Човекът с черния костюм

— Да не ходя.

Тя ме изгледа търпеливо, но нищо не каза, само продължи да меси тестото, което вече изглеждаше гладко като коприна.

— Обещавам да не ходя по-далеч от разклонението, госпожо.

— Благодаря ти, Гари. Опитай се да запомниш, че граматиката важи и в живота, не само в училища.

* * *

Заех се с изпълнението на възложените ме поръчки, а Канди Бил в това време ме следваше навсякъде — докато изгълтвах набързо обяда си, се настани между краката ми, наблюдавайки ме със същото внимание, с което следеше движенията на майка ми, когато месеше хляба; щом обаче взех новата бамбукова въдица и старото си рибарско кошче и прекосих двора, клекна пред един топ телена мрежа, захвърлена в прахоляка, и само ме изпрати с поглед. Извиках го, но песът не пожела да дойде. Изджавка сякаш ме подтикваше и аз да се върна, но това беше всичко.

— Стой се тогава — сопнах се, преструвайки се, че не ме е грижа. В действителност не беше съвсем така. Винаги ходехме заедно за риба.

Мама излезе на прага и ме проследи с поглед, заслонила очи с ръка. И до ден-днешен я виждам, сякаш гледам снимката на човек, който впоследствие е бил сполетян от нещастие или внезапно починал.

— И да изпълниш заръката на баща си, Гари!

— Да, госпожо, ще я изпълня.

Тя ми махна. Аз също й махнах в отговор. После обърнах гръб и отминах.

* * *

Отначало слънцето напичаше гърба ми, но след петстотин метра навлязох в гората — пътят минаваше под гъстата сянка на дърветата, беше прохладно, ухаеше на смола и се чуваше как вятърът свисти в непроходимите елшаци. Носех въдицата на рамо като всички малчугани по онова време, а в другата ръка стисках кошчета като куфар на амбулантен търговец. Щом изминах три километра — тук пътят представляваше горска просека с две бразди, разделена от гърбица, върху която бе порасла трева — вече долавях забързания, клюкарски ромон на Касъл Стрийм. Представих си пъстървите с червените точки по гърба и чисто белите кореми и сърцето ми подскочи в гърдите.

Над потока минаваше дървено мостче, а бреговете бяха стръмни и обрасли с храсталаци. Внимателно си проправих път надолу, стараейки се да се залавям за клоните и да забивам пети дълбоко в земята. Имах чувството, че тук все още е пролет. От реката лъхаше хлад и ухаеше на зеленина. Като се добрах до водата, за миг останах неподвижен, вдишах дълбоко горския аромат и се зазяпах в кръжащите водни кончета и червейчетата, които се провираха между камъните по брега. Малко по-надолу по течението мярнах една пъстърва, която рипна, подмамена от пъстра пеперуда — рибата беше едро парче, трийсетина сантиметра — и се сетих, че не съм дошъл ту просто да зяпам.

Спуснах се по течението и за първи път хвърлих въдицата си във водата на едно място недалеч от дървеното мостче, което оттам дори се виждаше. Нещо подръпна въдицата и почти налапа стръвта, но беше твърде чевръсто за хлапашките ми ръце — или може би не беше толкова гладно, че да не забележи кукичката — тъй че продължих да се спускам надолу.

Спрях на още две-три места и тогава стигнах до мястото, където Касъл Стрийм се разклонява — единият ръкав тече на югозапад, към Касъл Рок, а другият — на югоизток, към градчето Кашуакамак; тук улових най- голямата пъстърва в живота си — истинска прелест, петдесет сантиметра от главата до опашката, измерих я с линийката, която носех в кошчето. Беше истинско страшилище.

Ако тогава си бях рекъл, че този чуден дар ми е достатъчен за днес, и се бях върнал, сега нямаше да пиша (вече виждам, че разказът ми ще излезе по-дълъг, отколкото очаквах), но аз не се отказах. Вместо това веднага се погрижих за улова, както ме беше учил баща ми — почистих рибата, поставих я на дъното на кошчето върху суха трева, отгоре разстелих влажна трева — и продължих напред. На деветгодишна възраст и през ум не ми мина, че да уловиш петдесетсантиметрова пъстърва е забележително постижение, макар да помня как се учудих, че въдицата ми не се прекърши, когато сам, без помощта на мрежа и без необходимите умения, извадих от водата рибата, която описа тромава дъга с пляскащата си опашка.

