заведение бе останало да работи на главната улица на Бриджтън. Снегорините явно губеха битката със стихията и на няколко места по пътя имаше навети преспи. Светофарът на кръстовището между шосета номер 302 и 117 се люлееше напред-назад под поривите на фучащия вятър. Пред входа на ресторанта бе спряла полицейска патрулна кола, на чиято врата със златни букви бе изписано: ШЕРИФ НА ОБЛАСТТА КАСЪЛ. Джони паркира зад нея и влезе.
Банърман седеше сам на маса пред чаша кафе и купичка лют мексикански гулаш. Телевизията подвеждаше: той не бе едър — той бе огромен. Джони се приближи и се представи.
Банърман стана и стисна подадената му ръка. При вида на бледото, измъчено лице на Джони и тъмносиньото му яке, което се въртеше около хилавото му тяло, шерифът веднага си помисли: „Това момче е зле. Може би не му остава още дълго да живее.“ Единствено в очите на Джони сякаш имаше истински живот — те бяха съвсем сини и се впиваха в собствените му очи с пронизващо откровено любопитство. А щом се здрависаха, Банърман изпита някакво странно усещане, което по-късно щеше да сравни с изсмукване на вътрешната му енергия. Приличаше малко на удар от ток при допир до гола жица. В следващия миг всичко премина.
— Радвам се, че можахте да дойдете — каза Банърман. — Ще пиете ли нещо топло?
— Да.
— А какво ще кажете за купичка мексикански гулаш? Тук го готвят страшно вкусно. С моята язва не би трябвало да го ям, но не мога да се сдържа. — Той забеляза учудването върху лицето на Джони и се усмихна. — Изглежда странно такъв голям човек като мен да има язва, нали?
— Защо, на всекиго може да се случи.
— Прав сте, дявол да го вземе. Какво ви накара да дойдете?
— Новините по телевизията. За малкото момиченце. Сигурен ли сте, че го е извършил същият човек?
— Същият е. Същият метод на действие. А и същият тип сперма.
Той не откъсна поглед от лицето на Джони, докато сервитьорката не дойде.
— Ще желаете ли кафе? — попита тя.
— Чай — отвърна Джони.
— Донесете му и порция мексикански гулаш, мис — поръча Банърман. Момичето се отдалечи и той отново се обърна към Джони. — Онзи доктор разправяше, че понякога, щом се докоснете до нещо, веднага узнавате откъде се е появило то, на кого е и тъй нататък.
Джони се усмихна.
— Ами аз току-що ви стиснах ръката и вече знам, че имате ирландски сетер на име Ръсти. Знам, че е стар и че е започнал да ослепява. Вие си мислите, че вече е време да го приспят завинаги, но не знаете как да го обясните на дъщеря си.
ТРАК — Банърман изтърва лъжицата си в купата с гулаша и зяпна Джони с отворена уста.
— Мили боже! И вие измъкнахте всичко това от мен? Само за миг?
Джони кимна.
Банърман поклати глава и промълви:
— Едно е да чуеш за такова нещо и съвсем друго… не ви ли изморява до смърт?
Джони вдигна удивено поглед към Банърман. Никога преди не му бяха задавали този въпрос.
— Да, изморява ме.
— Здрасти-здравей и вече знаете всичко?! По дяволите!
— Вижте какво, шерифе…
— Джордж, просто Джордж.
— Добре, а аз съм Джони, просто Джони. Джордж, кофа мастило ще ми е малко само да изброя нещата, които не знам за теб. Не знам например къде си израснал, къде си завършил школата за полицаи, кои са приятелите ти или къде живееш. Знам, че имаш дъщеричка, чието име е нещо като Кати, но не съвсем. Ала не знам какво си правил миналата седмица, коя е любимата ти бира или любимото ти телевизионно предаване.
— Дъщеря ми се казва Катрина — проговори тихо Банърман. — И тя е на девет години. С Мери Кейт бяха в един клас.
— Та мисълта ми бе, че… онова, което узнавам, понякога е доста ограничено. Това е заради мъртвата зона.
— Мъртвата зона?
— Имам някакво нарушение в част от връзките, по които се предават сигнали — обясни Джони. — Никога не виждам ясно имената на улици или въобще адреси. И с числата се затруднявам, макар че понякога успявам да ги прочета.
Келнерката се върна с чая и гулаша на Джони. Той опита яденето и кимна на Банърман.
— Прав си. Много е вкусно. Особено в такава вечер.
— Яж, докато е топло — подкани го Банърман. — Ох, как го обичам този мексикански гулаш! Язвата ми вдига вой до бога, но аз й казвам: „Гледай си работата!“ И лапам.
За известно време на масата настана тишина. Джони се отдаде на гулаша си, а Банърман го наблюдаваше с любопитство. Той допускаше, че Смит би могъл да научи отнякъде, че има куче на име Ръсти. Би могъл да научи дори, че Ръсти е стар и почти ослепял. Нека да отидем и по-далеч: ако е знаел името на Катрина, би могъл да изиграе номера с „нещо като Кати, но не съвсем“ просто за да добави необходимата доза неувереност, за да звучи по-правдоподобно. Пита се обаче — защо? А и как да се обясни онова странно, смразяващо усещане в главата, което бе изпитал при ръкостискането? Ако Смит шмекеруваше, то той наистина бе дяволски голям шмекер!
Навън вятърът изфуча сърдито и разтресе сякаш из основи малката постройка. Като издуван от фурията плащ снегът плющеше по игрището за боулинг отсреща през улицата.
— Слушай само как фучи! — възкликна Банърман. — Очаква се да продължи цяла нощ. И ще ми разправят, че зимите ставали по-меки!
— Имате ли нещо, което да е принадлежало на човека, когото търсите? — върна се на темата Джони.
— Изглежда, че имаме — отвърна Банърман. После поклати глава. — Но е доста несигурно.
— Искам да чуя.
Банърман изложи фактите. Сградите на училището и библиотеката били разположени една срещу друга от двете страни на градската градина. Имало редовна практика да се изпращат ученици напряко през градината, когато възниквала необходимост от определена книга за работата по някоя задача или доклад. В такива случаи учителят давал на ученика пропуск, който бил разписван в библиотеката преди да изпратят детето обратно. В средата на градината имало малка долчинка. На западния й край била естрадата за градския оркестър. В долчинката имало двадесет-тридесет пейки, на които хората седяли по време на концертите. Там се събирали и футболните запалянковци в края на сезона.
— Според нас той просто си е седял там и е чакал да мине някое момиченце. На това място той е оставал незабелязан за минувачите от двете страни на градината. А пътечката върви по северния край на долчинката, близо до пейките.
Банърман сви устни.
— Лошото обаче е, че Фрешет бе убита направо горе на естрадата. Има да ям калай по този повод на събранието на градската управа през март — ако дотогава все още съм на поста си. Вярно, че мога да им покажа докладната до градоначалника, с която исках да се осигурят патрули от възрастни в градината през учебно време. Не че ме е тревожил същият убиец, боже опази! И в най-кошмарните си мисли не съм предполагал, че той ще дойде да убива пак на същото място.
— И градоначалникът отхвърли предложението за патрулите?
— Парите не стигали — поясни Банърман. — Разбира се, той може да прехвърли вината върху членовете на градския съвет, те пък ще се опитат да върнат топката обратно при мен, а междувременно гробът на Мери Кейт ще обрасне с трева и…
Той млъкна за момент или пък думите заседнаха в гърлото му. Джони гледаше съчувствено сведената му глава.
— А може би и с това нищо не би се изменило — продължи Банърман. Гласът му звучеше някак по-
