— Добре. Извинявай, че се разплаках. Надали ти действува особено ободряващо.
— Нищо — усмихна й се той. — Ти гледай да оставиш този кокаин, момиче. Ще ти окапе носът.
— Ти си непоправим! — прихна Сара, наведе се неочаквано и го целуна по устните. — Ох, Джони, дано по-скоро да оздравееш!
Той я изгледа замислено, докато се изправяше.
— Джони?
— Не си го загубила. Изобщо не си го губила.
— Кое? — сбърчи тя чело в учудване.
— Венчалният пръстен. Не си го загубила в Монреал.
Джони разтриваше глава в областта над дясната си вежда. Ръката му хвърляше сянка и с нещо твърде близко до суеверен страх Сара установи, че лицето му е наполовина осветено и наполовина в мрак. Това й напомни за маската, купена за Халоуин, с която я бе изплашил преди години. Двамата с Уолт бяха прекарали медения си месец в Монреал, но откъде пък Джони можеше да е чул за това? Дали от Хърб? Сигурно. Ала единствено на младоженците беше известно, че тя си бе загубила халката някъде в хотелската стая. Никой друг не се научи, защото Уолт й бе купил нова, преди да отлетят за вкъщи. Беше й неудобно да го разкаже пред когото и да било, дори пред майка си.
— Откъде…
Той се смръщи, после й се усмихна. Свали ръка и стисна длани в скута си.
— Не ти беше по мярка. Ти стягаше багажа, не помниш ли, Сара? Мъжът ти беше излязъл на пазар, а ти стягаше куфарите. Той беше отишъл да купи… да купи… не се вижда… В мъртвата зона е.
„Мъртвата зона?“
— Беше отишъл в магазин за подаръци и бе накупил всевъзможни глупости от рода на възглавнички, които издават пърдящ звук, дъвки с чесън и тъй нататък. Но, Джони, откъде разбра, че съм си загубила хал…
— Ти стягаше багажа. Халката не ти беше по мярка, беше много широка. Канеше се да я занесеш за стесняване, като се прибереш. Междувременно беше… — Той примижа озадачено, но миг след това лицето му се разведри. — Беше я уплътнила с тоалетна хартия!
Сега вече нямаше съмнение — тя бе обзета от панически страх, клокочещ мудно из вътрешностите й и натежаващ като студена буца. Сара притисна ръка към гърдите си и се втренчи като хипнотизирана в Джони. „Пак същият смразяващ, забавляващ се поглед като в онази вечер, когато се надиграваше с Колелото! Какво е станало с тебе, Джони? В какво си се превърнал?“
Очите му бяха мастиленосини и гледаха зареяно нейде надалеч. Прииска й се да побегне. Имаше чувството, че дори в стаята притъмнява, сякаш той раздираше тъканта на реалността и разкъсваше връзките между минало и настояще.
— Изхлузи се от пръста ти — продължи Джони. — Просто се изхлузи, когато бъркаше в джоба на един от куфарите да сложиш бръснарските принадлежности на мъжа си. Ти не забеляза веднага, че го няма, и реши, че е паднал някъде из стаята. — Той се разсмя пискливо, игриво, звънливо — нищо общо с обичайния смях на Джони — и студено… много студено. — Ох, как двамката претършувахте стаята! А пръстенчето си беше в куфара. И досега си стои там. Качи се на тавана и ще го намериш, Сара!
Отвън в коридора, изглежда, някой счупи чаша с вода и стреснат изруга. Шумът привлече вниманието на Джони и очите му се проясниха. Когато отново се обърна към Сара и съзря смразеното й от ужас лице, той направи угрижена гримаса.
— Какво, да не би да съм казал нещо лошо?
— Откъде знаеш? — прошепна тя. — Откъде знаеш за тези неща?
— Нямам представа. Прощавай, ако…
— Трябва да тръгвам. Наела съм жена да гледа Дени.
— Добре. Извинявай, че те разстроих.
— Откъде разбра за пръстена ми, Джони?