Десет минути по-късно се озовах до мястото, където реката се разклоняваше (то отдавна не съществува — там, където някога течеше Касъл Стрийм, се издига жилищен квартал с двуфамилни къщи и училище; дори да има поток, той тече нейде под земята), а точно по средата между двата ръкава се извисяваше огромна заоблена сива скала, голяма приблизително колкото дворния ни клозет. В подножието на скалата, откъм „Южния ръкав“, както го наричахме с баща ми, имаше едно удобно равно местенце, обрасло с мека трева. Клекнах там, метнах въдицата и почти веднага улових още една пъстърва. Не беше чак като трофея — на дължина стигаше трийсетина сантиметра, но не беше лоша риба. Почистих я, докато хрилете й още мърдаха, прибрах я в кошчето и отново метнах въдицата.

Този път не клъвна веднага, затова се облегнах на скалата и се зазяпах в синьото небе, което се движеше над потока. Над гората преминаха облаци, движеха се от запад на изток и помня, че се опитах да ги оприлича на нещо, видях еднорог, сетне петел, сетне куче, което малко приличаше на Канди Бил. Тъкмо очаквах следващия облак, когато съм заспал.

* * *

Или „може би съм заспал“. Не мога да твърдя със сигурност. Знам само, че по едно време въдицата ми така подскочи, че за малко да я изпусна, и бързо ме изкара от унеса ми. Поизправих се, стиснах дръжката по-здраво и изведнъж усетих, че на носа ми е кацнало нещо. Сърцето ми слезе чак в петите и в продължение на един ужасяващ миг си мислех, че ще се подмокря.

Въдицата отново подскочи, този път по-силно, но макар да не я изпуснах в потока, който може би щеше да я отнесе по течението (мисля, че дори проявих достатъчно здрав разум да проверя кордата с показалец), дори не понечих да изтегля улова. С ужас е бях вторачил в тлъстото черно-жълто насекомо, кацнало да си почине на носа ми.

Лекичко издадох долната си устна напред и подухнах нагоре. Пчелата се понамести, но остана на носа ми. Подухнах отново, тя отново се понамести… но сега като че ли се размърда малко по-нетърпеливо и аз не посмях да духна трети път от страх да не я ядосам и да вземе да ме ужили. Беше твърде близо, за да различа ясно какво прави, но лесно можех да си представя как забива жило в носа ми и отровата й плъзва към очите ми. И мозъка ми.

Хрумна ми ужасяваща мисъл — че това е същата онази пчела, която е убила брат ми. Знаех, че не е вярно, не само защото медоносните пчели вероятно живеят не повече от година (с изключение на пчелите-майки — за тях не бях толкова сигурен), а защото просто при ужилване пчелите умират — отлично го знаех, макар да бях едва деветгодишен. Жилото им е покрито с власинки и когато понечат да отлетят, се откъсва. Въпреки това ужасяващата мисъл не ме напускаше. Тази е по-специална, тя е дяволска пчела и сега се е върнала да види сметката и на второто момче на Лорета и Албион.

Има обаче нещо друго — случвало ми се е да ме ужили пчела, и макар отокът да е ставал по-голям, отколкото е редно (не мога да определя със сигурност), още не съм умрял от това. Нещастието бе отредено само на брат ми — грозен капан, заложен още с раждането му и от който аз по неведоми пътища се бях отървал. Но докато присвивах очи до болка, за да виждам пчелата, всяка логика ми беше чужда. В този миг само пчелата съществуваше за мен, само тя, същата онази пчела, която бе убила брат ми, така го беше убила, че баща ми бе смъкнал презрамките на работния си комбинезон, за да съблече ризата си и да покрие подпухналото, кръвясало лице на Дан. Макар и обезумял от скръб, се бе сетил да го стори, защото не бе искал жена му да види какво е сполетяло първородния й син. А сега същата тази пчела се е завърнала, за да убие и мен. Ще ме убие, ще умра в гърчове на речния бряг и ще се мятам като пъстърва, когато я откачиш от кукичката.

Както си седях и треперех, готов да се паникьосам — да скоча на крака и да хукна накъдето ми видят