сякаш не го забелязваха.
«Плашиш се от сенки, мой човек. След малко ще почнеш да ги виждаш в ъглите на стаята.»
Уинт с огъната броня. Жълт форд. Стар стюдбейкър със свистящ, описващ малки кръгчета, ауспух. «Фолксваген» — умряла работа, те са извън класацията. «Стюдбейкър».
На пневмобусната спирка на ъгъла стоеше равнодушно мъж, запалил дълга цигара. Около него нямаше други чакащи. Естествено. Пневмобусите бяха преминали и Ричърдс знаеше, че следващият ще дойде чак след четиридесет и пет минути.
Усети студ да сковава слабините му.
Стар човек вървеше по отсамния тротоар и от време на време се облягаше на стената на сградата.
Други двама, облечени в дебели балтони, слязоха от едно такси, като разговаряха оживено. Зачетоха се в менюто на витрината на ресторант «Стокхолм».
Мина някакъв полицай, поговори с човека на спирката и продължи пътя си.
Ричърдс забеляза със смътен страх, че много от безделниците пред таблото се влачеха значително по- бавно. Дрехите и походката им му се сториха странно познати, сякаш винаги са се навъртали тук, а той чак сега усещаше присъствието им, колебливо и с изненада, както разпознаваш гласовете на умрели хора в сънищата си.
Полицаите също бяха повече.
«Поставят ми капана» — мисълта го хвърли в безпомощен и безнадежден ужас.
«Не — поправи се той. — Отдавна си в капана.»
…междинно отчитане — минус 070…
Ричърдс бързо отиде до банята. Беше спокоен, опитваше се да не обръща внимание на страха, тъй както човек, застанал на висока скала над морето, не обръща внимание на дъждовната капка. Можеше да се измъкне, само ако запази разума си. Паниката означаваше бърза смърт.
Под душа някой пееше дрезгаво и фалшиво популярна песен. При писоарите и умивалниците нямаше хора.
Беше се сетил за този номер без усилие, докато стоеше до прозореца и ги наблюдаваше как методично и застрашително засилват обръча около сградата. Ако не му беше хрумнала тази мисъл, още щеше да стои там, като Аладин, втренчен в дима от лампата, който се превръща в могъщ дух. Бяха използвали този трик като деца, за да крадат вестници от мазетата на блоковете. Моли ги купуваше за по пет цента килограма.
С рязко дръпване изтръгна от стената една от телените скоби, в които някога е имало четки за зъби. Беше малко ръждясала, но щеше да свърши работа. Тръгна към асансьорите, като пътьом изправяше телта.
Натисна копчето. Мина цяла вечност, докато асансьорът слезе от осмия етаж. Клетката беше празна. Слава Богу.
Влезе в нея, хвърли поглед в двете посоки на коридора и се обърна към редицата бутони. До копчето с надпис за мазето имаше процеп, вероятно за картата на портиера. Фотоклетка я проверяваше и чак след това той можеше да го натисне и да слезе в мазето.
«Ами ако не стане? Не мисли за това. Не мисли сега за това!»
Изкривил лице в очакване на електрически удар, Ричърдс едновременно пъхна телта в процепа и натисна копчето. Шумът отвътре прозвуча като кратка електронна ругатня. Ръката му изтръпна, разтърсена от слаб ток. И нищо друго. После металната решетка прегради изхода, вратите се затвориха и асансьорът се заклати неохотно надолу. От процепа се издигаше тънка струйка синкав дим. Ричърдс се дръпна от вратите и загледа проблясващите цифри на етажите. Когато светна «П», моторът високо горе издаде стържещ звук и изглеждаше, че кабината ще спре. Но след миг (вероятно решила, че е изплашила Ричърдс достатъчно) тя продължи надолу. Двадесет секунди по-късно вратите се отвориха и той излезе в огромното и полутъмно мазе. Някъде капеше вода. Наблизо претича подплашен плъх. Иначе беше сам. Засега.
…междинно отчитане — минус 069…
По тавана се преплитаха дебелите тръби на парното, покрити с паяжини. Котелът силно изгърмя и Ричърдс почти изкрещя от страх. Болезнената липса на адреналин в кръвта почти парализираше сърцето и краката му.