Но той само поклати неопределено глава.
7
Насред коридора я сви стомахът. Едвам успя да намери тоалетната, влетя вътре, хлопна вратата зад себе си и изригна. Пусна водата и се изправи. Беше затворила очи и цялата трепереше, но все пак чувствуваше, че я напушва смях. И предишния път, когато се видяха с Джони, бе повръщала. Всеки с кръста си ли? Времето
8
Беше оставила Дени при мисис Лабел, така че когато се прибра, намери къщата тиха и пуста. Качи се по тясната стълба на тавана, щракна ключа и двете голи, провиснали на кабел крушки светнаха. Багажът им бе струпан в единия ъгъл. По страните на трите оранжеви куфара още си стояха пътническите етикети от Монреал. Сара отвори първия куфар, потършува из джобовете и не намери нищо. Нищо не намери и във втория, и в третия.
Отдъхна си. Чувствуваше се глупаво, но разочарованието, което изпитваше, не можеше да се сравни с облекчението. Нямаше пръстен. Съжалявам, Джони. Макар всъщност ни най-малко да не съжалявам. Не ми трябват срещи с привидения!
Натика обратно куфарите между високата камара от старите учебници на Уолт и лампиона, дето го счупи кучето на една тяхна побъркана позната, а Сара все не се решаваше да го изхвърли. И както си изтупваше ръцете от праха, готова да забрави за цялата работа, един гласец дълбоко в нея тихо занарежда: „Не го ли потърси доста небрежно? Като че ли не ти се искаше да го намериш?“
Точно така, не бе искала да го намери. И това гласче трябва да бе лудо, ако смяташе, че тя ще вземе да отваря отново всичките тези куфари. Вече закъсняваше с петнадесет минути да прибере Дени, Уолт бе поканил на вечеря един от главните съдружници във фирмата си (мероприятие от огромна важност) и Бети Хакман чакаше писмо — от Корпуса на мира в Уганда Бети се бе хвърлила направо в брак със сина на един безумно богат коневъд в Кентъки. Трябваше освен това да изчисти и двете тоалетни, да си оправи косата и да изкъпе Дени. Имаше си предостатъчно работа, за да се размотава из душния, мръсен таван.
И така, Сара отново отвори куфарите. Този път прерови джобовете им много внимателно и дълбоко в ъгъла на последния напипа венчалния си пръстен. Вдигна го към светлината на една от крушките и прочете гравирания надпис на вътрешната му страна, все тъй свеж, както в деня, когато Уолт го надяна на пръстта й: УОЛТЪР и САРА ХАЗЛЕТ — 9 ЮЛИ 1972 г.
Сара го гледа дълго.
После прибра куфарите, угаси лампите и слезе. Свали ленената рокля, която бе обрала праха, и облече лек костюм с панталон. Отиде до съседната пресечка, където живееше мисис Лабел, и взе детето. Заведе го вкъщи, остави го във всекидневната и то започна енергично да пълзи насам-натам, докато тя приготви печеното и избели картофите. Щом пъхна месото във фурната, Сара влезе във всекидневната и видя, че Дени е заспал на килима. Вдигна го и го сложи в креватчето му. Сетне се захвана да мие тоалетните. И напук на всичко, напук на бягащия към времето за вечеря часовник, пръстенът не излизаше от главата й. Джони бе видял всичко. Тя дори можеше точно да посочи момента, в който се бе случило това — когато го целуна.
Само като помисли за него, и веднага я обзе някакво странно, необяснимо чувство за слабост. Всичко бе страшно объркано и всяваше в душата й смут: дяволитата му усмивка бе същата, каквато я помнеше отпреди, но измъченото му, изтъняло и омаломощено тяло, безжизнено отпуснатата му коса бяха потресаващо различни от ярките спомени, които пазеше за него. Сара бе
— Стига вече — смъмри се тя. От огледалото в банята я гледаше не нейното, а някакво чуждо лице. Зачервено и разгорещено, то излъчваше — защо да крием — и еротична възбуда.
