— Благодаря ви, благодаря ви, благодаря ви…
Манодж го изгледа, докато излизаше, и когато благодарностите заглъхнаха, отбеляза:
— Меденият месец. Но колко време ще мине, преди да започнат ругатните и обажданията, че не може да си намери билетите за метрото?
Джоджо се усмихна.
— Е, наш ли е? — попита той.
— Наш е.
— Разкажи ми за него. Има ли нещо интересно?
— Хващам се на бас — Джоджо му предаде с две думи афганистанската история. — Той е това, което в бранша се нарича „автор с високи продажби“ — тя тръсна ръкописа пред него. — Започвай да го преснимаш. Трябват ми шест идеални копия, и то за вчера.
— Наддаване ли ще правиш?
Джоджо кимна. „Любовта и фереджето“ беше така прекрасна, че беше уверена, че неколцина издатели ще се заинтересуват и ще се впуснат във война на наддаване.
Докато Манодж дишаше изпаренията на фотокопирната машина и се цупеше, че е завършил с отличен по английски, а върши работа, за която може да бъде обучена и маймуна, Джоджо състави наум списъка на издателите.
Първо обаче трябваше да попита Марк какво става със Сам, преструвайки се, че се вълнува дали кризата у дома му се е задълбочила. На това семейство все се случваха злополуки. Съпругата Каси, учителка в началното училище, получаваше изтощителни мигрени всеки път, когато хапнеше сирене — факт, който не я възпираше да се натъпче с пай със сирене винаги, когато й се приискаше. Софи, десетгодишната дъщеря, представляваше опасност за самата себе си: за времето, откакто Джоджо бе започнала да се среща с Марк, беше паднала от пони и си беше забила транспортира в ръката.
Инцидентът с пиенето не беше първата простъпка на Сам — бяха го хванали да краде пакетче плодови бонбони „Ментос“ от магазинчето за вестници и списания — събитие, довело до посещения при училищния психолог. Дори Хектор, кучето на семейство Ейвъри, заговорничеше да ги раздели. Вечерта, когато Джоджо сготви истинско индийско блюдо от нищо, Хектор беше ударен от кола и получи лошо сътресение на мозъка. Марк трябваше да се прибере вкъщи, преди да е докоснал и един патладжан. После, една седмица по-късно, Хектор глътна един от чорапите на Марк за скуош и Сам се опита да му приложи хватката „Хаймлих“ („Хаймлих“ — хватка, прилагана при задавяне с храна. — Б. пр.), успявайки единствено да счупи едно от ребрата му. Отново Марк беше принуден да препуска към къщи.
От: Mark.avery@LIPMANAIGH.со
Относно: Сам
Той вече е добре. Много се извинявам. Какво ще кажеш за вторник вечерта?
М
До: Mark.avery@LIPMANAIGH.со
Относно: Вторник
Вторник става.
Целувки: Дждж
От: Mark.avery@LIPMANAIGH.со
Относно: Теб
Метичоба
Метичоба? Джоджо се зачуди. Какво по дяволите означаваше? Метичоба? Навярно някаква анаграма. Блъска си главата няколко секунди и изведнъж се сети. Засмя се и след като си поигра с буквите, му изпрати отговора:
До: Mark.avery@LIPMANAIGH.со
Относно: Метичоба?
Е, чемибота повече!
Целувки: Дждж
След това Джоджо позвъни на шестте най-известни издатели в Лондон, съобщи им защо се е спряла на тях и им обеща, че е попаднала на истински брилянт. Определиха дата за търга — една седмица по-късно — издателите да имат достатъчно време да уговорят с директорите си големите пари, на които тя се надяваше.
Можеше ли този ден да стане по-добър? Когато Джоджо говори с Таня Тийл от „Долкин Емери“ за „Любовта и фереджето“, последната каза:
— Добре, че се чухме. Щях да ти се обаждам по-късно днес за Лили Райт.
Лили Райт беше една от авторките на Джоджо, нежна, интелигентна и чувствителна жена и Джоджо инстинктивно чувстваше, че е един от „добрите“ хора в живота й. Когато за първи път се срещна с Лили, тя дойде с приятеля си Антон; двамата притеснено седнаха пред Джоджо, довършваха си взаимно изреченията и изглеждаха очарователни. Лили беше написала „Церовете на Мими“, вълшебна малка книжка за една добра вещица. Джоджо много я хареса и почувства, че е особена. Но понеже беше прекалено езотерична, тя не можа да убеди никой издател да плати много за нея.
Таня я купи за нищожната сума от четири хиляди. По онова време беше заявила:
— Лично аз я обожавам. По-добра е от хапчетата за щастие. Почти съм убедена, че няма да стане бестселър; но какво пък, ще опитам.
Но колкото и Таня да се стараеше да убеди колегите си, че книгата може да се окаже изненада за всички, никой не купи идеята. В резултат „Долкин Емери“ я издаде в малък тираж, почти без никаква реклама и — каква изненада! „Церовете на Мими“ едва не предизвика сензация.
— Какво става с Лили? — попита Джоджо.
— Имам прекрасни новини — Джоджо долови радостта й. — Излязла е страхотна рецензия за „Церовете на Мими“ в тазседмичния брой на „Флаш“! Ще я преиздадем. Продажбите са на ниво. Ще повярваш ли, че тиражът е почти разпродаден?
— Така ли? Фантастично! И при това почти без реклама.
— След като решихме да я преиздадем, ги убедих да пуснем няколко реклами.
— Великолепно! Колко бройки ще отпечатате? Още пет хиляди?
— Не, решихме десет.
— Десет ли? Двойно повече от първото издание? Продажбите сигурно са внушителни.
— Слушай какво казват читателите за нея в „Амазон“ (Амазон — страница в Интернет, посветена на литература, отразяваща и читателския интерес. — Б. пр.). „Книгата се оказа нещо много лично.“ Излязохме прави, Джоджо!
Джоджо се съгласи, каза „благодаря“ и затвори, опиянена от възторг. Винаги е добра новина, че напук на всичко, някоя книга се оказва успех, дори и малък. Но в този случай, тъй като авторката беше сладурана, радостта й бе още по-силна. Отвори „Амазон“, за да открие страницата на „Церовете на Мими“ — Таня имаше право. Седемнадесет читателски отзива, и всичките във възторг от книгата. „Обаятелна… носеща утеха… вълшебна… Вече я прочетох…“
Джоджо веднага позвъни на Лили, която беше едновременно изненадана и благодарна, после се отпусна, изпаднала в щастлива забрава. Сега какво? Да обядва, по дяволите!. Беше свършила предостатъчно за една сутрин.
Вдигна телефона и набра един вътрешен номер.
