тишина. Един мъж с неприятни хлътнали гърди мина покрай Ричърдс, без да го погледне. В ръката си държеше парче сапун и хавлия. Беше обул долнище на сива пижама, привързано с канап на кръста, а на краката си имаше евтини чехли.
Ричърдс отключи стаята си и влезе. Вратата беше с резе и той го дръпна. Имаше легло с почти бели чаршафи и военно одеяло. Имаше бюро, от което липсваше второто чекмедже. Имаше картина на Христос на стената. Имаше стоманена тръба с две закачалки, закрепена в правия ъгъл между две стени. Нямаше нищо друго освен прозореца, който гледаше в тъмнината отвън. Часът беше десет и петнадесет.
Ричърдс закачи якето, събу си обувките и се изтегна на леглото. Осъзна колко нещастен, незначителен и уязвим е в тази стая. Сякаш цялата вселена се бе превърнала в разбрицана таратайка, която скърца, трака и гърми около него, устремена надолу, към ръба на бездънна пропаст. Устните му се разтрепераха и той беззвучно заплака.
Не го записа на лентата. Лежеше втренчен в тавана, нацепен от милион пукнатини, като глинен съд, изваден от пещта на някой некадърен грънчар. Повече от осем часа бяха по петите му. Беше спечелил повече от осемстотин долара от аванса си. Господи, все още е длъжник. И не успя да се види по телевизията. Спектакълът с торбата на главата.
Къде ли бяха сега? Все още в Хардинг? Ню Йорк? Или на път за Бостън? Не, не може да са тръгнали насам, нали? Нямаше никакви блокади по пътя на автобуса. Беше напуснал най-големия град на света незабелязан, а тук беше с фалшиво име. Не е възможно да са го усетили. Няма начин.
Поне два дни можеше да разчита на християните в Бостън. После можеше да тръгне на север към Ню Хемпшир или Върмънт. Или на юг към Хартфърд, Филаделфия или дори Атланта. На изток беше океанът, а зад него Англия и Европа. Това беше интересна идея, но по всяка вероятност неизпълнима. За полета щеше да му трябва личната карта. Ако се вмъкнеше гратис, а и при военното положение във Франция, залавянето му би било много лесно. И това би означавало бърз и окончателен край на всичко. На запад не можеше да припари. На запад беше най-горещо.
„Ако не можеш да търпиш жегата, излез от кухнята.“ Кой го беше казал? Моли сигурно знаеше. Ухили се и се почувства по-добре.
Слабият звук от радио достигна до ушите му.
Добре би било да си намери оръжие сега, тази вечер, но беше прекалено уморен. Беше уморен от пътуването. Беше уморен от преследването. И с един животински инстинкт, много по-силен от разума, усещаше, че съвсем скоро можеше да му се наложи да спи в някой леден канал или в задръстена от бурени и боклуци канавка.
Оръжието — утре вечер.
Изключи лампата и заспа.
…междинно отчитане — минус 071…
Отново беше време за записа.
Ричърдс стоеше със задник пред обектива и си тананикаше мелодията на „Бягащият човек“. Калъфката на възглавницата, отново на главата му, беше обърната наопаки, за да не се вижда надписът на лицевата й страна.
Камерата бе предизвикала у него чувство за хумор, което той никога не беше предполагал, че притежава. Винаги се бе мислил за мрачен човек с много малко хумор в себе си. Опасността от приближаващата смърт бе открила в него един скрит комедиант.
Когато касетката изскочи, той реши да остави следващата за следобеда. Чувстваше се отегчен, сам и изолиран в стаята си и дотогава сигурно щеше да му хрумне нещо друго.
Облече се бавно, отиде до прозореца и се загледа навън. Четвъртък. Сутрешният трафик в двете посоки на Хънтингтън авеню беше натоварен. По тротоарите бавно се движеха тълпи от пешеходци. Някои от тях спираха пред яркожълтото електронно табло на трудовата борса. На всеки ъгъл имаше ченгета. Ричърдс сякаш ги чуваше: „Движи се! Няма ли къде да отидеш? Изчезвай, мухльо!“ Придвижваш се до следващия ъгъл, където е точно както при първия, и насила те карат да продължиш. Ако се опиташ да противоречиш, ще те пребият.
