Човекът с черния костюм

Стивън КингЧовекът с черния костюм

Вече съм твърде стар, но историята, която ще ви разкажа, ми се случи, когато бях малък — едва деветгодишен. Годината беше 1914, лятото след смъртта на брат ми Дан в западната нива и три години преди Америка да се включи в Първата световна война. На никого не съм разказвал какво се случи при разклонението на реката в онзи ден, няма и да разкажа… във всеки случай, не и лично. Затова пък реших да опиша случилото се в тази книжка, която ще оставя край леглото си. Не мога да пиша дълго, тъй като ръцете ми вече треперят и нямам почти никакви сили, но не мисля, че ще ми отнеме много време.

След време написаното ще се намери. Твърде е възможно, тъй като на човек му е едва ли не вродено да надникне в книга с надпис „ДНЕВНИК“ след смъртта на собственика й. Тъй че най-вероятно този разказ ще бъде прочетен. По-важното е дали някой ще ми повярва. Почти със сигурност не, но това няма значение. Търся свобода, не вяра, а писането, както съм установил, обещава огромна свобода. В продължение на двайсет години водих рубриката „Много отдавна и далеч оттук“ в Касълрокския вестник „Кол“ и знам, че понякога написаното те напуска завинаги, като старите фотографии, които, ако стоят дълго на слънце, избледняват и се превръщат в къс бяла хартия.

Моля се за подобно избавление.

Един деветдесетгодишен човек трябва отдавна да е преодолял детските си страхове, но с напредването на болестите, прииждащи като вълните, които мият брега и сантиметър по сантиметър настъпват към пясъчния замък, съграден на плажа с пълно безразличие, онова ужасяващо лице изпъква пред погледа ми все по-ясно. Блести като мрачна звезда в съзвездието на детството ми. Какво съм правил вчера, кой ме е посетил в стаята ми в старческия дом, какво сме си казали… от тези неща в съзнанието ми няма и следа, но лицето на човека с черния костюм изпъква пред погледа ми все по-отчетливо, все по-често, и аз си припомням всяка негова дума. Не искам да мисля за него, но съм безсилен; понякога нощем старческото ми сърце се разтуптява толкова силно и толкова бързо, сякаш всеки миг ще изхвръкне от гърдите ми. И тъй, развивам капачката на мастилената си писалка и насилвам треперещата си ръка да опише онази безсмислена случка в дневника, който получих за Коледа от една своя правнучка — не помня как й беше името, но съм сигурен, че започваше със С — и който отварям за пръв път. Ще пиша в него. Ще разкажа как се запознах с човека с черния костюм на брега на река Касъл Стрийм един летен следобед на 1914 година.

* * *

по онова време Мотън беше различен — неописуемо по-различен. В онзи свят нямаше самолети, които постоянно да прелитат с глухо бръмчене над главите ни, нямаше автомобили и камиони, а небесата не бяха прорязани от електрически кабели.

В целия град нямаше ни един път с настилка, а „административният квартал“ се състоеше от колониала на Корсън, „Конюшня и железария“ на Тът, Методистката църква в къта на Христос, училището, кметството и ресторанта на Хари, на километър встрани от останалите сгради, който майка ми презрително наричаше „пивницата“.

Но най-вече хората живееха по друг начин — някак по разделено. Не съм сигурен до каква степен родените през втората половина на двадесети век са в състояние да ми повярват, макар да твърдят, че разбират как е било — казват го по-скоро от любезност към старци като мен. В Западен Мейн примерно нямаше телефони. От прокарването на първия пост ни деляха пет години, а когато мрежата достигна до нашия дом, вече бях навършил деветнайсет години и тъкмо заминавах да следвам в Мейнския университет в Ороно.

