Мъртвата зона

Бомба! „Всичко е бомба, всичко е потънало в сивота наоколо и очаква снега, а аз съм…“

— Излъскан — промърмори Джони. — Излъскан съм! Само как съм излъскан!

Банърман не чу поради виещия вятър и се наведе напред.

— Моля?

— Излъскан — повтори Джони. Той вдигна поглед към Банърман и шерифът неволно отстъпи крачка назад — Джони го гледаше с някаква нечовешка студенина. Потъмнялата му коса се вееше лудо пред бялото му като тебешир лице, а над тях зимният вятър фучеше под черното небе. Ръцете на Джони сякаш бяха залепнали за пейката.

— Мамата си трака как съм се излъскал! — произнесе ясно той. Устните му бяха разтегнати в усмивка на пълен триумф. Очите му гледаха невиждащо през Банърман. Шерифът повярва. Никой не би могъл да играе така, така да се преструва. Но най-ужасното бе… че всичко това определено му напомняше за някого. Усмивката… интонацията… Нямаше го Джони Смит, сякаш бе заменен с някакво празно чучело. И крадливо, под пластовете на собствената му физиономия, осезаемо, почти физически се промъкваше едно друго лице — лицето на убиеца.

Лицето на някого, когото шерифът познаваше.

— Никога няма да ме пипнете, защото съм твърде лъскав за вас. — От гърдите му изскочи леко хихикане — самоуверено и нехайно-предизвикателно. — Всеки път го обличам и ако започнат да драскат… или да хапят… не могат да откъснат нищичко от мен… защото съм толкова ИЗЛЪСКАН! — Гласът му се извиси в триумфален, безумен фалцет, който надвикваше вятъра и Банърман отстъпи още една крачка назад, полазен целият от мравките на вцепеняващ страх.

„Дано престане — молеше се в себе си той. — Дано само да спре веднага. Спри, моля те!“

Джони сведе глава над пейката. По голите му пръсти се стичаха струйки вода от разтопения сняг.

(„Сняг. Сняг на мълчанието. Сняг — пазител на тайните“)

(„Тя ми го защипа с щипка за пране, за да видя какво е. Какво е да хванеш срамна болест. Болест от някоя от онези разгонени мръсници, те всички са разгонени мръсници и трябва да бъдат спряни, о да, да бъдат спряни: стоп, стоп, стопът, СТОПЪТ, О, ГОСПОДИ, знакът СТОП!“)

Отново бе малко дете. Вървеше към училището в тихия сняг, в снега на тайните. И ето че от изменчивата белота един човек се изпречи на пътя му, един ужасен човек; отвратителен, черен, ухилен човек с бляскави като петачета очи, стиснал червения знак „СТОП“ в ръката с ръкавица… ТОЗИ!… ТОЗИ!… ТОЗИ!

(О… БОЖИЧКО… НЕДЕЙ… НЕ ГО ОСТАВЯЙ ДА МЕ ХВАНЕ… МАМИЧКО… НЕ ГО ОСТАВЯЙ ДА МЕ ХВАНЕЕЕЕ…)

Джони изкрещя и се строполи до пейката, стиснал в шепи лице. Банърман се надвеси над него, жестоко изплашен. Репортьорите зад въжето се раздвижиха и зашумяха.

— Джони, съвземи се! Чуй ме, Джони…

— Излъскан… — промълви Джони и вдигна поглед към шерифа, изпълнен с болка и ужас. В съзнанието си още виждаше как онази черна маса с бляскавите като петачета очи се изпречва на пътя му. В слабините му пулсираше болката от щипката за пране, с която майка му го бе принудила да ходи. Тогава още не беше се превърнал в убиец, о не, не бе станал животно, измет, торба фашкии или каквото там го бе нарекъл Банърман. Бе само едно изплашено до смърт дете с щипка за пране на малкото си… на своето…

— Помогни ми да стана — едва изрече той.

Банърман му подаде ръка и му помогна да се изправи.

— А сега — на естрадата! — каза Джони.

— Не, по-добре да си вървим, Джони.