Тук също имаше вестници. Хиляди, наредени на купчини и вързани с канап. Безброй плъхове, цели семейства, се бяха настанили сред тях. Червените им подозрителни очи следяха натрапника. Отдалечи се от асансьора и спря в средата на помещението. На една от колоните видя разпределителна кутия, а от другата й страна бяха подпрени инструменти. Ричърдс взе един железен лост и тръгна, като следеше с очи напукания циментов под.
Забеляза капака на главната канализационна шахта вляво от себе си, почти до стената. Отиде до него и го разгледа, като се чудеше дали ловците вече знаеха, че е слязъл тук.
Капакът беше стоманен, с решетка в средата и диаметър около един метър. Между него и ръба на шахтата имаше дупка за лоста. Ричърдс го пъхна в нея, натисна и повдигна края на капака. Застъпи с крак лоста, хвана с ръце ръба на кръглата стоманена плоча, вдигна го нагоре и я обърна на цимента. Капакът силно издрънча и плъховете се разквичаха ужасени.
Тръбата се спускаше надолу под ъгъл четиридесет и пет градуса, а вътрешният й диаметър не беше повече от седемдесет и пет — осемдесет сантиметра. Беше много тъмна и силен пристъп на клаустрофобия стегна гърлото му. Твърде тясна, за да се движиш, твърде тясна дори да дишаш в нея. Но друг начин нямаше.
Обърна капака на пода и го избута до шахтата така, че да се показва съвсем малко от него, достатъчно, за да може да го хване отдолу, когато влезе в тръбата. След това отиде до разпределителната кутия, изкърти катинара с лоста и я отвори. Тъкмо щеше да почне да вади бушоните, когато му хрумна друга идея. Покрай цялата източна страна на помещението бяха струпани мръсни жълти камари от вестници. Отиде до тях и измъкна от джоба си смачкания кибрит, с който си бе палил цигарите. Бяха останали три клечки. Взе лист хартия от купа и го нави на руло. Притисна го с лакът към тялото си и запали една клечка. Тя изгасна още преди да се разгори. Втората се изплъзна от треперещите му пръсти и изсъска на мокрия цимент.
Третата пламна и не изгасна. Ричърдс приближи хартията, огънят я обхвана и тя се разгоря с весел блясък. Един плъх, вероятно надушил какво ще се случи след малко, изтича през краката му и се скри в тъмното.
Изведнъж си помисли, че няма никакво време, но изчака — нямаше повече клечки. Внимателно пъхна горящия лист в една пролука във високата до гърдите стена и се успокои чак когато видя огънят да се разпространява.
Големият резервоар за гориво на сградата беше вграден в съседната стена. Сигурно щеше да избухне. Поне така си мислеше Ричърдс.
Сега вече тичайки, той отиде до разпределителната кутия и започна да издърпва дългите цилиндрични бушони. Беше извадил повечето от тях, когато изгаснаха лампите в мазето. Отправи се пипнешком към шахтата. Разгарящите се вестници хвърляха бледи трепкащи отблясъци.
Седна на ръба и краката му увиснаха. После внимателно се плъзна надолу. Когато главата му беше под нивото на пода, той притисна коленете си в двете страни на тръбата, за да се задържи, и вдигна ръце. Беше трудна и бавна работа. Нямаше достатъчно пространство. Чуваше пращенето от пожара, а светлината, вече яркожълта, заливаше помещението. Треперещите му пръсти напипаха ръба на шахтата. Протегна ръце и хвана капака. Започна да го придърпва напред, като поемаше все по-голямата тежест с мускулите на гърба и врата си. Когато прецени, че между капака и гнездото му остават милиметри, Ричърдс се напрегна и дръпна с всичка сила напред. Той влезе на мястото си и издрънча глухо, като изви назад китките му. Ричърдс отпусна колене и се плъзна надолу като момче на пързалка. Повърхността на шахтата беше покрита с тиня и това го улесняваше. Три метра и половина по-надолу тръбата преминаваше в хоризонтален участък. Краката му се удариха силно и той остана там като пияница, облегнат на улична лампа.
Не можеше да премине в хоризонталната тръба. Подобната на полуразгънат лакът извивка на шахтата