Но телефонът е най-малкото. Най-близкият лекар се намираше в Каско, а селището, което бихте понечили да наречете „града“, се състоеше от не повече от дузина къщи. Нямаше квартали (дори не знам дали сме знаели значението на тази дума, макар да използвахме израза „квартални дейности“, имайки предвид църковна благотворителност и танцови забави), а пустеещите ниви бяха изключение. Извън града имаше само ферми, отстоящи на огромни разстояния една от друга, и от декември до март се сгушвахме край огнището — самотен остров сред безкрайната пустош, който наричахме „семейство“. Сгушвахме се, слушахме воят на зимния вятър в комина и се молехме никой да не се разболее, да не си счупи как и да не бъде обзет от нечестиви намерения като онзи фермер от Касъл Рок, който преди три зими накълца с брадва жена си и трите си деца, а в съда заяви, че призраците го накарали. В онези дни преди Световната война Мотън се състоеше предимно от гори и мочурища — мрачни, дълги ивици земя, населени с кошути и комари, със змии и загадки. В онези дни навсякъде гъмжеше от призраци.

* * *

Историята, която съм започнал да ви разказвам, се случи в един съботен ден. Баща ми ме отрупа със заръки, сред които и такива, които желаеше да възложи на Дан, стига да беше още жив. Единственият ми брат почина, ужилен от пчела. Оттогава бе изминала цяла година, но майка ми не щеше и да чуе. Все повтаряше, че причината е била друга, несъмнено е била друга, тъй като никой не умира от ужилване от пчела. Когато мама Суийт, най-възрастната дама в женското благотворително дружество към Методистката църква, се опита да й каже — действието се развиваше на една вечерня предишната зима — че същата съдба сполетяла любимия й чичо през седемдесет и трета, майка ми затисна уши, стана и излезе от сутерена, където се помещаваше църквата. Кракът й не стъпи повече там и макар баща ми да я увещаваше как ли не, не искаше и да чуе. Казваше, че е скъсала с църквата и ако пак налети на Хелън Робишод (истинското име на мама Суийт), ще стисне очи, да не я гледа. Нямало да може да се въздържи.

Та баща ми ми заръча да събера дърва за готварската печка, да оплевя фасула и краставиците, да сваля малко сено от плевника, да налея две кани вода да се изстудяват в килера и да остържа старата боя от капака на зимника. После съм можел да отида за риба, но сам, ако нямам нищо против — той трябвало да отскочи да Бил Евършам за някакви крави. Отвърнах, че нямам нищо против, разбира се, а баща ми се подсмихна, сякаш отговорът ми не го изненада осолено. Предната седмица ми беше подарил бамбукова въдица — без конкретен повод, не съм имал рожден ден или нещо такова, просто обичаше да ми прави подаръци — и аз умирах от нетърпение да я изпробвам в Касъл Стрийм; не съм виждал друга река с толкова пъстърва.

— Но не влизай навътре в гората — предупреди ме той. — Най-много до разклонението.

— Да, сър, обещавам.

— Обещай и на майка си.

Бяхме застанали на задната веранда. Като понечих да хукна към извора да напълня каните, баща ми ме спря. Извърна ме с лице към майка ми, изправена до мраморния кухненски плот сред водопад от слънчеви лъчи, нахлуващи през двукрилния прозорец над мивката. На челото й беше паднала къдрица, която едва докосваше веждата й — виждате ли колко подробно съм запомнил всичко? Под ярката слънчева светлина кичурът блестеше като снопче златни нишки и на мен така ми се прииска да изтичам до мама и да я прегърна. В този миг я видях като жена, по начина, по който я е възприемал баща ми. Ясно помня, че беше облечена с домашен пеньоар на червени розички и месеше хляб. Канди Бил, нашият малък черен шотландски териер, беше приклекнал в краката й, ослушваше се внимателно и я гледаше право в ръцете, няма ли да изпусне нещо. Мама гледаше мен.

— Обещавам — повторих.

Тя се усмихна, но с онази тревожна усмивка, която сякаш не слизаше от устните й, откакто баща ми донесе Дан от западната нива. Дойде си гол до кръста и плачеше. Беше си саблякал ризата да покрие лицето на Дан, което било подуто и посиняло. „Момчето ми! Господи, погледнете момчето ми!“ Помня го тъй ясно, сякаш е било вчера. Това беше единственият път, когато чух баща ми да изрича всуе Името Божие.

— Какво обещаваш, Гари? — попита ме мама.

— Обещавам да ходя не по-далеч от разклонението, госпожо.

— Да не ходя.