— Спрингър — Ричърдс се усмихна в отговор. — Изглежда, имам късмет, приятелю. Трима клиенти, които изглеждат… отзивчиви. Ще остана в прекрасната ви стая още два дни. Може ли да платя предварително?
— Разбира се, сър.
Парите преминаха от едната ръка в другата. Все още усмихнат, Ричърдс се върна в стаята си. Коридорът беше празен. Закачи табелката „НЕ БЕЗПОКОИТЕ“ на дръжката на вратата и бързо изтича до противопожарното стълбище. Имаше късмет и не срещна никого. Слезе до приземния етаж и се измъкна незабелязано от страничния изход. Дъждът беше спрял, но навъсените облаци все още висяха над Манхатън. Въздухът миришеше като разтекла се батерия. Ричърдс се отказа от куцането и тръгна бързо. Измина пеша разстоянието до терминала на електробусите Порт Оторити. Все още можеше да си купиш билет за кола на „Грейхаунд“, без да казваш името си.
— Бостън — обърна се Ричърдс към брадатия продавач зад гишето.
— Двадесет и три парчета, приятел. Тръгва точно в шест и петнадесет.
Подаде парите. Оставаха му близо три хиляди долара. Трябваше да убие един час, а чакалнята беше претъпкана с хора — много от тях доброволци със сини барети и млади, безизразни и жестоки лица. Купи си порносписание, седна, разтвори го пред себе си и се прикри зад него. През следващия час остана втренчен в списанието, като от време на време обръщаше страницата, за да не изглежда като статуя. Когато рейсът пристигна на сектора, той се затътри към отворените врати заедно с останалите пътници.
— Ей! Ей, ти!
Ричърдс се огледа. Едно ченге се приближаваше тичешком. Замръзна на мястото си, неспособен да помръдне. Някаква част от мозъка му крещеше, че точно тук ще му е краят, тук, в този лайнян автобусен терминал с парчета размазана дъвка по пода и обичайните гнусотии, надраскани по наслоените с мръсотия стени. Плячка на някакво тъпо ченге с повече късмет.
— Спрете го! Спрете го!
Полицаят гледаше в друга посока. Не беше за него. Ричърдс го видя — някакво дрипаво хлапе, което тичаше към стълбите, размахало дамска чанта в ръката си и поваляше хората, застанали на пътя му, като кегли за боулинг. То и преследвачът му се скриха от погледа, като взимаха по три стъпала наведнъж. Групата от посрещачи и пътници ги погледна със слаб интерес и повече не им обърна внимание, сякаш нищо не се беше случило.
Ричърдс се нареди на опашката, разтреперан и вледенен. Срути се в една седалка в дъното на автобуса. Машината безшумно изкачи рампата и навлезе в потока на движението. Полицаят и неговата жертва бяха изчезнали в тълпата от хора.
„Ако имах оръжие, щях да го застрелям на място — помисли си Ричърдс. — Господи, о, Господи.“
„Следващия път няма да е крадец на чанти. Следващия път ще си ти.“
…междинно отчитане — минус 073…
Сградата на Младежката християнска организация в Бостън се издигаше в горния край на Хънтингтън авеню. Тя беше огромна, стара и почерняла с годините, приличаше на гигантски сандък. Намираше се в някога (средата на миналия век) по-добрата част на града. Издигаше се като гузен спомен за друго време, други дни, а старомодните неонови букви още примигваха над сцената на този грешен театър. Изглеждаше като скелета на една унищожена идея.
Когато Ричърдс влезе във фоайето, администраторът спореше с едно дребно и дрипаво чернокожо момче, облечено в килболна фланелка, която беше толкова голяма, че се спускаше върху сините му джинси чак до коленете. Темата на спора, изглежда, беше автоматът за дъвки, поставен до входната врата.
— Загубих си петте цента, беличък. Загубих си шибаните пет цента.
— Ако не се махнеш, ще извикам полицая на сградата, момче. Толкоз! Повече няма да говорим.
— Ама тая шибана машина ми взе парите.
— Спри да псуваш, отрепко.