Ричърдс се замисли дали да рискува, да мине през коридора и да се изкъпе. Накрая реши, че е безопасно. Тръгна с кърпа на рамото, не срещна никого и влезе в банята. Смесваха се миризмите на урина, изпражнения, повръщано и дезинфекционни материали. Всички врати на кенефите бяха изкъртени, разбира се. Над писоара някой беше надраскал с тридесет сантиметрови букви: „ДА Й ГО НАЧУКАМ НА ТЕЛЕВИЗИОННАТА МРЕЖА“. Изглеждаше написано от много ядосан човек. В един от писоарите имаше купчина изпражнения. "Сигурно е бил наистина пиян — помисли си Ричърдс. По нея пълзяха няколко лъскави мухи. Не се отврати — гледката беше прекалено позната, — но все пак не съжали, че си е взел обувките.
В банята нямаше никой. Теракотата на пода беше напукана. В долната част на стените зееха дупки. Нагласи ръждясалата тръба на душа, завъртя крана на горещата вода, изчака, докато потече хладка, и бързо се изкъпа. Използва люспата сапун, която намери на пода. Или администрацията не си даваше зор да постави нов, или го беше отмъкнал прислужникът.
На връщане към стаята един човек с отвратителна заешка уста му подаде някаква религиозна брошура.
Ричърдс загащи ризата си, седна на леглото и запали цигара. Беше гладен, но реши да излезе и да хапне нещо, когато се стъмни.
От скука застана отново до прозореца. Започна да брои различните марки коли — фордове, шевролети, плимути, „Фолксваген“, „Уинт“, «Стюдбейкър», «Реймблър-Сюприйм». Печели най-често срещаната. Глупава игра, но по-добре от нищо.
Надолу по Хънтингтън авеню се намираше Североизточният университет, а точно срещу прозореца — автоматизирана книжарница. Докато Ричърдс броеше колите, в нея непрекъснато влизаха и излизаха студенти. Изглеждаха съвсем различно от безработните пред електронното табло. Бяха късо подстригани и сякаш всички носеха пъстри вълнени якета — последната университетска мода. Вървяха през смазващата тълпа и влизаха за покупките си с фамилиарно снизхождение към всички, което удиви и ужаси Ричърдс. На малкия паркинг пред книжарницата спираха и тръгваха спортни, често екстравагантни коли, повечето от тях с лепенки на университети по задните прозорци — Североизточен, Мичигънски, Бостън колидж, Харвард. По-голямата част от безделниците пред таблото не обръщаха внимание на колите, но някои се бяха втренчили в тях с безмълвен и отчаян копнеж.
Един уинт тръгна от клетката пред книжарницата и мястото му веднага зае спортен форд. Колата се сниши и остана на един инч от платното, когато шофьорът — ниско подстриган мъж, пушещ тридесетсантиметрова цигара, изключи от скорост. После леко подскочи, когато пътникът — конте в бял ловен костюм, слезе и изчезна в магазина.
Ричърдс въздъхна. Броенето на коли се оказа скучна игра. Съотношението между фордовете и най- близкия им съперник беше 78:40. Крайният резултат можеше да се предскаже по-лесно и от следващите избори.
Някой заблъска по вратата. Ричърдс застина.
— Франки? Вътре ли си, Франки?
Ричърдс не отговори. Не помръдваше, скован от страх.
— Да го духаш, Франки-бейби — чу се пиянско изхилване и отдалечаващи се стъпки. Почука се на следващата врата. — Тук ли си, Франки?
Сърцето му бавно слезе от гърлото.
Фордът потегли и друг зае мястото му. Седемдесет и деветият. По-дяволите.
Мина пладне. После стана един часът. Ричърдс го разбра по далечното биене на църковни камбани. По някаква ирония човекът, който броеше всеки час, нямаше часовник.
Измисли си друг вариант на играта. За «Форд» — две точки, «Стюдбейкър» — три, «Уинт» — четири. Брои се до петстотин коли.
Може би петнадесет минути по-късно забеляза младия мъж в черно-бяло спортно сако. Стоеше облегнат на един стълб до книжарницата, зачетен в някакъв концертен плакат. Никой не го гонеше оттам. Полицаите
