Сара напипа пръстена в джоба на панталоните си и преди да си е дала време да помисли, го хвърли в чистата, синкава вода на тоалетната чиния. Вътре цареше блясък и чистота, тъй че ако на мистър Трийчис от фирмата „Барибалт, Трийчис, Муърхаус и Джендрън“ му се наложеше да се облекчи по време на вечерята, да не трябва да бъде подлаган на мъчението да гледа отблъскващи кръгове по фаянса, че знае ли човек какви препятствия биха могли да се изпречат по пътя на младия претендент към върховете на служебната кариера? Знае ли изобщо някой нещо?
Халката плесна лекичко и с лениви преобръщания пое бавно към дъното на чистата вода. На Сара й се стори, че я чу как звънна при удара с фаянса, но най-вероятно това бе плод на нейното въображение. Главата й се цепеше. Още не можеше да се оправи от горещия, задушен, спарен въздух на тавана. Затова пък целувката на Джони — о, колко сладка бе тя!
Докато още не бе размислила (и разумът не бе могъл да вземе връх), Сара пусна водата в тоалетната. Тя изригна и рукна с шум, който й се стори тъй гръмовит, може би защото бе затворила очи. Когато отново ги отвори, халката я нямаше. Веднъж вече се бе губила, загуби се и сега.
Внезапно Сара усети, че краката не я държат, отпусна се на ръба на ваната и скри лице в шепи: пламналото си, парещо лице. Няма да ходи повече при Джони. Направи грешка. Това я бе разстроило. Уолт е поканил един от главните си съдружници и тя се е подготвяла да го посрещне със скъпа бутилка и разорително печено — ето за какво трябва да мисли. Трябва да си мисли колко много обича Уолт, а също и Дени, който спи в креватчето си. Трябва да си мисли, че щом е направила своя избор в този безумен свят, следва да живее с него. И да престане да мисли за Джони Смит и за дяволитата му, очарователна усмивка.
9
Вечерята с госта мина отлично.
ГЛАВА X
1
Докторът предписа на Вера „Хидродиурал“ — лекарство за кръвното й налягане. То обаче не падна кой знае колко („и за пет пари не помага“ — обичаше да критикува в писмата си Вера), затова пък започна да й прималява и да й се гади. Вече се изморяваше от чистене с прахосмукачка и чувствуваше нужда да сяда да почива. Качеше ли се по стълбите на горния етаж, спираше се на последното стъпало, запъхтяна като кученце в следобедната жега на августовски ден. Ако Джони не беше я посъветвал да се лекува, тя тозчас би изхвърлила хапчетата през прозореца.
Докторът опита да й смени лекарството, но от новото Вера получи такова сърцебиене, че се принуди наистина да го прекрати.
— Това е въпрос на налучкване — призна лекарят. — Рано или късно ще те оправим, Вера. Не се безпокой!
— Не се безпокоя — отвърна тя. — Вярвам в господа бога!
— Да, разбира се. Точно така и трябва.
Към края на юни докторът се спря окончателно на комбинация от „Хидродиурал“ и едно друго лекарство, наречено „Алдомет“ — някакви гадни, грамадни, жълти и скъпи таблетки. След приемане и на двете Вера се виждаше принудена да тича по малка нужда на петнадесет минути. Страдаше от главоболие. Появи й се сърцебиене. Докторът се кълнеше, че кръвното й било паднало до нормалното, но тя не му повярва. Пък и каква ли полза има от докторите? Гледай какво правят с нейния Джони — режат го като касапи, вече трети път го оперират, заприлича на страшилище — целият в шевове по ръцете, краката и врата, и пак като старата мисис Силвестър не може да ходи без чужда помощ. Ако кръвното й наистина е паднало, защо тогава непрекъснато се чувствува толкова отвратително?
— Трябва да мине известно време, докато организмът ти свикне с лекарствата — опита се да я вразуми Джони. Беше първата събота на юли и родителите му бяха пристигнали за почивните дни. Той току-що бе излязъл от водолечебните процедури и изглеждаше блед и измъчен. В ръцете си държеше две малки оловни топки, които вдигаше и сваляше по време на целия разговор — раздвижваше лакътните стави, укрепваше бицепсите и трицепсите си. Заздравяващите му белези, които подобно на рани от посичане се спускаха от лактите надолу, се разпъваха и свиваха при движенията.
— Довери се на бога, Джони — зае се да го увещава тя. — Всички тези глупости са ненужни. Остави се в ръцете на бога и той ще те излекува.
— Вера… — чу се предупредителният зов на Хърб.
— Какво „Вера“?
Джони остави гюлетата на леглото. Мускулите на ръцете му потръпваха от умора. Гадеше му се, чувствуваше се изтощен и изведнъж страшно го доядя на майка му.
— Господ помага на онези, които сами си помагат! На тебе не ти трябва християнския бог, мамо, а добрият, стар дух от бутилката: да ти се яви и да ти изпълни три желания!
— Джони!
— Така си е.
— Докторите ти пълнят главата с тези мисли! С тези безумни мисли! — Устните й трепереха, очите й бяха широко отворени, но сухи. — Бог те извади от комата, за да изпълниш волята му, Джон! Тези другите просто…
— Просто се опитват да ме вдигнат на крака, за да не трябва, докато съм жив, да изпълнявам божията воля от инвалидна количка.
— Нека да не се караме — намеси се Хърб. — В едно семейство не бива да има караници. — И урагани не би трябвало да има, но въпреки това те се разразяват всяка година и нямаше никакъв начин да се прекрати тази буря, назряла от много време насам.
— Ако се довериш на бога, Джони… — настоя Вера, все едно, че Хърб не беше се обаждал.
— Вече изобщо не съм в състояние да се доверявам.
— Думите ти ме наскърбяват. — Гласът й звучеше неестествено и глухо. — Слугите на дявола дебнат отвсякъде. Те се мъчат да те отклонят от съдбата ти и изглежда, че доста добре се справят.
— Ти обезателно искаш да превърнеш цялата тази работа в нещо… в нещо неземно, така ли? Слушай сега аз да ти отворя очите за голата истина: това бе един идиотски нещастен случай, две хлапета се надпреварваха с колите си и в суматохата ме направиха на кайма. Знаеш ли какво искам, мамо? Искам да изляза оттук. Това е всичко, което искам. И още — искам да продължиш да вземаш лекарствата си и… да се опиташ да стъпиш отново на земята. Нищо повече не искам.
— Отивам си. — Тя стана. Лицето й бе изтерзано и бледно. — Ще се моля за тебе, Джони.
Той я погледна, безпомощен, объркан и нещастен. Ядът му беше минал. Беше си го изкарал на нея.
— Продължавай да вземаш лекарствата — повтори той.
— Моля се да те споходи просветление!
Вера излезе от стаята с мрачно и застинало като гранит лице. Джони погледна виновно към баща си.
— Не биваше така, Джон.
— Уморен съм. Не ми стигат сили да бъда разумен. Или сдържан.
— Да. — Хърб понечи да изрази и друго мнение, но си замълча.
— Още ли се кани да ходи в Калифорния на симпозиум по летящите чинии или какво беше там?
— Още. Но може и да се откаже. Не се знае какво ще й дойде наум утре, а дотогава има цял месец.
— Трябва да вземеш някакви мерки.
— Добре де, какви? Да я освидетелствувам и да я пратя в лудница ли?
Джони поклати глава.