Ала Джони мина като насън покрай шерифа и запристъпя към големия тъмен кръг — силуета на естрадата. Тя се издигаше огромна и страховита в мрака — мястото на смъртта. Банърман се затича и го настигна.

— Джони, кой е? Знаеш ли кой…

— Не сте намирали следи от кожа под ноктите им, защото е бил с дъждобран — изговори задъхано Джони. — Дъждобран с качулка. Лъскав дъждобран от поливинилхлорид. Прегледай донесенията и ще видиш. Ще видиш, че винаги е валяло или дъжд, или сняг. Те наистина са драскали с нокти. Борили са се с него. Можеш да не се съмняваш. Но пръстите им само са се плъзгали по дрехата.

— Кой е, Джони? Кой е?

— Не знам. Но ще разбера.

Той се препъна в най-долното от шестте стъпала пред подиума, размаха ръце да запази равновесие и щеше да падне, ако Банърман не бе го хванал за ръката. Двамата се качиха горе. Тук снегът не бе образувал дебел пласт, просто едва бе понаръсил, защото го спираше конусообразният покрив. Банърман освети с фенера си пода, а Джони падна на четири крака и запълзя бавно по него. Ръцете му бяха аленочервени. Банърман предположи, че вече сигурно се бяха превърнали в голо месо.

Неочаквано Джони спря да пълзи и застина като ловджийско куче, усетило следа.

— Тук — промълви той. — Извършил го е точно тук.

Порой от образи, осезания за допир и други усещания нахлуха в главата му. Възбудата с металния вкус на бакър се засилваше безкрайно от възможността да бъде забелязан. Момичето се гърчеше, опитваше се да крещи. Затъкнал й бе устата с една ръка. Не си бе свалил ръкавиците. Ужасна възбуда. Никога няма да ме хванете. Аз съм Невидимия. Е, мамо, доволна ли си сега? Достатъчно ли е мръсно за теб?

Джони започна да стене и да тръска глава.

Режещ звук от късане на дрехи. Нещо топло. Нещо тече. Кръв? Сперма? Урина?

Целият се разтресе. Косата падна върху лицето му. Неговото лице. Ухиленото му, открито лице, оградено като в кръгла рамка от качулката на дъждобрана и неговите (моите) ръце се сключиха около врата в момента на оргазъм и стискат… стискат… стискат.

Силите напуснаха ръцете му, образите избледняха. Той се свлече в цял ръст на подиума, разтърсван от ридания. Когато Банърман докосна рамото му, той изпищя и се опита да изпълзи настрани с изкривено в безумен ужас лице. После лека-полека започна да се успокоява. Облегна глава на високите до пояс перила и затвори очи. Конвулсивни гърчове се гонеха по тялото му като хрътки. Панталоните и връхната му дреха сякаш бяха захаросани със сняг.

— Знам кой е — каза той.

10

Петнадесет минути по-късно Джони отново бе в личния кабинет на Банърман, съблечен по гащета и седнал възможно най-близко до малка електрическа печка. Все още имаше премръзнал и нещастен вид, но бе престанал да трепери.

— Сигурен ли си, че не искаш кафе?

Джони поклати глава.

— Не мога да понасям тази помия.

— Джони… — Банърман седна до него. — Наистина ли научи нещо?

— Знам кой ги е убил. Щеше да го хванеш някой ден. Само че е бил прекалено близо, за да допуснеш. Дори си го виждал с дъждобрана, с лъскавия дъждобран, който го покрива от главата до петите. Защото всяка сутрин той спира движението, за да могат децата да пресекат улицата до училището. Носи палка със знака „стоп“ и с нея сутрин спира движението, за да пресекат малките дечица улицата.

Банърман го гледаше като ударен от гръм.

— За Франк ли говориш? За Франк Дод? Ти си луд!

— Франк Дод е убиецът. Той ги е убил.

Банърман изглеждаше така, сякаш не можеше да реши дали да се изсмее, или да тегли един хубав ритник на Джони.

— Никога не съм чувал по-голяма идиотщина — най-сетне изрече той. — Франк Дод е прекрасен полицай и прекрасен човек. Идния ноември смята да се кандидатира за общински началник на полицията и ще има моята благословия. — Сега в израза му се четеше както развеселеност, така и уморено