спермата, но това е без значение на сегашния етап на играта. Най-много от всичко ме смущава липсата на косми и частици от кожа под ноктите на жертвите. Те всички сигурно са се съпротивлявали, но и най-малко парченце кожа не се намери. Самият дявол трябва да помага на този тип. Не е загубил нито едно копче, или бележка за покупки, не е оставил нито една единствена следа. Главният прокурор ни свърза за консултация и с един психоаналитик от Огъста, който ни каза, че подобни типове рано или късно сами се издават. Голямо успокоение! Какво, ако това стане късно… например след още дванадесет трупа!
— Цигарената кутия в Касъл Рок ли е?
— Да.
Джони стана.
— Да вървим тогава.
— С моята кола ли?
Джони се усмихна — вятърът надаваше поредния си писък.
— В такава вечер си струва да си в компанията на полицай.
7
Снежната буря бе в разгара си и дори с патрулната кола на Банърман им се наложи да пътуват час и половина до Касъл Рок. Беше десет и двадесет минути, когато влязоха във фоайето на Градската управа и изтупаха с тропане снега от обувките си.
В чакалнята се бяха събрали пет-шест репортьори, повечето от които седяха на пейка под един мрачен маслен портрет на някой от първооснователите на града, и си разправяха истории от предишни нощни бдения. Със светкавична бързина те наскачаха и заобиколиха Банърман и Джони.
— Шерифе, вярно ли е, че има напредък в разследването?
— Засега още нямам нищо за вас — заяви сухо Банърман.
— Шерифе, носи се слух, че сте задържали някакъв човек от Оксфорд, вярно ли е?
— Не. И ако бъдете така любезни да ни извините…
Но те бяха пренесли вниманието си върху Джони и той усети свиване в стомаха, защото най-малко две физиономии му бяха познати от болничната пресконференция.
— Свети боже! — възкликна един от тях. — Ти си Джон Смит, нали?
Джони изпита безумно желание да се позове на конституционните си права и да откаже да отговаря, подобно на гангстер, изправен пред Сенатска комисия.
— Да, аз съм — въпреки това призна той.
— Оня, ясновидеца ли? — попита друг.
— Вижте какво, я ни направете път да минем! — повиши тон Банърман. — Вие, момчета, нямате ли по- важна работа, вместо да…
— Според „Око“ вие сте мошеник — каза млад мъж в тежък балтон. — Вярно ли е това?
— Мога само да кажа, че ПРОНИКНОВЕНО ОКО печата каквото си иска — възмути се Джони. — Вижте какво…
— Отричате написаното в „Око“?
— Разберете, че действително не мога да кажа нищо повече.
Не успяха да минат зад вратата с матирано стъкло в шерифството, когато репортьорите се разтичаха към двата телефонни автомата на стената до отдела за безстопанствени кучета.
— Е, сега вече съвсем я оплескахме — натъжи се Банърман. — Кълна се в бога, не съм допускал, че ще останат да чакат в такава вечер. Трябваше да те прекарам през задния вход.
— Нима не знаеш? — заговори Джони саркастично. — Ние си умираме за рекламица. Всички ясновидци и разни там феномени правим челни стойки за мъничко популярност.
— Не, не го вярвам — възрази Банърман. — Поне за теб не. Е, станалото — станало! Сега вече нищо не може да се направи.
В себе си обаче Джони виждаше с какви заглавия ще излязат вестниците, за да добавят солта в котлето с кашата, която бе завряла и кипеше: ШЕРИФЪТ В КАСЪЛ РОК МОБИЛИЗИРА МЕСТЕН ЯСНОВИДЕЦ ЗА СЛУЧАЯ С ТАЙНСТВЕНИЯ УДУШВАЧ. „НОЕМВРИЙСКИЯТ УБИЕЦ“, ТЪРСЕН С ЯСНОВИДЕЦ. САМОПРИЗНАНИЕТО В ШАРЛАТАНИЯ — ИЗФАБРИКУВАНО, ПРОТЕСТИРА СМИТ.
В предната стая се намираха двама от помощниците на шерифа, единият хъркаше, а другият сърбаше кафе и начумерено прелистваше купчина донесения.
— Да не би жена му да го е изгонила, а? — пошегува се кисело Банърман като кимна към спящия.
— Току-що се върна от Огъста — опита се да го оправдае будният помощник. Той бе още почти дете, но имаше тъмни кръгове от умора под очите. Помощникът хвърли пълен с любопитство поглед към Джони.
— Джони Смит, запознайте се с Франк Дод. Спящата красавица насреща е Роско Фишър.
Джони кимна.
— Роско казва, че главният прокурор искал да вземе случая в свои ръце — оплака се Дод на Банърман. Имаше нещо трогателно в сърдития му, непокорен поглед. — Хубав коледен подарък, няма що!
Банърман хвана Дод за врата и го разтърси приятелски.
— Не го вземай толкова навътре, Франк. Ти прекалено много работиш над този случай.
— Все ми се струва, че в тези донесения трябва да има нещо… — Той прекара замислено пръста си по краищата им. —
— Иди си вкъщи и си почини, Франк. Вземи и спящата красавица. Само това ни липсва сега — да влезе някой от онези фотографи и да го снима. Снимката веднага ще излезе по вестниците с надпис „В Касъл Рок трескавото разследване продължава“, а нас ще ни изритат оттук да метем улиците.
Банърман отведе Джони в личния си кабинет. Бюрото му бе потънало в книжа. На перваза на прозореца бяха изложени в триптих неговия личен и портретите на съпругата му и дъщеря им Катрина. Прилежно оградена в рамка, на стената висеше дипломата на шерифа и редом с нея, също в рамка — първата страница на местния вестник със съобщението за избирането му на длъжност.
— Кафе? — попита Банърман и отвори шкафа си за документи.
— Не, благодаря. Ще си остана на чай.
— За съжаление мисис Шугърман трепери над чая си. Носи си го вкъщи след работа. Бих ти предложил чаша тоник, но това значи да изтърпим още веднъж онези навлеци — автоматът е в чакалнята. Господи, как искам да си отидат!
— Не се ядосвай.
Банърман извади един малък, затворен плик и се приближи до Джони.
— Това е то. — След миг колебание той му го подаде.
Джони го пое, но не бързаше да го отвори.
— Първо да се разберем, че нищо не гарантирам предварително. Не мога да обещая. Понякога се получава, друг път — не.
Банърман сви уморено рамене и повтори:
— Риск печели, риск губи.
Джони отвори плика и изтърси в дланта си една празна кутия от „Марлборо“. Обикновена кутия в бяло и червено. Взе я в лявата си ръка и се загледа в стената насреща. Сива стена. Обикновена стена в безлично сиво. Бяло-червена кутия. Безлична кутия. Премести я в другата ръка, сетне я стисна между дланите си. Чакаше да почувствува нещо, каквото да било. Нищо не почувствува. Продължи да стиска, макар да знаеше от опит, че когато изобщо идват, прозренията идват веднага.
Най-сетне Джони върна цигарената кутия.
— Съжалявам.
— Дупка от геврек, а?
— Да.
На вратата се почука и без да чака отговор, Роско Фишър подаде глава. Изглеждаше малко сконфузен.
— Ние с Франк си отиваме, Джордж. Ти май ме хвана, че съм задрямал.
— Гледай да не те хвана, че дремеш в патрулната кола — заплаши го Банърман. — Поздрави Дийни от мен.
