сухо. — Ние използуваме главно жени за патрули, а този пощръклял идиот не подбира старо-младо!
— Значи според вас той е чакал на някоя от онези пейки?
Банърман потвърди. Край една от пейките били намерили пресни угарки от цигари — цели дванадесет и други четири зад естрадата, където се търкаляла и празна кутия. За съжаление марката била „Марлборо“ — втората или третата по популярност в страната. Целофанът на кутията бил изследван за отпечатъци от пръсти, но такива нямало.
— Нямаше никакви отпечатъци? — учуди се Джони. — Това е малко странно, нали?
— Защо мислиш така?
— Ами може да се предположи, че убиецът е носел ръкавици, дори да не е мислил специално за отпечатъците — вън е било студено, — но човек би очаквал онзи, който му е продал цигарите…
Банърман се усмихна.
— Имаш глава само за нашата работа, но не си пушач.
— Така е — призна Джони. — Запалвал съм по някоя цигара докато бях в колежа, но след катастрофата не съм.
— Пушачът обикновено носи цигарите си във вътрешния джоб, вади оттам пакета, взема цигара и го слага обратно. Ако е с ръкавици и не оставя нови отпечатъци, той всъщност излъсква идеално целофана, нали разбираш? Освен това ти пропусна още една подробност, Джони. Има ли нужда да ти обяснявам коя?
Джони помисли и каза.
— Може би убиецът е извадил пакета от кашонче. А кашоните се опаковат машинно!
— Точно така! — похвали го Банърман. — Теб наистина те бива за тази работа.
— Ами бандеролът за платен налог върху кутията?
— От Мейн е.
— Значи, ако убиецът и пушачът са едко и също лице… — разсъждаваше Джони.
Банърман вдигна вежди.
— Разбира се, съществува и чисто теоретическата възможност да не са, но аз се опитах да си представя кой друг би пожелал в такава студена, облачна зимна сутрин да проседи на пейка в градската градина достатъчно дълго, за да изпуши дванадесет или шестнадесет цигари и главата ми не можа да роди нищо.
Джони отпи от чая си.
— Другите деца, които са пресичали градината, не са ли забелязали нещо?
— Не. Говорих до едно с децата, които са получили пропуск за библиотеката тази сутрин.
— Това пък е по-странно и от историята с отпечатъците от пръсти, не ти ли се струва?
— Това, което ми се струва, е, че цялата работа е много страшна. Представи си само, този тип си седи там и чака да мине дете — да мине
— Следи от стъпки… — попита Джони.
— Не и в ден като днешния. Нямаше навалял сняг, просто земята бе замръзнала. Така че, онова ми ти лайно миризливо, дето заслужава да му отрежат тестисите и да му ги поднесат за обяд, се спотайва зад градинската естрада. Към осем часа и петдесет минути сутринта се появяват Питър Харингтън и Мелиса Логинс. По това време са минали около двадесет минути от първия учебен час. Когато децата отминават, онзи тип се връща обратно на пейката. В девет часа и петнадесет минути той отново се скрива зад естрадата. Този път идват две малки момичета: Сузън Флеърти и Катрина Банърман.
Джони остави с трясък чашата чай на масата. Банърман си бе свалил очилата и ги лъскаше безжалостно.
— Твоята
Банърман си сложи пак очилата. Лицето му бе помръкнало и разкривено от ярост. И страх — прозря Джони. Страх го е не че гласоподавателите ще му обърнат гръб или че „Юниън Лийдър“ ще излезе с още една редакционна статия за тъпите ченгета от Западен Мейн. Той се ужасява при мисълта, че ако тази сутрин дъщеря му бе отишла до библиотеката сама…
— Моята дъщеря — въздъхна Банърман. — Излиза, че е минала на някакви си десетина метра от този… от това животно. Знаеш ли как се чувствувам при мисълта за това?
— Мога да си представя.
