Човекът с черния костюм

трябва да бъда точен — докато майка ти вадеше хляба от фурната и го поставяше на плота да изстине, през прозореца на кухнята влезе пчела.

— Не те слушам, не те слушам, не те слушам!

Затиснах ушите си с ръце. Той сви устни, сякаш се канеше да свирне. Духна насреща ми съвсем леко, но от устата му се разнесе неописуема воня — на запушени канали, дворни клозети, които никога не са виждали вар, и мъртви пиленца след наводнение.

Ръцете му увиснаха безжизнено.

— Така-а. Трябва да ме изслушаш, Гари, трябва да ме изслушаш, милото ми рибарче. Брат ти Дан наследи смъртоносната алергичност именно от майка ти. И ти я носиш, но си взел от баща си защита срещу нея, която горкият Дан кой знае защо не е наследил. — Отново сви устни, но вместо да ми дъхне, зацъка с жестока насмешливост. — Тъй че, макар да ненавиждам да злословя по адрес на мъртвите, в цялата работа има някаква поетична справедливост, не смяташ ли? В крайна сметка тя е виновна за смъртта на Дан; със същия успех можеше да допре дулото до челото му и да дръпне спусъка.

— Не — прошепнах, — не е вярно.

— Напротив, вярно е. Пчелата влетя през прозореца и кацна на врата й. Тя я шляпна с ръка, без да се замисля какво прави — ти самият постъпи по-разсъдливо, нали, Гари? — и пчелата я ужили. Майка ти веднага започна да се задушава. Това е естествена реакция, когато човек е алергичен към пчелна отрова. Гърлото му се стяга и той се задушава. Затова лицето на Дан беше посиняло и подпухнало и баща ти го покри с ризата си.

Зяпнах насреща му, сякаш си бях глътнал езика. По страните ми се стичаха сълзи. Не исках да му вярвам, знаех от неделното училище, че сатаната е баща на всички лъжи — и въпреки това му вярвах. Представях си как е стоял в нашия двор и е надничал през кухнеския прозорец, наблюдавайки как майка ми се свлича на колене, впивайки пръсти в подутото си гърло, а Канди Бил подкача около нея и лае.

— Издаваше възможно най-възхитителните писъци — замислено продължи човекът с черния костюм, — и се опасявам, че си одраска лицето много лошо. Очите й изхвръкнаха като на жаба. Накрая заплака. — След кратко мълчание додаде: — Издъхна със сълзи на очи, не е ли трогателно? И сега стигаме до най- красивата част. Като издъхна… и в продължение на четвърт час лежа на пода, наоколо цареше гробна тишина и се чуваше само тиктакането на часовника на печката, а жилото на пчелата още стърчеше на врата й — толкова мъничко, ах, съвсем миниатюрно жилце — знаеш ли какво направи Канди Бил? Този малък шмекер взе, че изблиза сълзите й. Първо от едната… после от другата страна.

За миг се загледа в потока с натъжен, замислен вид. После се извърна към мен и покрусеното му изражение се изпари като сън. Лицето му се отпусна и придоби лакомия израз на мъртвец, издъхнал гладен. Очите му припламваха. Дори острите му зъбки се подаваха измежду бледите му устни.

— Умирам от глад — изтърси ненадейно. — Ще те убия, ще те изкормя и ще изям вътрешностите ти, малко рибарче. Какво ще кажеш по въпроса?

„Не — понечих да извикам, — моля ви, недейте!“ От устата ми обаче не излезе нито звук. Личеше си, че е твърдо решен да го направи. Твърдо решен.

— Толкова гла-аден — провлече, хем капризно, хем на шега. — Ти и без друго не можеш да живееш без драгоценната си майка, чуй ми думата. Защото баща ти се нуждае от топла дупка, в която да мушка, повярвай ми, и ако само ти си му под ръка, ще трябва да използва теб. Аз ще ти спестя тези грижи и неприятни усещания. Освен това ще отидеш в Рая, помисли си добре. Душите на убитите винаги отиват в Рая. Така и двамата ще угодим на Господ. Не е ли прекрасно?

И отново протегна към мен дългопръстата си бледна ръка, а аз, без да се замисля какво върша, отметнах капака на кошчето, проврях ръка на дъното и измъкнах рибата страшилище, която бях уловил. Подадох му я слепешката, пъхнал пръсти в аления прорез, през който я бях изкормил, както човекът с черния костюм заплашваше да изкорми мен. Оцъкленото й око замечтано се взираше насреща ми, а златният пръстен на корема й ми заприлича на венчалната халка на майка ми. Представих си я как лежи в ковчега, а слънцето се отразява в халката й, и разбрах, че е истина — била е ужилена от пчела и се е задушила в затоплената кухня, изпълнена с аромата на току-що изпечен хляб, а Канди Бил е облизал сълзите от подпухналите й страни.

