Човекът с черния костюм

чувството, че се докосвах до земята през три крачки, и нищо чудно да е било тъкмо така. Хванах дясната бразда на горската просека и тичах, тичах, докато слепоочията и очите ми запулсираха, отляво ме прониза остра болка, която започваше от ребрата и стигаше чак до подмишницата, и почувствах в гърлото си вкуса на кръв и метални стружки. Като останах без сили, залитнах и спрях, запъхтян като състезателен кон. Бях убеден, че онзи стои зад гърба ми с елегантния си костюм, златната си верижка, проблясваща над джобчето на жилетката му, и зализаната си коса, която дори не се е разрошила.

Но него го нямаше. На пътя, който се виеше към Касъл Стрийм между боровете и смърчовете, нямаше жива душа. Аз обаче долавях присъствието му нейде из тази вековна гора — следеше ме с очите си с цвят на полски пожар, вмирисан на изгорели кибритени клечки и печена пъстърва.

Обърнах се и хукнах с всички сили, макар да понакуцвах — на следващата сутрин имах такава мускулна треска, че едва се измъкнах от леглото. Тогава обаче дори не съм усетил. Току поглеждах през рамо, за да се уверя, че съм сам на пътя. И наистина бях сам, но като поглеждах назад, вместо да се успокоя, се плашех още повече. Елите ми се струваха по-тъмни, по-разклонени и постоянно си представях какво ли се крие зад стволовете досами пътя — дълги, заплетени коридори, капани, в които, паднеш ли, неминуемо ще си счупиш крак; мрачни клисури, в които дебнат Бог знае какви гадини. До този съботен ден през 1914 година си мислех, че мечките са най-страшните същества в гората.

Вече не бях толкова наивен.

* * *

На около километър и половина по-нататък — тъкмо бях отминал разклона, където пътят излиза от гората и се влива в Гийгант Флат Роуд — насреща ми се зададе баща ми, който си свирукаше „Старото дъбово ведро“. Носеше въдицата си — онази с луксозната макара от „Мънки Уорд“, и рибарското кошче с ширита, който мама беше вплела в дръжката още по времето, когато Дан беше жив. На него беше извезано: „В ИМЕТО НА ИИСУС“. Бях спрял да тичам, но когато го видях, се втурнах насреща му с крясъци „Тате! Тате! Тате!“, залитайки като пиян моряк. Помня изумлението, което се изписа на лицето му, като разбра, че при друг случай е можел да се пошегува с мен, но не и в този миг. Изпусна въдицата и кошчето на пътя и без дори да ги погледне, хукна насреща ми. Не съм виждал татко да тича по- бързо — истинско чудо е, че като се срещнахме, не се проснах на земята. При сблъсъка си ударих носа в токата на колана му и шурна кръв. Дори не съм обърнал внимание. Единствената ми мисъл беше да прегърна татко и да се вкопча в него. Притисках пламналото си лице в корема му и изцапах синята му работна риза със сълзи, сополи и кръв.

— Гари, какво има? Какво стана? Добре ли си?

— Мама е умряла! — хълцах. — Срещнах в гората един човек и той ми каза! Мама е умряла! Ужилила я е пчела и тя се подула като Дан, и умряла! Лежи на кухненския под и Канди Бил… обли-изва… сълзи-ите… от… от…

„Лицето й“, исках да довърша, но така се запъхтях, че не можах да изрека и думичка. Сълзите ми отново рукнаха и стреснатото, изплашено лице на татко се разми в три отделни образа, които се насложиха един върху друг. Разревах се — но не като бебе, което си е ожулило коляното, а като куче, което е надушило лошо знамение в луната — и баща ми силно притисна лицето ми към твърдия си гладък корем. Аз обаче се изплъзнах от ръката му и извърнах поглед назад. Исках да се уверя, че човекът с черния костюм не се задава. Нямаше и следа от него — пътят се виеше през гората съвършено пуст. Заклех се каквото и да става, кракът ми да не стъпи на горската просека, но вече си мисля, че най-голямата Божия милост към рабите Му, населяващи замята, е, че не могат да виждат бъдещето. Сигурно щях да обезумея, ако знаех, че само след два часа отново ще крача по същия този път. За момента ме утешаваше дори само мисълта, че все още сме сами. После се сетих за майка ми — красивата ми мъртва майчица — отново зарових лице в ризата на баща ми и пак се разревах.

