затворени.
— Боже господи! — ужаси се Джони. — Ти по-добре… да, все още има време. На косъм е.
— За какво говориш?
Джони излезе от унеса си. Пусна ръката й… но бе я стискал тъй силно, че пръстите му се бяха отпечатали в бяло по опаката й страна.
— Обади се на пожарната — обясни той. — Забравила си да угасиш газовия котлон. Току-що ти пламнаха завесите.
— Какво?…
— Огънят от котлона стигна до кърпата за чинии и оттам — до завесите — натърти нетърпеливо, Джони. — Хайде, не се мотай, а отивай да телефонираш. Да не би да искаш къщата ти да изгори до основи?
— Джони, ти не можеш да знаеш…
— Остави сега какво мога и какво не мога! — Джони я хвана за лакътя и я поведе към вратите. Куцаше силно с левия си крак както винаги, когато бе уморен. Те пресякоха залата на басейна, потропвайки глухо с токовете на обувките си по плочките на пода, сетне излязоха в коридора на първия етаж и се насочиха към дежурната стая на сестрите. Там две от тях пиеха кафе, а третата разказваше някому по телефона как си е ремонтирала апартамента.
— Ще се обадиш ли, или аз да се обадя? — попита Джони.
В главата на Айлийн бе пълна бъркотия. Сутрешният й ритуал бе строго фиксиран, както подобава на сам човек. Бе станала от сън и бе сложила едно яйце да се вари, докато си изяде неподсладения грейпфрут и купичката овесена каша. След закуската се бе облякла и бе отишла в болницата с колата.
— Виж какво, Джони, не разбирам откъде ти дойде наум…
— Добре, аз ще се обадя.
Вече бяха в дежурната стая на сестрите — остъклен куб, в който имаше три твърди стола и един котлон. Централно място в малката стаичка заемаше таблото с редици от лампички, които светеха червено, щом някой от пациентите натиснеше бутона за повикване на сестрата. В момента светеха три. Двете сестри продължаваха да си пият кафето и да одумват някакъв доктор, който се появил пиян в ресторанта на Бенджамин. Третата разговаряше най-вероятно с козметичката си.
— Извинете ме, но ми трябва телефон — прекъсна ги Джони.
Сестрата закри микрофона с длан.
— Има телефонен автомат в дъното на ко…
— Благодаря. — Джони, грабна слушалката от ръцете й. Чукна по вилката, за да вземе линия, след което набра нула. В слушалката се чу сигнал „заето“.
— Какво го прихваща този телефон?
— Хей — възмути се сестрата, която бе приказвала с козметичката си. — Не смяташ ли, че прекаляваш? Я ми дай това!
Джони си спомни, че е в болница с вътрешен телефонен комутатор, и завъртя девятка за външна линия. След това отново набра нула.
С пламнали от ярост бузи отстранената сестра посегна да си върне слушалката. Джони я бутна настрана. Тя се завъртя, зърна Айлийн и запротестира пискливо.
— Айлийн, какво иска този перко?
Другите две сестри бяха оставили кафетата си и със зяпнали усти гледаха втрещено Джони. Айлийн сви смутено рамене.
— Ами той току-що…
— Централа, слушам ви.
— Ало, централа, трябва да съобщя за пожар в стария град. Бихте ли ме свързали, моля?
— Ей — възкликна една от сестрите. — На кого се е запалила къщата?
Айлийн затъпка нервно от крак на крак.
— Той твърди, че моята.
Сестрата, която бе бъбрила с козметичката за ремонта на апартамента си, погледна Джони с нови очи.
— О, господи, та това е
Джони посочи към таблото за повиквания, където в момента горяха пет или шест лампички.
— Защо не отидете да видите от какво имат нужда тези хора, а?
Телефонистката го бе свързала с пожарната на стария град.
— Името ми е Джон Смит. Трябва да съобщя за пожар. Той е на… — Джони се обърна към Айлийн. — Какъв ти е адресът?
За момент Джони се усъмни, че няма да му го каже. Устните й се движеха, но оттам не излизаше нито звук. Двете любителки на кафе бяха зарязали чашките си и се бяха оттеглили в отсрещния ъгъл на стаята. Шушукаха си като гимназистки в училищна тоалетна. Очите им се бяха разширили от възбуда.
— Слушам ви — напомни гласът от другия край на телефона.
— Хайде, какво чакаш! — подкани Джони. — Да не искаш твоите котки да се изпекат живи?
— Главната улица, номер 624 — изрече неохотно Айлийн. — Джони, ти наистина не си с всичкия си.
Джони повтори адреса в слушалката и добави:
— В кухнята е.
— Вашето име?
— Джон Смит. Обаждам се от Централния институт за медицинска помощ на Източен Мейн, Бангор.
— Може ли да ви попитам откъде имате тази информация?
— Така ще си разговаряме до довечера. Информацията ми е точна. А сега по-добре се размърдайте и угасете пожара. — Той затвори с трясък телефона.
— … и той казал, че майката на Сам Уейзак била все още…
Сестрата млъкна и погледна към Джони. За момент той почувствува върху себе си очите на всички — те залепваха за кожата му като малки нажежени плочки. Беше му ясно какво ще последва и стомахът му се сви в нервен спазъм.
— Айлийн — повика я той.
— Какво?
— Близка ли си с някого от съседите?
— Да… с Бърт и Джанис.
— Някой от тях да си е вкъщи сега?
— Да, навярно Джанис си е вкъщи.
— Защо не й позвъниш?
Айлийн кимна, изведнъж разбрала накъде бие Джони. Взе телефона от ръцете му и набра номера. Сестрите жадно поглъщаха сцената, сякаш случайно се бяха включили в някакво много интересно телевизионно предаване.
— Ало, Джан? Тук е Айлийн. В кухнята ли си?… Би ли погледнала през прозореца дали… хм… всичко е наред у нас?… Понеже един приятел ме уверява… После ще ти обясня, след като провериш как е там, съгласна ли си? — Айлийн се бе изчервила от притеснение. — Добре, ще почакам. — Обърна се към Джони и пак повтори: — Ти наистина не си с всичкия си.
Последва безконечна пауза. След това Айлийн отново започна да слуша. Слуша в течение на доста време и накрая отвърна със странен, приглушен глас, който нямаше нищо общо с обичайния й говор:
— Не, всичко е наред, Джан. Вече е съобщено. Не, сега не мога, после… — Погледът й се плъзна крадешком към Джони. — Да, странно откъде бих могла да знам… но ще ти обясня. Поне ще се опитам. Дочуване.
Тя затвори слушалката. Всички я наблюдаваха — сестрите с ненаситно любопитство, Джони с безрадостна увереност.
— Джан твърди, че от кухненския ми прозорец бълва дим!