— Голяма риба! — гърлено и лакомо се провикна човекът с черния костюм. — О-о, каква голя-аама ри-ииба!

Издърпа я от ръката ми и я натъпка в широко зейналата си паст, с която не можеше да се мери никоя човешка уста. След много, много време, когато бях на шейсет и пет (сигурен съм, тъй като именно онова лято се пенсионирах като учител), посетих щатския аквариум на Нова Англия, където най-сетне видях акула. Раззината, устата на човека с черния костюм беше като тази на акула, само дето гърлото му беше огненочервено — същият цвят ката ужасяващите му очи — и излъчваше горещина, подобна на топлината, която ненадейно лъхва от печката, като се подпали някое сухо дърво. Не си измислям — сигурен съм, че излъчваше топлина, понеже като понечи да напъха главата на петдесетсантиметровата пъстърва в устата си, люспите й щръкнаха и се нагърчиха като изгорели хартийки, които прехвърчат пред отворената вратичка на пещ.

Напъха я в устата си като гълтач на мечове от пътуващ цирк. Погълна я, без да дъвче, и пламтящите му очи се изцъклиха. Рибата потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко, гърлото му ту се издуваше, ту се свиваше, от очите му дори бликнаха сълзи… но неговите сълзи бяха кървави, алени и гъсти.

Мисля, че именно при вида на тези сълзи се отърсих от вцепенението. Не зная защо ми подейства така, но ми се струва, че именно те бяха причината. Подскочих като дървено човече на пружина в кутия, обърнах се и без да изпускам бамбуковата въдица, хукнах нагоре по брега, като се привеждах към земята и в усилието си да се изкача по-бързо, търсех да се заловя със свободната си ръка за по-дебелите клони.

Той измуча задавено и яростно — като човек, който се напъва да каже нещо с пълна уста — но аз се обърнах едва когато се изкатерих най-горе. Той идваше след мен, черното му сако се развяваше, тънката златна верижка на джобния му часовник проблясваше на слънцето, сякаш намигаше. Опашката на рибата още стърчеше от устата му, а останалата част, съдейки по миризмата, се бе опекла в гърлото му.

Посегна да ме сграбчи с грозните си нокти, но аз хукнах по билото. След стотина метра си възвърнах способността да говоря и се разкрещях — от страх, разбира се, но и от скръб за смъртта на красивата си майка.

Той не изоставаше. Чух как кърши клоните и се блъска с храстите, но повече не се обърнах. Наведох глава, притворих клепки да предпазя очите си от храстите и ниските клони на крайбрежните дървета, които ме шибаха през лицето, и хукнах с всички сили. На всяка крачка очаквах ноктите му да се вкопчат в раменете ми и да ме привлекат в последна гореща прегръдка.

Това не се случи. След време — едва ли са изминали повече от пет-десет минути, но на мен ми се стои цяла вечност — зад ниско приведените клони най-сетне зърнах мостчето. Без да спирам да крещя, вече останал без дъх като чайник, който почти е изкипял, се добрах до по-горния, по-стръмния бряг и хукнах нагоре.

На половината път се смъкнах на колене и надзърнах през рамо — мъжът с черния костюм ме следваше по петите, а бялото му лице се беше сгърчило от ярост и неутолим глад. Страните му бяха изцапани с кървави сълзи, а акуловата му паст зееше, сякаш закрепена на изметнати панти.

— Рибарче! — изсъска, хукна нагоре по брега и ме сграбчи за глезена с дългата си ръка. Отскубнах се, извърнах се и го замерих с рибарската си въдица. Той я отблъсна с лекота, но при падането тя се замота в нозете му и го повали на колене. Не ми трябваше повече — извърнах се и хукнах нагоре по баира. На върха едва не се подхлъзнах, но съумях да се вкопча в една от подпорите на моста и се спасих.

— Не можеш да избягаш, рибарче! — изкрещя той зад гърба ми. Беше разярен, но ми се стори, че в гласа му долавям шеговити нотки. — Да не мислиш, че една пъстърва може да ме засити — и то тъкмо пък мен?!

— Остави ме на мира! — изревах в отговор.

Вкопчих се в перилата и тромаво се преметнах върху мостчето; в дланите ми се забиха трески и така си ударих главата, като се приземих върху дебелите греди, че свитки ми излязоха от очите. Претърколих се по корем и запълзях. Малко педи края на мостчето скочих на крака, препъвайки се само веднъж, задишах равномерно и хукнах да бягам. Тичах както умеят деветгодишните хлапаци, а именно — като вятъра. Имах