Администраторът, строг мъж, който изглеждаше в края на тридесетте, се пресегна и сграбчи фланелката. Тя беше прекалено широка, за да може да разтърси момчето в нея.
— Хайде, изчезвай. Свърших с приказките.
Момчето разбра, че не се шегува и почти комичната маска на омраза и войнственост под естествения му слънчев загар се разпадна и смени от обидена и отчаяна гримаса.
— Слушай, т’ва бяха единствените ми пет цента. Машината за дъвки ми изяде парата! Тая…
— Сега ще извикам ченгето — администраторът се обърна към копчетата на едно табло. Сакото му, беглец от някой оказионен щанд, се залюля уморено около кльощавия му задник.
Момчето изрита стоманения крак на автомата и хукна към вратата.
— Гаден бял педераст!
Администраторът погледна след него, а бутонът за охраната, истински или измислен, остана ненатиснат. Усмихна се на Ричърдс. Зъбите му приличаха на стара клавиатура с няколко липсващи клавиша.
— Вече не можеш да говориш с негрите. Ако бях шеф на Мрежата, щях да ги държа всички зад решетките.
— Наистина ли си е загубил монетата? — попита Ричърдс, докато се подписваше в книгата като Джон Дийгън от Мичигън.
— И така да е, откраднал я е — каза администраторът. — Предполагам, че не ме лъжеше. Но ако му бях дал петте цента, до довечера двеста негърчета щяха да дойдат и да твърдят същото. Къде се учат да говорят така? Ей това искам да знам. На родителите им не им ли пука какво правят? Колко време ще останете, мистър Дийгън?
— Не знам. В града съм по работа — опита се да докара една приветлива усмивка и когато успя, се усмихна широко. Администраторът го забеляза веднага (вероятно от отражението на Ричърдс, което го гледаше от дълбините на плота от фалшив мрамор, излъскан от милиони лакти) и се усмихна в отговор.
— Петнадесет и петдесет, мистър Дийгън — той плъзна към него ключа, закачен на изтъркан дървен ключодържател.
— Благодаря — Ричърдс плати в брой.
Пак не му поискаха личната карта. Бог да поживи Младежката християнска организация. Отиде до асансьорите и погледна към библиотеката в края на коридора вляво. Беше слабо осветена от оплюти от мухите жълти глобуси, а един стар човек прелистваше някаква книга, като бавно и методично обръщаше страниците с треперещ пръст. От мястото си до асансьорите Ричърдс чуваше тежкото му дишане и усети смесица от ужас и съжаление.
Асансьорът звънна, когато слезе на етажа и вратите му се отвориха мързеливо. Когато влезе, администраторът каза високо:
— Срамота и грях е. Всички бих ги сложил зад решетките — Ричърдс вдигна поглед, като мислеше, че администраторът говори на него, но той не гледаше никого.
Фоайето беше съвсем празно и съвсем тихо.
…междинно отчитане — минус 072…
Коридорът на петия етаж смърдеше на урина. Беше толкова тесен, че Ричърдс усети пристъп на клаустрофобия, а някога червеният килим се бе протрил толкова, че в средата бяха останали само нишки. По някои от боядисаните в стандартното сиво врати личаха пресни следи от ритници, удари и опити за взлом. На всеки двадесет крачки надписи предупреждаваха, че ПУШЕНЕТО Е ЗАБРАНЕНО СЪС ЗАПОВЕД. Вратата на общата баня и тоалетна се намираше в средата на коридора и изведнъж вонята на урина се засили. Ричърдс автоматично я свързваше с отчаяние. Зад сивите врати неспокойно се движеха хора — като животни в клетки, отвратителни и страшни животни, които никой не бива да вижда. Пиянски глас пееше нещо, което би трябвало да е „Аве Мария“. Зад друга врата се чуваха странни крякащи звуци. Стара кънтри мелодия зад трета („Нямам пари за телефона, а съм толкова самотна…“). Тътрещи се крака. Самотно изскърцване на пружина. Плач. Смях. Истерични крясъци. И всичко това потопено в тишина. И тишина. И
