навлизаше в нова ера на благоденствие. И все пак „Брант“ се намираше на по-малко от миля от съвсем западналия Манхатън. Докато се регистрираше, той пак си спомни думите на Килиън — „Стой близо до своите хора“.
След като слезе от таксито, отиде пеша до Таймс Скуеър, не искаше да се регистрира в хотел в ранните утринни часове. Петте часа и половина от три и тридесет до девет часа прекара в едно нощно порнокино. Беше умрял за сън, но и двата пъти, когато задряма, го събуди усещането за пръсти, които леко пълзят по вътрешната част на бедрото му.
— Колко време ще останете, сър? — попита администраторът, поглеждайки името на Джон Гр. Спрингър в книгата.
— Не знам — каза Ричърдс, като се опитваше да звучи непринудено. — Нали разбирате, всичко зависи от клиентите.
Той плати шестдесет долара за два дни и взе асансьора до двадесет и третия етаж. Стаята имаше мрачен изглед към реката — мръсната Ийст ривър.
Стаята беше чиста, но неподдържана. Една врата я отделяше от банята и тоалетната и оттам се чуваше постоянният дразнещ шум от повреденото казанче. Ричърдс не можа да го отстрани дори когато намести поплавъка.
Качиха му закуската — яйца на очи върху препечена филия, портокалов сок, кафе. Ричърдс посрещна приветливо момчето с подноса и му остави бакшиш. Когато свърши със закуската, той извади видеокамерата и я разгледа. Точно под визьора беше поставена малка метална табелка с надпис „ИНСТРУКЦИИ“. Ричърдс зачете:
1. Пъхнете касетката в отвора, докато чуете изщракване.
2. Фокусирайте чрез кръстчето на визьора.
3. Натиснете копчето за запис на звук и образ.
4. Когато чуете сигнал, касетката ще изскочи навън автоматично.
Записно време — 10 минути.
„Добре — помисли си Ричърдс. — Могат да ме погледат как спя.“ Той постави камерата на бюрото до Библията на Гидиън и с кръстчето на визьора фокусира леглото. Стената беше гола и най-обикновена. Не виждаше как някой може да разбере местоположението му по леглото или фона зад него. На тази височина уличният шум беше незначителен, но за всеки случай щеше да остави душа да тече.
Той за малко не натисна копчето, навреме се сети, че ще влезе в кадър както си беше с грима. Част от него можеше да свали, но сивата коса трябваше да остане. Сложи калъфката на възглавницата върху главата си и тогава натисна копчето. Отиде до леглото и седна с лице към обектива.
— Ку-ку — обърна се с приглушен от плата глас Ричърдс към огромната си слушателска и зрителска публика, която щеше да гледа този запис по-късно довечера с ужас и интерес. — Не можете да ме видите, но се смея в лицето ви, говняри.
Той легна, затвори очи и се опита да не мисли за нищо. Когато десет минути по-късно касетката изскочи обратно, Ричърдс спеше дълбоко.
…междинно отчитане — минус 076…
Събуди се малко след четири следобед — значи ловът беше започнал. Преди три часа, като се вземе предвид часовата разлика. Прималя му от тази мисъл.
Постави нова касета в камерата, взе Библията на Гидиън и в продължение на десет минути чете десетте божи заповеди с глава в калъфката на възглавницата.
В чекмеджето на бюрото имаше пликове, но бяха с името и адреса на хотела. Поколеба се и реши, че всъщност това е без значение. Налагаше се да повярва на Килиън, че администрацията на игрите няма да предаде местоположението му на Маккоун и неговите хрътки. Гълъби не му бяха дали и трябваше да използва пощенските служби.
Ричърдс пусна касетките в кутията за междуградска поща до асансьора, изпълнен с лоши предчувствия. Макар че пощенските служби не получаваха пари за издаването на участниците в игрите, всичко изглеждаше ужасно рисковано. Но в противен случай щяха да прекратят плащането, а Ричърдс не трябваше да го позволи.
Върна се в стаята си, спря душа (банята беше пълна с пара като тропическа джунгла) и легна на леглото, за да помисли.
Как да бяга? Кое беше най-доброто, което можеше да направи?
Опита се да се постави на мястото на предишните участници. Първият инстинкт, разбира се, е животински. Потъни в земята! Изкопай си дупка и се скрий в нея. Точно това бе направил. Хотел „Брант“. Ловците очакваха ли това? Да. Всъщност те нямаше да търсят бягащия човек. Щяха да търсят криещия се човек.
Можеха ли да го открият в неговата дупка?
Много му се искаше да си отговори с „не“, но не можеше. Беше се маскирал добре, но набързо. Малко хора са наблюдателни, но все се намира по някой такъв. Може би вече го бяха познали. Администраторът. Момчето, което му донесе закуската. Може би дори някой от мъжете в порнокиното на Четиридесет и втора улица.
Не много вероятно, но възможно.
А това, на което най-много разчиташе — фалшивата лична карта от Моли? Колко време щеше да върши работа? Добре, шофьорът на таксито можеше да каже, че е в Южния град. А ловците бяха страшно адски добри. Щяха да притиснат здраво всеки, който го познаваше — от Джек Крейгър до онази кучка Айлийн Дженър в дъното на коридора. Ще стане напечено. Колко ли време ще мине, преди някой нещастник като Флапър Донигън да се изпусне, че Моли подправя документи при нужда. А ако намерят Моли — край. Търговецът щеше да мълчи само докато отнесе два-три удара — беше достатъчно хитър, за да си изпроси няколко белега, които да показва из квартала. Само тогава къщата му нямаше да пламне случайно някоя нощ. А после? Една проста проверка по трите летища на Хардинг щеше да разкрие среднощната разходка на Джон Гр. Спрингър до големия град.
Ако хванат Моли.
„Да предположим, че го хванат. Трябва да предположа, че ще го хванат“.
Значи да бяга. Накъде?
Не знаеше. Беше прекарал целия си живот в Хардинг. В Средния запад. Не познаваше източното крайбрежие. Нямаше къде да отиде и да се чувства в свои води. Тогава накъде? Накъде? Мрачни картини се появиха в измъченото му съзнание. Лесно намират Моли. Измъкват името Спрингър, след като са му изтръгнали два нокътя и налели в пъпа му лесно запалима течност със заплахата да драснат клечка кибрит. С едно бързо обаждане откриват номера на полета до Ню Йорк (приятни, небиещи на очи мъже в габардинени палта с еднаква кройка) и пристигат тук в 2.30 източнопоясно време. Други мъже вече са научили адреса на „Брант“ след щателна проверка по телекса на всички отседнали в нюйоркските хотели, чиито данни се вкарват в компютър всеки ден. Сега са отвън, обкръжили сградата. Шофьори на автобуси, прислужници, администратори, бармани — всички са заместени с Ловци. Шестима вече се изкачват по противопожарния изход. Други петдесет вече са блокирали и трите асансьора. Все повече и повече паркират всъдеходите си около сградата. Сега са в коридора, след миг вратата ще е разбита и те ще нахълтат. Над мускулестите им рамене — камера, поставена върху подвижен статив, работеща на пълни обороти, за да заснеме всичко за поколенията, докато те го превръщат в хамбургер.
Плувнал в пот, Ричърдс се изправи. Нямаше дори оръжие. Все още.
„Бягай! Бързо!“
Бостън като начало. Ще свърши работа.
…междинно отчитане — минус 074…
Напусна стаята си в пет следобед и слезе във фоайето. Администраторът се усмихваше, вероятно в очакване на вечерната си почивка.
— Добър ден, мистър… ъ-ъ…
