Неделя сутринта
Джоджо се събуди и се присегна да вземе П. Г. Удхаус от купчината книги за разтуха до леглото си. Обичаше него, Агата Кристи и всичко, което четеше едно време, когато растеше в Ню Йорк и си мислеше за английските си предци. Въпреки че сега знаеше, че книгите нямат нищо общо с истинския свят, те й доставяха огромна наслада.
После стана и си изглади дрехите, докато чакаше да стане достатъчно късно да позвъни на родителите си в Куинс (Куинс — квартал на Ню Йорк. — Б. пр.); обаждаше им се всяка неделя и всяка седмица провеждаха горе-долу един и същ разговор.
— Здрасти, тате!
— Кога ще си дойдеш вкъщи?
— Нали скоро се видяхме. На Коледа — преди около месец.
— Нее, кога ще се върнеш завинаги? Майка ти се тревожи за теб. Всички от пожарната те чакат с нетърпение — паразитни шумове — чакай малко, говоря с нея! Тя е и моя дъщеря. Ало, ето, майка ти иска да говори с теб.
Смущения, докато Чарли подава телефона.
— Здравей, милото ми момиче, как си?
— Добре, мамо, чудесно. Всичко наред ли е?
— Екстра. Не слушай този стар глупак. Просто се тревожи за теб. Има ли някаква възможност…
— Ще се опитам да си дойда през лятото, какво ще кажеш?
Когато десет минути по-късно постави слушалката, се почувства малко виновна, но обясни на портфейла си:
— Сега живея тук, нали? Това е моят дом.
Обичаше портфейла си. Беше идеална компания и много по-удобен, отколкото ако си вземеше куче.
После излезе и взе автобуса към уютния апартамент на Беки и Анди в западен Хампстед (Хампстед — квартал на Лондон. — Б. пр.). С метрото навярно щеше да бъде по-бързо, но тя предпочиташе автобуса, защото от него можеш да гледаш. След като беше живяла тук десет години, все още обичаше Лондон, въпреки че много оставаше, докато настигне Ню Йорк, особено в областта на салоните за маникюр.
— Чудесно — възкликна Анди, когато й отвори вратата, — отиваме в „Сейнсбъри“. Ще помогнеш да пренесем торбите.
След като приключиха седмичното пазаруване, тя се влачеше след тях в градинския център.
— Не ти ли омръзва винаги да бъда третото колело?
— Така е по-забавно, а после имаме какво да си говорим с Бекс.
Анди и Беки живееха заедно от осемнадесет месеца и се държаха, като че ли никога не се любеха и се бяха отегчили взаимно до смърт, сигурен знак, знаеше Джоджо, че бяха луди един по друг. Никой не би се шегувал така, ако не беше сигурен в другия. В резултат Беки мечтаеше всеки друг да се задоми и да бъде щастлив, особено Джоджо.
— Момичетата Уайът правят купон — обяви Беки, след като се върнаха в къщи, докато внасяха пазарските торби в кухнята.
Сестрите Уайът — Магда, Марина и Мейзи, бяха приятелки на Беки, откакто бяха живели заедно в една къща, преди тя да се пренесе у Анди. Бяха руси, елегантни, красиви, богати и изненадващо мили и сърдечни. Караха далеч по-скъпи коли, но винаги се обаждаха и канеха нея и Джоджо на купоните си.
Беки имаше слабост и към трите, а те харесваха Джоджо. Дори Джоджо изпитваше мили чувства към Магда, най-възрастната, която притежаваше най-големи организационни умения.
— Но НЕ и в секса — обичаше да казва на Анди.
— Както и да е — продължи тя — те ме плашат. Толкова са невероятни.
— Мейзи навършва тридесет. Ще има празненство в имението на родителите им в Хампстед. Сигурно ще бъде чак през юни, но искат да знаят дали ще отидеш.
— През юни ли? — изненада се Джоджо.
— Това изискано ли е? — зачуди се Анди — да отправяш покани няколко месеца по-рано.
— Откъде да знам. Едно е важно — ще бъде карнавал.
— Карнавал — заоплаква се на шега Джоджо — защо трябва да бъде карнавал?
Мразеше карнавалните костюми — обикновените рокли й създаваха достатъчно трудности — и винаги се маскираше като дявол: черно прилепнало трико от глава до пети, червени рога на главата и червена опашка отзад.
— Все пак ще бъде купон и ти може да срещнеш някой мъж. Искам да кажа — Беки притеснено замълча — някой свободен.
— Не всеки има вашия късмет — отвърна Джоджо.
— Около мен още се навъртат — пошегува се Анди.
— Няма кой друг да те вземе — възрази Беки.
— Вярно е — съгласи се Джоджо. — Въпреки че Анди беше прекалено красив, за да бъде верен.
— Утре на работа — каза тъжно Беки, вдигайки очи от купчината вестници. — Снощи сънувах, че съм дала неточни цифри на Британските авиолинии и съм надплатила на стотици хора, а те дори не са ми клиент. Въпреки че скоро ще станат — добави мрачно тя, — както е тръгнало, всяка компания по целия свят ще ми стане клиент. Беше кошмар. Събудих се разтреперана.
— Това се превръща в мания — отбеляза Анди. — Трябва да се опълчиш на Елиз.
— Как?
— Полека. Кажи й това, което разказа на мен.
— Ако започне да се държи гадно?
— Гадно ли? Това е работа, спри да приемаш всичко толкова навътре. Виж Джоджо. Ако някой й се меси в работата, веднага ще го вкара в пътя. — Анди замълча. — Ще ти напомня, че тя спи с шефа си, който, ако иска, може да бъде крайно неприятен.
— Стига толкова — отговори Джоджо.
— Как върви извънбрачната връзка? — попита Анди. — Какво ще се случи?
Джоджо се посмути.
— Питай Беки. Тя е специалист по чувствата.
— Е?
Беки се замисли.
— Има няколко възможни развръзки. Ще ви ги изброя.
Известно време драска върху секцията „Мода“ на „Сънди Таймс“, после обяви:
— Хубаво. Ето ги.
а) Марк напуска жена си.
б) Съпругата му също има връзка с, да кажем, с учителя на сина им, и напуска Марк.
в) Джоджо и Марк постепенно се отдръпват един от друг, но си остават приятели,
г) Съпругата трагично умира от — от какво мрат хората? От скарлатина. Джоджо се представя в дома на Марк като гувернантка и след като е минал траурът, той може да признае пред всички, че е влюбен в нея.
— Коя ви харесва най-много?
— Нито една. Не искам той и съпругата му да се разделят
— Значи си съгласна да си нещо като помощно колело към велосипеда на живота му? — попита Анди.
— Не, но…
Тя не искаше да разваля ничий брак. Част от морала, в който беше възпитана, бе, че семейството е на първо място. Ако някой от огнеборците в пожарната на баща й се мотаеше наоколо с жена, която не му е съпруга, другите момчета от бригадата се намесваха. Увещаваха и съветваха неверния съпруг да се върне
