Стивън Кинг
Бягащият човек
…междинно отчитане — минус 100…
Тя гледаше с присвити очи термометъра в бялата светлина, идваща от прозореца. Навън ръмеше, а в далечината другите блокове на Кооп сити се издигаха като сивите кули на някакъв затвор. Във вентилационната шахта под прозореца опърпаното пране се вееше върху въжетата за простиране. Плъхове и дебели улични котки шареха из боклука.
Погледна съпруга си. Той седеше до масата, втренчил безизразен поглед в екрана на Безплатната телевизия. От седмици го гледаше. А го мразеше, винаги го беше мразил. Разбира се, всеки апартамент от Масовото строителство имаше такъв екран — законът го изискваше. Но все още беше законно и да го изключваш. (За одобряването на проекта за Задължителната печалба за 2021 година с мнозинство от две трети не бяха достигнали шест гласа.) Те обикновено не гледаха предаванията. Но откакто Кати се разболя, той не отделяше очи от телевизионните състезания за големите пари и това я изпълваше с болезнен страх.
Крясъците на водещия, който съобщаваше последните новини от полувремето, не успяваха да заглушат непрекъснатия дрезгав от грипа плач на детето.
— Много е, нали? Колко? — попита Ричърдс.
— Не е толкова много.
— Не ме прави на глупак.
— Четиридесет градуса.
Той стовари юмруците си на масата. Една пластмасова чиния подскочи във въздуха и изтрополя на пода.
— Ще повикаме лекар. Опитай се да не се тревожиш толкова. Слушай… — тя продължи да говори бързо само и само да отклони вниманието му.
Той отново се бе обърнал към екрана. След паузата играта продължаваше. Тази не беше от големите, просто евтина дневна примамка, която се наричаше „Бъхтене за пари“. За участие допускаха само хора с хронични заболявания на черния дроб, сърцето или белите дробове, а понякога включваха и някой сакат за по-смешно. Участникът печелеше по десет долара за всяка минута, която можеше да издържи върху движеща се лента, като поддържа непрекъснат разговор с водещия. На всеки две минути водещият задаваше допълнителен въпрос според категорията на участника. За правилен отговор той получаваше петдесет долара. (В момента се състезаваше един мъж от Хакънсек с шум на сърцето, който разбираше от американска история.) Ако състезателят — объркан, останал без дъх, със сърце, разтягащо се в безумни акробатични упражнения — не успееше да отговори, от печалбата му се изваждаха петдесет долара, а лентата се ускоряваше.
— Ще се оправим, Бен. Наистина. Аз… Аз ще…
— Какво ще направиш? — Ричърдс я изгледа свирепо. — Проститутка? Не! Вече не, Шийла! Трябва да я прегледа истински лекар, не пак някоя квартална акушерка с мръсни ръце и дъх на уиски. Тя има нужда от съвременна болница. Ще се погрижа за това.
Той прекоси стаята, а вграденият в олющената стена над мивката екран сякаш го хипнотизираше, очите му непрекъснато се извръщаха към него. Свали евтиното си дънково яке от закачалката и нервно го навлече.
— Не! Не, аз няма… няма да го позволя. Ти не бива да…
— Защо не? В най-лошия случай ще получиш няколко стари банкноти като глава на семейство без баща. Така или иначе ти ще трябва да й помогнеш да оздравее.
Никога не бяха я мислили за хубава, а и много отслабна през годините, откакто мъжът й беше без работа, но в този момент тя наистина изглеждаше красива. И властна.
— Няма да взема нито един цент. По-скоро ще продам задника си на кмета, когато почука на вратата, а после ще го изпратя с мръсните му пари в джоба. Трябва ли да загубя мъжа си заради тяхната милостиня?
