— Разбира се. — Фишър хвърли един поглед към Джони и затвори вратата.
— Е — примири се Банърман, — струваше си все пак да се опита. Ще те откарам до…
— Искам да отидем до градската градина — заяви неочаквано Джони.
— Няма смисъл. Затрупано е с две педи сняг.
— Нали знаеш къде е мястото?
— Разбира се, че го знам, но каква полза от това?
— И аз не знам, но нека да отидем.
— Репортьорите ще тръгнат подире ни, Джони. Можеш да бъ деш сигурен в това, както че бог е създал всички живи твари.
— Нали спомена нещо за заден вход?
— Да, но той е свързан със сигналната инсталация. При влизане не става нищо особено, но при излизане сигнализацията се включва.
Джони свирна през зъби.
— В такъв случай нека вървят подире ни.
Банърман го гледа замислено известно време, после кимна.
— Добре.
8
Щом се показаха от вратата на шерифството, репортьорите тутакси наскачаха и ги заобиколиха. Това напомни на Джони за порутения кучкарник в Дърам, където една бабичка особнячка държеше колита. Минеш ли оттам с въдицата си, те ще се хвърлят насреща с ръмжене и лай и ще те наплашат до смърт. Ала макар и да захапваха, никога не впиваха зъби.
— Знаеш ли кой е престъпникът, Джони?
— Знаеш ли въобще нещо по делото?
— Чувствувате ли биополето, мистър Смит?
— Шерифе, ваша ли бе идеята да се повика ясновидец?
— Управлението на щатската полиция и главния прокурор уведомени ли са, шерифе?
— Джони, мислиш ли, че ще успееш да разгадаеш този случай?
— Шерифе, този човек официално ли е привлечен за работа по делото?
Банърман бавно, но решително си проправяше път, като затваряше ципа на полушубата си.
— Нямам какво да ви кажа в момента.
Джони изобщо не си отвори устата.
Всички репортьори се бяха скупчили във фоайето, когато двамата с шерифа тръгнаха по заснежените стъпала. Но чак след като отминаха патрулната кола и продължиха да газят снега през улицата, някой съобрази, че отиват в градската градина. Неколцина се втурнаха за палтата си. Онези, които бяха вече облечени, заситниха по хлъзгавите стъпала на Градската управа, като подвикваха подир Банърман и Джони, както правят малките деца.
9
Лъчи от фенерчета заподскачаха в снежния мрак. Вятърът виеше и шибаше снега на пелени по всичките посоки.
— Нищичко няма да можеш да видиш — тюхкаше се Банърман. — Ще… ах, мамка му!
Едва не падна на земята заради един репортьор в огромен балтон и невероятно шотландско кепе с помпон, който връхлетя отгоре му.
— Прощавай, шерифе — каза смутено виновникът. — Много е хлъзгаво, а аз си забравих галошите.
От мрака пред тях изникна ограда от жълто, найлоново въже. Вятърът бясно подмяташе закачената на него табелка с надпис: ПОЛИЦЕЙСКО РАЗСЛЕДВАНЕ.
— Забравил си главата си! — сопна се Банърман. — Сега слушайте всички: Стойте настрана, никой да не влиза в заграденото! Нито крачка повече!
— Градската градина е обществена собственост, шерифе! — провикна се един от репортьорите.
— Точно така, а това е полицейско разследване. Стойте зад въжето, иначе ще прекарате остатъка от нощта при мен в килията.
С лъча на фенерчето си той им очерта линията на въжето, което после повдигна, за да мине Джони. Двамата се спуснаха по нанадолнището към отрупаните със сняг пейки. Зад тях репортьорите се стълпиха до оградата и неколцината, които носеха фенерчета, насочиха лъчите им върху Джони и Джордж Банърман, така че те се движеха сякаш следвани от кръга на сценичен прожектор.
— Все едно, че летим без видимост — роптаеше Банърман.
— И без това няма нищо за гледане, нали? — напомни Джони.
— Така е, нищо не е останало за гледане. Бях казал на Франк, че може да махне въжето. Сега се радвам, че не му е стигнало времето за това. Искаш ли да отидеш при естрадата?
— Още не. Покажи ми къде бяха намерени угарките от цигари.
Повървяха още малко и Банърман спря.
— Тук — той освети с фенера една пейка, която представляваше неясна издатина в снежната преспа.
Джони свали ръкавиците и ги пъхна в джобовете на дрехата си. После коленичи и се захвана да чисти снега от пейката. И Банърман отново бе потресен от бледността по лицето на този човек. Както бе коленичил пред пейката, той приличаше на каещ се християнин, отправил отчаяна молитва към небето.
Ръцете на Джони измръзнаха и станаха почти безчувствени. По пръстите му се стичаше вода от разтопения сняг. Той стигна до нащърбената, овехтяла от времето седалка на пейката. Виждаше я кристално ясно, като под силно увеличение. Някога зелена, боята й се бе почти изцяло напукала и излющила. Седалката бе хваната за облегалката с два ръждясали стоманени болта.
Джони сграбчи пейката с две ръце и свръхестественият транс в миг нахлу в цялото му същество — с нищо несравним по сила досега и какъвто щеше да изпита само още веднъж до края на живота си. Взираше се в пейката, мръщеше се и я стискаше до болка. Тя бе…
Колко ли стотици хора бяха седяли по едно или друго време на нея, заслушани в „Боже, благослови Америка“, „Звезден флаг навеки…“ („Мил бъди с пернатите създанийца… че и патицата нечия е маааайчица…“), бойната песен на „Ягуарите“ от Касъл Рок, подета от многогласния хор на футболните запалянковци?
Отмереното думкане на барабана. Топящото се злато на тромбони и тромпети. Униформите на училищния оркестър…
Добри хора, седнали през лятото, слушат, аплодират, държат програми, изработени в ателието по графика към гимназията в Касъл Рок.
Но тази сутрин на това място бе седял убиец. Джони усещаше присъствието му.
Черни клони рисуват по оловното небе мистериозни знаци. Той (Аз) седя тук, пуша, чакам, чувствувам се прекрасно, чувствува се (чувствувам се) така, сякаш ако поискам, мога да скоча на покрива на света и да се приземя като перушинка на краката си. Тихичко си тананикам. Парче на Ролинг стоунс. Не мога да доловя точно какво, но ясно усещам, че всичко е… е какво?
