— Не знам. Но може би вече е време да се замислиш сериозно, а не да се преструваш, че всичко е наред. Тя е зле, разбери.
Хърб повиши тон:
— Беше в ред, преди ти…
Джони се сви, сякаш го бяха зашлевили.
— Прости ми, Джон. Не това исках да кажа.
— Нищо, татко.
— Повярвай ми, не исках. — Хърб очевидно дълбоко съжаляваше. — Влез ми в положението, трябва да я настигна. Бас държа, че вече раздава брошури по коридорите.
— Добре.
— Джони, опитай се да забравиш за това и мисли само за оздравяването си. Тя истински те обича, аз също. Не бъди прекалено строг към нас.
— Не се тревожи, татко.
Хърб го целуна по бузата.
— Трябва да я настигна.
— Побързай.
Хърб тръгна. Останал сам, Джони се надигна и изкуцука трите стъпки между стола и леглото си. Дреболия, вярно. Но все пак нещо. Някакво начало. Баща му нямаше ни най-малка представа за това, колко съжаляваше Джони, че така се бе нахвърлил върху майка си. Съжаляваше, защото у него се засилваше странната увереност, че на нея не й остава още много да живее.
2
Вера престана да взема лекарствата. Как ли не я убеждава Хърб, как ли не я уговаря, насилва — нищо не помогна. Тя го оборваше, като му показваше писмата от разни верующи, надраскани грозно и с правописни грешки, но единодушни в подкрепата си и обещанията да се молят за нея. Едно от тях бе изпратено от нейна съмишленичка в Роуд Айланд, която също бе ходила във Върмонт да чака (заедно с любимото си куче Отис) края на света.
„ГОСПОД е най-дуброто лекарство — пишеше тя. — Моли ГОСПОД и ТОЙ ЩЕ ТЕ ИЗЦЕЛИ а не Д-РИТЕ които си ПРИСВУЯВАТ БОЖИЯТА СИЛА. Д-РИТЕ са виновни задето напълниха с РАК този грешен свят с технити ДЯВОЛСКИ ВМИШАТЕЛСТВА, всеки който да речем се е оперирал дури за НЕЩО ДРЕБНО като СЛИВИТСИ рано или късно ще хвани РАК, това е истинъта, та обърни се към БОГА, моли БОГА, слей ВОЛЯТА СИ с НЕГУВАТА ВОЛЯ и ЩЕ БЪДЕШ ИЗЦЕЛЕНА!!“
Хърб поговори с Джони по телефона и на следващия ден той се обади на майка си да й се извини за избухването. Помоли я да започне отново да взема лекарствата — заради него. Вера прие извинението, но отказа повече да се лекува. Ако господ имал нужда тя да продължи земното си битие, той щял да се погрижи за това. Ако ли пък бе решил да си я прибере, и с кофи да пиела лекарства, пак нямало да й помогнат. Аргументът й бе непробиваем и на Джони не му оставаше друго, освен да й отговори с възражението, което от хиляда и осемстотин години се отхвърля и от католици, и от протестанти: че господ налага волята си както чрез духа, така и чрез съзнанието на човека.
— Мамо — поде той, — а не мислиш ли, че божията воля е била някой доктор да открие тези лекарства, за да живееш по-дълго? Не можеш ли поне да допуснеш, че е така?
Ала междуградските разговори са крайно неподходящи за водене на теологични спорове. Тя му затвори телефона.
На другия ден Мари Мишо влезе в стаята на Джони, сложи глава на леглото му и заплака.
— Чакай, успокой се — стресна се той. — Какво има? Какво се е случило?
— Детето ми — изхлипа тя. — Моят Марк. Оперираха го и мина както ти предрече. Той е добре и отново ще вижда с болното си око, слава тебе, господи!
Мари го прегърна и Джони се помъчи да й отвърне. По бузите му закапаха топлите й сълзи и той си помисли, че станалото с него, каквото и да е то, не е било само за лошо. Навярно имаше и такива неща, които бе по-добре да се кажат, да се видят или да се намерят. Не чак толкова фантастична изглеждаше вече и идеята, че чрез него действува бог, макар представата му за бога да бе мъглява и неопределена. Джони увери Мари, че много се радва за нея. Напомни й, че не той е оперирал Марк, че почти е забравил какво й е говорил. Скоро след това тя си тръгна, бършейки очи, и Джони остана насаме с мислите си.
3
В началото на август Дейв Пелзен посети Джони. Заместник-директорът на гимназията в Клийвс Милс беше малък, спретнат човек. Той носеше очила с дебели стъкла, меки велурени обувки и едно от множеството спортни сака в крещящи цветове, които притежаваше. От всички, които бяха идвали при Джони през това сякаш безкрайно лято на 1975 година, Дейв се бе променил най-малко. Единствено косата му бе напръскана по-обилно със сребро, и толкова.
— Казвай сега, как се чувствуваш? — започна по същество той, като приключиха с размяната на баналните любезности.
— Горе-долу — отвърна Джони. — Вече мога да ходя и сам, стига да не прекалявам. В басейна издържам на шест дължини. От време на време главата ме боли до смърт и според лекарите нищо чудно така да продължи още известно време — например до края на живота ми.
— Ще ми разрешиш ли един личен въпрос?
— Ако ще ме питаш дали все още ставам за онази работа — ухили се Джони, — отговорът е положителен.
— Радвам се, но онова, което всъщност ме интересува, е как си с парите. В състояние ли си да платиш за всичко това?
Джони разпери ръце.
— Вече пета година, откакто съм в болницата. Освен Рокфелер едва ли някой би могъл да плати такава сметка. Баща ми и майка ми са уредили някаква социална помощ от щата: за случай на катастрофално бедствие или нещо подобно.
Дейв поклати разбиращо глава.
— Да, от фонда за изключително тежки бедствия. Така и предполагах. Но как са успели да те опазят да не попаднеш в щатската болница? В онзи ад?
— Доктор Уейзак и доктор Браун са ме опазили. Те имат най-голяма заслуга и за това, че не съм получил по-тежки увреждания. Бил съм им… по думите на доктор Уейзак опитно зайче за експеримент на тема: „Колко още бихме могли да съхраним човешкото у този коматозен пациент?“ Отделението за лечебна физкултура е работило върху мене през последните две години на комата. Блъскали са ми инжекции с гигантски дози витамини… Задникът ми е станал на решето. Не че са очаквали от мене някакво възнаграждение за труда си. Бил съм отписан като безнадежден случай от момента на постъпването. Уейзак ми обясни, че двамата с Браун приложили върху мене така наречената „агресивна стратегия в борбата за живота на пациента“. Той счита, че по този начин ще се даде отговор на всички критики по въпроса дали да се поддържа животът в случаите, когато е загубена всякаква надежда за оздравяване. Така или иначе, ако ме бяха прехвърлили в щатската болница, нямаше повече да им бъда полезен, затова са ме задържали тук. Един ден щяха да приключат опитите си и тогава щяха да ме пратят в онази болница.
— Където най-изтънчената медицинска помощ, която щеше да ти се оказва, се изразява в обръщане в леглото всеки шест часа, за да не се протриеш от лежане. И ако се беше събудил в 1980 година, щеше да бъдеш пълен инвалид.
— Струва ми се, че щях да бъда пълен инвалид независимо от всичко. — По лицето му премина сянка. — Ако сега ми предложат още някоя операция, направо ще откача. При все това няма да мога да ходя, без да накуцвам, както и да си обръщам докрай главата наляво.
— Кога те изписват?
— След три седмици, ако е рекъл господ.
— И после?