— Съмнявам се, че можеш. Чувствувам се сякаш за малко не съм прекрачил през прага на празна асансьорна шахта; сякаш съм подминал в закусвалнята яденето с гъби и някой друг е изял мухоморката и е умрял. Чувствувам се омърсен, чувствувам се затънал в гнусотия. Това най-вероятно е обяснението и за моето обаждане. Вече съм готов да направя всичко, за да пипна този мръсник. Всичко без изключение!
Вън един гигантски оранжев снегорин изникна иззад преспите, сякаш идваше направо от някой филм на ужасите. Спря до тротоара и от него излязоха двама души. Те пресякоха улицата, влязоха в „Джонс“ и седнаха на бара. Джони довърши чая си. Гулашът бе му се отщял.
— И така, онзи тип се връща на пейката си — поде отново разказа си Банърман, — но не за дълго. Около девет часа и двадесет и пет минути той чува синът на Харингтън и дъщерята на Логинс да се връщат от библиотеката. Трябва да е било около девет часът и двадесет и пет минути, защото в библиотеката са разписали пропуските им в девет часа и осемнадесет минути. В девет и четиридесет и пет покрай естрадата на път за библиотеката минават три момчета от пети клас. На едното от тях му се струва, че е забелязало „някакъв тип“ да стои от другата й страна. Това е цялото описание, с което разполагаме: „някакъв тип“. Би трябвало да го разгласим по телеграфа, какво ще кажеш? Отваряйте си очите на четири за „някакъв тип“.
Банърман се изсмя нервно, сякаш излая.
— В девет и петдесет и пет дъщеря ми и приятелката й Сузън минават оттам на връщане от библиотеката за училище. След това, в десет часа и пет минути Мери Кейт Хендрейзън се появява… сама. Катрина и Су я срещнали в училище — тя слизала по стълбите, а те се качвали. Казали си „здравей“!
— Мили боже! — промълви Джони и прекара пръсти през косата си.
— Най-накрая, в десет часа и тридесет минути минават на връщане трите момчета от пети клас. Едното от тях забелязва нещо на подиума. Това е Мери Кейт със смъкнат клин и гащички, целите й крачета в кръв, а лицето й… лицето й…
— Успокой се — каза Джони и потупа Банърман по ръката.
— Не, не мога да се успокоя — сякаш се оправдаваше Банърман. — Никога не съм виждал такова нещо, никога през целите осемнадесет години работа в полицията. Той бе изнасилил това малко момиченце и това би било достатъчно… достатъчно, нали разбираш, за да я убие… Съдебният лекар каза, че начинът, по който го е направил… че нещо й е разкъсал и… от това тя би… умряла, разбираш ли… Но той е трябвало още и да я души. Да души деветгодишно момиченце и да го захвърли… да го остави да лежи на естрадата със свалени гащички…
Банърман се разплака. Сълзите изпълниха очите зад стъклата на очилата и започнаха да се стичат на вадички по лицето му. На бара двамата от службата по поддържане на пътищата в Бриджтън обсъждаха мача за суперкупата по бейзбол. Банърман отново свали очилата и изтри лице с носната си кърпа. Раменете му се тресяха. Джони разбъркваше механично гулаша си и изчакваше.
След малко Банърман прибра кърпичката си. Очите му бяха зачервени и Джони мислено отбеляза колко странно голо изглеждаше лицето му без очилата.
— Прощавай — извини се Банърман. — Изглежда, че този ден никога няма да свърши.
— Не се притеснявай.
— Знаех си, че няма да ми се размине, но се надявах, че ще издържа, докато се прибера вкъщи при жена си.
— Значи чакането е било прекалено дълго.
— Имаш съчувствено ухо. — Банърман отново намести очилата си. — Не, имаш много повече от това. Да пукна, ако знам точно какво, но е нещо голямо.
— Какво друго успяхте да откриете?
— Нищо. Аз нося голямата част от вината, но и полицията на щата не се прояви в най-добра светлина. Нито пък главният прокурор или нашичкият от ФБР. Областният съдебен лекар успя да определи типа на
