Трите сестри дружно ахнаха. Очите им, широко отворени и някак укоряващи, се обърнаха за пореден път към Джони. „Очи на съдебни заседатели“ — мрачно помисли той.
— Трябва да си ида у дома.
Нямаше го агресивният, увещаващ, уверен терапевт. На негово място се бе появила дребна женица, разтревожена за котките, за къщата, за вещите си.
— Аз… просто нямам думи да ти благодаря, Джони… Съжалявам, че не ти повярвах, но… — Тя се разплака.
Една от сестрите тръгна към нея, но Джони я изпревари. Прегърна я и я изведе в коридора.
— Ти наистина можеш… онова, дето разправят… — прошепна Айлийн.
— Прибери се вкъщи. Сигурен съм, че всичко ще е наред. Ще има незначителни следи от дима и от водата, нищо повече. Онзи киноафиш за „Буч Касиди и Сънданс кид“32 ще трябва да прежалиш, струва ми се, но нищо повече.
— Да, добре. Благодаря ти, Джони. Бог да те поживи! — Тя го целуна по бузата и заситни надолу по коридора. Обърна се само веднъж — на лицето й бе изписан израз сроден със суеверен страх.
Сестрите се бяха строили до стъклената преграда на дежурната стая и зяпаха Джони като хипнотизирани. Изведнъж му напомниха за свраки, накацали на телеграфна жица, втренчили се в нещо блестящо и лъскаво, готови всеки миг да го грабнат и разкъсат на парчета.
— Хайде, вървете да разберете за какво ви търсят болните — скара се Джони тъй, че сестрите подскочиха. После обърна гръб и закуцука по коридора към асансьора, освобождавайки ги да хукнат да разнасят сензационната си клюка. Беше уморен. Краката го боляха. Имаше чувството, че бедрените му стави са пълни с натрошено стъкло. Искаше да си легне.
ГЛАВА XI
1
— Какво смяташ да правиш? — попита Сам Уейзак.
— Понятие нямам — отвърна Джони. — Колко души, казваш, са се събрали?
— Около осем. Единият от тях е кореспондентът на „Асошиейтед Прес“ за Северна Нова Англия. Има и хора от две телевизионни компании с осветление и камери. Директорът на болницата е ужасно сърдит, Джони. Счита, че си бил много непослушен.
— Защото не оставих къщата на една жена да изгори? По-скоро причината ще е, че днес новинарите не са имали с какво да напълнят кошниците си.
— Всъщност съвсем не е така. Форд наложи вето на два законопроекта. Палестинците взривили някакъв ресторант в Тел Авив, а на летището полицейско куче надушило двеста килограма марихуана.
— Тогава какво търсят тези тук? — учуди се Джони.
Когато Сам бе дошъл с вестта, че фоайето започва да се пълни с журналисти, първата му смразяваща мисъл бе как ще реагира майка му. Тя беше у дома в Паунъл и се готвеше да отпътува за Калифорния през следващата седмица. Заедно с баща си Джони не се съмняваше, че това няма да е за добро. Ала дори Вера да се откажеше да замине поради откритието, че синът й се е превърнал в парапсихически феномен, той се боеше, че може да стане още по-лошо. Подобно нещо сигурно би я извадило от равновесие завинаги.
От друга страна обаче — тази мисъл внезапно, го озари със силата на истинско вдъхновение, — събитието би могло да я накара да започне отново да си взема лекарствата!
— Те са тук — заключи Сам, — защото станалото съдържа всички класически елементи на новината и следователно представлява интерес за тях.
— Нищо особено не съм направил, само…
— Само дето си предупредил Айлийн Магаун, че къщата й гори, когато наистина е горяла. Хайде, Джони, трябва да си бил наясно, че рано или късно това ще се случи.
— Не гоня популярност — мрачно възрази той.
— И през ум не ми минава да твърдя подобно нещо. Земетресението също не се старае да печели популярност, но не минава незабелязано. Хората искат да знаят.
— Ами ако откажа да говоря с тях?
— Няма особено да ти помогне. Ще се разотидат и ще започнат да публикуват най-невероятни слухове. После, когато напускаш болницата, ще те причакат отвън и ще те притиснат. Ще ти натикат микрофоните в устата, все едно, че си някой сенатор или влиятелен гангстер, нали разбираш?
Джони се замисли.
— Брайт долу ли е?
— Да.
— Да предположим, че го поканя да се качи? Бих могъл да му разкажа как стоят нещата, а той да предаде на останалите.
— Може, може, само че това никак няма да им хареса. А един разсърден репортьор може да ти бъде враг до гроб. Ето, Никсън ги ядоса и те го разкъсаха на парчета.
— Аз не съм Никсън.
Уейзак грейна в усмивка.
— И слава богу!
— Добре де, ти какво предлагаш?
2
Когато Джони бутна летящите врати и влезе във фоайето, журналистите наскачаха и се заблъскаха припряно пред него. Той беше облечен в бяла риза с разкопчана яка и сини джинси, станали му прекалено широки. Беше бледен, но спокоен. Белезите от операциите на сухожилията се открояваха ярко по шията му. Светкавиците плиснаха огъня си в очите му и той се дръпна отбранително назад. Въпросите заваляха един през друс.
— Чакайте, чакайте! — провикна се Сам. — Това е пациент, който още не е напълно оздравял! Той иска да направи кратко изявление, след което ще отговори на някои ваши въпроси, но само ако спазвате реда! А сега отстранете се и му дайте възможност да диша!
Мощните лампи, инсталирани от телевизионните екипи, пламнаха и окъпаха залата в ослепителна, неестествена светлина. Край портала се събраха любопитни лекари к сестри. Джони инстинктивно потърси прикритие от прожекторите и се зачуди: „Това ли наричат светлините на рампата?“ Струваше му се, че сънува.
— А ти кой си? — кресна един от репортьорите в лицето на Уейзак.
— Аз съм лекарят на този младеж. Името ми е Самюъл Уейзак. Пише се е два хикса.
Последва всеобщ смях и напрежението поспадна.
— Джони, добре ли си? — попита Уейзак.
Беше рано привечер и внезапното му телепатично прозрение, че кухнята на Айлийн Магаун е пламнала, му се струваше нещо отдавнашно и маловажно, като спомен за някакъв спомен.
— Разбира се — отвърна той.
— Какво изявление искаш да направиш? — обади се един от репортьорите.
— Ето какво — започна Джони. — Специалистката, която ръководи упражненията ми по лечебна физкултура, се нарича Айлийн Магаун. Тя е много приятна личност, която ми помага да си възвърна силите. Виждате ли, аз преживях катастрофа и… — Една от телевизионните камери започна да се приближава, вперила в лицето му изцъкленото си, безизразно око и за момент прекъсна хода на мислите му. — … и в резултат на това много отслабнах. Мускулите ми са станали меки като восък. Тази сутрин бяхме в салона за лечебна физкултура и тъкмо привършвахме, когато аз изведнъж усетих, че къщата й гори. Тоест, ако трябва да бъда по-точен… („Господи, дрънкаш като някой надут пуяк!“), имах чувството, че е забравила да угаси газовия котлон и че пердетата в кухнята й ей сега ще пламнат. Тогава отидохме, позвънихме на пожарната и с това се свърши.
