Оттогава изминаха осемдесет и една години в продължение на много от тях дори не съм се сещал за тази случка… не и наяве. Като всеки друг човек, живял на тази земя, за сънищата си не гарантирам. Но вече съм стар и, изглежда, сънувам наяве. Болестите прииждат като вълните, които скоро ще погълнат изоставения пясъчен замък; спомените ми — и те прииждат и ме подсещат за една стара песничка, която звучеше горе-долу така: „Не ги закачай/ сами ще си дойдат/ с подвити опашки“. Помня, какво съм ял и какви игри съм играл, помня момичетата, които съм целувал в гардеробната на училището, когато сме играли на поща, помня момчетата, с които съм дружил, помня кога за пръв път пих алкохол и кога запалих първата си цигара (от царевичен кочан зад свинарника на Дики Хамър, след което повърнах). Но споменът за мъжа с черния костюм е най-ярък сред всичките ми спомени, сякаш излъчва своя, призрачна светлина. Беше истински, беше Сатаната и или беше дошъл специално за мен, или ми проработи късметът. Все повече се убеждавам, че успях да се изплъзна благодарение на късмета си —
И както си лежа в старческия дом и в порутения пясъчен замък на тялото си, си казвам, че няма защо да се страхувам от Сатаната, че съм живял добър, праведен живот, значи няма защо да се страхувам. Понякога си напомням, че в крайна сметка не баща ми, а аз успях да убедя майка ми към края на същото онова лято да продължи да ходи на църква. В мрака на нощта обаче тези успокоения са безсилни и не носят утеха. В мрака на нощта се обажда глас, който шепне, че и деветгодишното момче не е направило нищо, което да му дава основание да се страхува от Сатаната… но въпреки това той дойде. Понякога зашепва в нечовешки ниски октави.
Сатаната ми се яви веднъж, преди много години — ами ако му хрумне да ми се яви отново? Вече съм твърде стар да избягам — не мога да стигна сам дори до тоалетната, камо ли да тичам. Нямам и грамадна, тлъста пъстърва, с която да го умилостивя — стар съм, а кошчето е празно. Ами ако се върне и ме завари така?
И все още е гладен?
„Младият стопанин Браун“ е любимият ми разказ от Натаниел Хоторн. Мисля, че се нарежда сред десетте най-хубави разкази, писани от американец. В знак на почит „Човекът с черния костюм“ напомня именно този стил. Що се отнася до конкретните подробности, веднъж разговарях с един приятел, чийто дядо вярвал — съвсем искрено — че в началото на двайсети век е срещнал Сатаната в гората. Разказал му е как нечестивия излязъл от гората и се запътил насреща му като най-обикновен човек. Докато си бъбрили, забелязал, че мъжът е с пламтящи червени очи и мирише на сяра. Почувствал, че Сатаната ще го убие, ако разбере, че е разкрит, затова всячески се старал да води нормален разговор, докато най-сетне успял да се измъкне. Разказът ми се роди от историята на моя приятел. Писането му не ми достави никакво удоволствие, но въпреки това е се отказвах. Някои истории настояват да бъдат разказани с такива крясъци, че човек се принуждава да ги напише, само и само да ги накара да млъкнат. Крайният резултат ми звучи като скучна приказка, поднесена доста суховато и нямаща нищо общо с Хоторновия разказ, който толкова харесвам. Бях потресен, когато сп. „Ню Йоркър“ пожела да го публикува. А когато спечели наградата „О’Хенри“ за най- добър разказ на 1996 година, сметнах, че някой е допуснал грешка (което обаче никак не ми попречи да си получа наградата). Читателите вероятно също ще го харесат. Този разказ е доказателство, че авторът често пъти е най-лошият съдник на своята творба.
Информация за текста
© 1994 Стивън Кинг
© 2002 Весела Еленкова, превод от английски
Stephen King
The Man in the Black Suit, 1994
Сканиране, разпознаване и редакция: meduza, 2008 г.
Последна редакция: NomaD, 2008 г.
Издание: Стивън Кинг. Всичко е съдбовно — 14 мистерии. ИК Плеяда, 2002
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/9871]
Последна редакция: 2008-12-17 19:30:00
