Сбогуваха се и Джони затвори с желанието изобщо да не бе звънял. Може би не бе искал Сам да се съгласи тъй лесно, че не е постъпил правилно. Може би бе искал той да каже: „Разбира се, че му се обадих. Исках да се поразмърдаш и да направиш нещо.“
Краката го отведоха до прозореца и той се взря във ветровития мрак. „Натъпкана в канала като чувал с боклук.“
Божичко, как го болеше глава.
5
Хърб се прибра след половин час, хвърли един поглед към пребледнялото лице на Джони и попита:
— Главоболие ли имаш?
— Да.
— Силно?
— Търпи се.
— Трябва да включим телевизора за новините. Добре, че успях да се върна навреме. Днес следобед от Ен Би Си са ходили да снимат в Касъл Рок. И онази репортьорка, дето много ти харесва — Каси Макин, е била там.
Джони подскочи тъй, че Хърб премигна. За момент изглеждаше, че цялото му лице ще се превърне в очи, вперени в бащата и преливащи от нечовешка болка.
— Касъл Рок? Ново убийство?
— Да. На малко момиченце. Намерили го в градската градина тази сутрин. Страшна трагедия. Малката била пратена през градината в библиотеката за книга по темата, над която работела. Стигнала до библиотеката, но не се върнала… Джони, изглеждаш ужасно, момчето ми.
— На колко години е била?
— Едва на девет. Човек, който може да направи такова нещо, според мен би трябвало да бъде обесен с главата надолу.
— На девет — Джони се отпусна тежко на стола. — Да го вземат мътните!
— Джони, да не ти е лошо? Блед си като платно.
— Нищо ми няма. Включи новините.
Не след дълго коментаторът на националните новини Джон Чансълър се появи с вечерния калейдоскоп от политически аспирации (кампанията на Фред Харис буксуваше), правителствени укази (големите градове в САЩ ще трябва да се научат на ум и разум в бюджетната си политика, заявяваше президентът Форд), международни събития (всеобща стачка във Франция), индексът на акциите (покачване) и „покъртителен“ обект: момче с церебрална парализа отглежда крава в училище за деца на фермери.
— Може и да не го покажат — усъмни са Хърб.
Но след кратко прекъсване за реклами Чансълър обяви:
„В Западен Мейн един цял град замръкна днес в ужас и гняв. Това е Касъл Рок, където през последните пет години бяха извършени пет жестоки убийства на жени във възрастта между седемдесет и една и четиринадесет години — и петте изнасилени и удушени. Днес в Касъл Рок бе извършено и шесто убийство — на деветгодишно момиченце. Катрин Макин ни предаде от Касъл Рок.“
Репортьорката се появи като приказно видение, старателно монтирано върху реален фон. Зад гърба й се виждаше сградата на градската управа. Първият снежец от следобеда, който впоследствие бе прераснал в буря, посипваше раменете и русата й коса с бял прашец.
„Днес слодобед — започна тя — напрежението в това малко индустриално градче на Нова Англия постепенно достигна до границите на истерията. Жителите на Касъл Рок вече от дълго време не знаят покой заради неизвестната личност, наричана от местната преса «удушвачът от Касъл Рок» или понякога «ноемврийският убиец». Тяхната тревога се превърна в ужас — на никого тук тази дума няма да се стори силна, — когато трупът на Мери Кейт Хендрейзън бе намерен в градската градина, недалеч от естрадата, върху която бе открита първата жертва на ноемврийския убиец — сервитьорката Алма Фрешет.“
Панорама на градската градина, опустяла и безжизнена под падащия сняг, последвана от ученическата снимка на Мери Кейт Хендрейзън, смело открила в усмивка стегнатите си в шина зъби. Бяло-русата й коса бе нежна като пух. Роклята й беше в цвят електрик. Сигурно най-хубавата й рокличка, помисли си Джони с горчивина. Майка й я е облякла специално за снимката.
Репортьорката продължи с коментар за предишните убийства, но Джони вече се обаждаше по телефона — първо на услуги и после на градската управа в Касъл Рок. Въртеше бавно с цепеща се от болки глава.
Хърб дойде от всекидневната и го изгледа с любопитство.
— На кого звъниш, сине?
Джони поклати глава, заслушан в сигнала. От другата страна някой вдигна и каза:
— Шерифството на областта Касъл.
— Бих искал да говоря с шерифа, мистър Банърман.
— Кой го търси, моля?
— Джон Смит от Паунъл.
— Почакайте, ако обичате.
Джони се обърна към телевизора и видя на екрана Банърман във вида му от следобед — навлечен с дебела полушуба, с отличителните знаци на областен шериф върху раменете. Очевидно бе притеснен и все пак стоически понасяше обстрела от журналистически въпроси. Беше широкоплещест, с голяма глава и тъмна къдрава коса. Очилата му, закрепени на тънки металически рамки, изглеждаха някак не на място, както въобще изглеждат очилата на много едрите мъже.
— Имаме няколко хипотези, които проверяваме — отговаряше Банърман на екрана.
— Ало? Мистър Смит? — прозвуча гласът му и в слушалката.
И отново познатото странно чувство за раздвояване. Банърман се намираше на две места едновременно. Или в два потока на времето, както също би могло да се каже. За миг на Джони му се зави свят от безпомощност. Чувствуваше се тъй, сякаш се бе качил на някоя от панаирджийските атракции — Пумпала или Бясната мишка.
— Мистър Смит? Чувате ли ме?
— Да, чувам. — Той преглътна. — Аз размислих и промених решението си.
— Чудесно. Много се радвам да го чуя.
— Знайте, че нищо не гарантирам.
— Ясно. Но… риск печели, риск губи. — Банърман се прокашля. — Ще ме освиркат и ще ме изхвърлят от града, ако се разчуе, че съм стигнал дотам да търся услугите на ясновидец.
Зачатък на усмивка се мярна по лицето на Джони.
— При това разжалван ясновидец.
— Знаете ли къде се намира ресторантът „Джонс“ в Бриджтън?
— Ще го намеря.
— Можете ли да дойдете в осем часа?
— Надявам се, че мога.
— Благодаря ви, мистър Смит.
— Моля.
Той затвори. Хърб го наблюдаваше изпитателно. На екрана зад тях вървяха заключителните надписи на новините.
— Обаждал ти се е преди това, така ли?
— Да. Сам Уейзак му казал, че съм можел да помогна.
— Мислиш ли, че ще можеш?
— Не знам, но поне главоболието ми поотслабна.
6
Той се добра до „Джонс“ с петнадесет минути закъснение. Изглежда, че само това обществено