— Гари, чуй какво ще ти кажа — изрече той след миг. Аз продължавах да вия. Остави ме да си поплача още малко, после повдигна брадичката ми, за да ме погледне в очите. — На мама й няма нищо.

Нямах сили да му отвърна и само се взирах в него, а сълзите ми се стичаха по лицето ми. Не му повярвах.

— Не знам какво са ти казали и на кой мръсник би му хрумнало да изплаши малко момче като теб, но кълна се в Бога, на майка ни й няма нищо.

— Но… но той каза…

— Пет пари не давам какво е казал. Прибрах се от Евършам много бързо — той нямал намерение да продава крави, било само слух — и реших, че имам достатъчно време да те настигна. Грабнах въдицата и кошчето, а майка ти ни приготви няколко сандвича с конфитюр, от пресния хляб. Още са топли. Тъй че преди половин час й нямаше нищо, Гари, а който идва от противоположната посока на гората, няма как да знае по-добре от мен, гарантирам ти. — Взря се над главата ми и огледа пътя. — Кой беше този човек? И къде го срещна? Ще го намеря и ще го пребия от бой.

За две секунди — или поне така ми се стори — през ума ми минаха хиляди съображения, но последното беше най-убедително — ако татко налети на човека с черния костюм, не мисля, че той ще е този, който ще пребива. И ще има щастието да си тръгне.

Дългите бели пръсти, завършващи с изкривени нокти, не ми излизаха от ума.

— Гари?

— Не помня — изтърсих.

— Ти къде беше, при разклонението на реката ли? При голямата скала?

Не можех да излъжа баща си, когато ме попиташе направо — дори за да спася неговия или воя живот.

— Да, но не ходи там. — Вкопчих се в ръката му и го задърпах с все сили. — Моля те, не ходи. Беше много страшен човек. — Вдъхновението ме порази като гръм: — Мисля, че имаше пистолет.

Той замислено се взря в мен.

— Може би не е имало такъв човек — отбеляза, леко повишавайки тон в края на изречението почти като за въпрос. — Воже би си задрямал, докато си ловил риба, синко, и си сънувал кошмар. Като онези кошмари за Дани, които имаше през зимата.

Миналата зима действително бях сънувал доста кошмари за Дан — как отварям вратата на дрешника или на тъмната, ухаеща на плодове барака за сайдер, а вътре стои той и се взира насреща ми с пурпурното си, подпухнало лице. Често пъти се будех с писъци, които плашеха родителите ми. Пък и наистина бях позадрямал — поне се унесох — но не сънувах нищо, а и съм сигурен, че се събудих миг преди човекът с черния костюм да плесне с длани и да умъртви пчелата, която тупна в скута ми. Не го сънувах като Дан — сигурен съм в това, въпреки че странната среща вече се размиваше в съзнанието ми като сън, както, предполагам, става с всички спомени за свръхестествени преживявания — замъгляват се в съзнанието и добиват фантастични очертания. Но маже би е по-добре татко да смята, че случката съществува единствено във въображението ми. Заради самия него.

— Може и да съм сънувал — признах.

— Е, значи трябва да се върнем да потърсим въдицата и рибарското ти кошче.

Дори се запъти към реката и трябваше да го дърпам отчаяно, за да го накарам да се обърне към мен.

— После. Мля те, тате. Искам да видя мама. Трябва да се уверя със собствените си очи.

Той размисли над думите ми и кимна.

— Да, май наистина трябва. Първо ще отидем вкъщи, а после ще се върнем на реката.

Запътихме се към фермата — татко нарамил въдицата си досущ като моите приятели, аз — стиснал кошчето му отхапвахме от дебелите филии пресен хляб, намазани с конфитюр от боровинки.

— Хвана ли нещо? — попита ме, когато насреща ни се показа хамбарът.

— Да, сър. Една пъстърва. Доста едра. — „И едно истинско страшилище — допълних мислено, но не изрекох нито дума. — Да си призная честно, по-голямо парче не съм виждал, но не мога да ти го покажа. Дадох го на човека с черния костюм, за да не изяде мен. И успях… за една бройка“

— Само това ли? И нищо друго?