Той се извърна към нея, сериозен и мрачен, доловил нещо, което го отделяше от останалите, нещо невидимо, което Телевизионната мрежа безжалостно бе изчислила и на което разчиташе. Той беше динозавър в своето време. Не голям, но все пак отживелица, спънка. Може би опасна. Големите облаци се сгъстяват около малките частици.
— А да легне в безименен бедняшки гроб? Това харесва ли ти?
Тези думи я разстроиха още повече. Лицето й се сгърчи и тя се разплака.
— Бен, те искат точно това. Защото хора като нас, като теб…
— Може да не ме допуснат — Той отвори вратата. — Може би нямам това, което им трябва.
— Ако отидеш, те ще те убият. А аз ще съм тук и ще гледам. Тя ще лежи в другата стая, а аз ще гледам как те убиват. Това ли искаш? — през сълзите думите й едва се разбираха.
— Искам да живее — опита се да затвори вратата, но тя пъхна тялото си в отвора.
— Целуни ме, преди да тръгнеш.
Той я целуна. В другия край на коридора мисис Дженър отвори вратата и се показа навън. До тях достигна наситената миризма на солено месо и зеле, възбуждаща апетита до полуда. Мисис Дженър преживяваше добре. Помагаше в местния магазин за залежали стоки, където търгуваха на кредит, и имаше почти свръхестествената способност да надушва клиентите с фалшиви карти.
— Ще вземеш парите, нали? — попита Ричърдс. — Няма да направиш някоя глупост…
— Ще ги взема — прошепна тя. — Знаеш, че ще ги взема.
Притисна я грубовато до себе си, после бързо се обърна и без да поглежда назад, се спусна по стръмното и зле осветено стълбище.
Тя остана на входа, разтърсена от глухи ридания, докато чу далечното хлопване на вратата три етажа по-ниско. Допря престилката до лицето си. Все още стискаше термометъра, с който бе измерила температурата на детето.
Мисис Дженър се приближи тихо и издърпа престилката.
— Миличка — прошепна тя, — мога да ти намирам пеницилин от черния пазар, докато дойдат парите… Наистина е евтин… и качествен…
— Разкарай се! — изкрещя й Шийла.
Мисис Дженър се отдръпна и по навик повдигна горната си устна от почернелите корени в устата си.
— Просто исках да помогна — промърмори тя и заситни обратно към стаята си.
Зад тънката стена от талашит продължаваше да се чува приглушеният плач на Кати. Екранът на мисис Дженър се тресеше от писъци и викове. Състезателят в „Бъхтене за пари“ току-що беше пропуснал допълнителния въпрос и почти в същия момент бе получил сърдечен удар. Сега го изнасяха върху гумена носилка, докато публиката аплодираше.
Като повдигаше и сваляше ритмично горната си устна, мисис Дженър написа името на Шийла Ричърдс в тефтера си.
— Ще видим — каза си тя, — ще я видим тази работа, госпожо „Благоуханна“.
Затвори със злоба тефтера и се настани пред екрана, за да наблюдава следващата игра.
…междинно отчитане — минус 099…
Когато Ричърдс тръгна по улицата, ръмежът беше преминал в силен дъжд. От другата й страна големият термометър на една пушалня — „Пушете от тревата, за да е майтап в мъглата“ — показваше десет градуса и половина. („ИДЕАЛНАТА ТЕМПЕРАТУРА ЗА МАЛКО ДРОГА — УДОВОЛСТВИЕ НА «Н»-ТА СТЕПЕН“!) Това означаваше не повече от шестнадесет градуса в техния апартамент. А Кати беше с грип.
Отвратителен плъх подтичваше мързеливо по напукания и издут бетон на улицата. Отсреща старият и ръждясал скелет на един хамбър — модел 2013 година, стоеше на прогнилите си оси. Бяха му останали само шасито и мостовете, но ченгетата не го махаха. Ченгетата вече рядко рискуваха да слязат южно от Канала. Кооп сити представляваше лабиринт от паркинги, пусти магазини, градски центрове и павирани игрища,
