— Колко е малко! Колко е голо и колко е храбро! — каза меко Майката-вълчица. Детето сега се блъскаше между вълчетата, за да се настани на топло. — Охо! И то иска да бозае с другите! Значи такова е човешкото дете! Ха! Коя друга вълчица може да се похвали, че е хранила човешко дете заедно със своите рожби?
— Чувал съм, че е имало такива неща — каза Бащата-вълк. — но никога по мое време, нито пък в нашата глутница. Виж го, цялото е без косми и мога да го убия с един удар на лапата, а то ме гледа и съвсем не се бои.
Луната, която светеше през отвора на пещерата, потъмня — затулиха я огромната четвъртита глава и раменете на Шир Хан. Зад него Табаки скимтеше:
— Тук, господарю, тук влезе!
— Шир Хан ни прави голяма чест — каза Бащата-вълк, но очите му гневно заблестяха. — От какво има нужда Шир Хан?
— От моята плячка! Човешкото дете е дошло тук. Родителите му офейкаха. Дайте ми го!
Шир Хан наистина бе скочил право в огъня на дърварите, както каза и Бащата-вълк, затова беснееше сега от болката в обгорените си лапи. Но Бащата-вълк знаеше, че отворът на пещерата е твърде тесен, за да влезе вътре тигър. Дори и там, където беше, предните лапи и раменете на Шир Хан бяха притиснати поради липса на място и той приличаше на Човек, който напразно иска да се бие в бъчва.
— Ние, Вълците, сме свободен народ — каза Бащата-вълк. — Ние приемаме заповеди само от водача на Глутницата, а не от всеки срещнат шарен убиец на добитък. Човешкото дете е наше и ние ще решим дали да го убием.
— Вие ли ще решите? Какво ми приказваш? В името на бивола, който убих, нима трябва да си пъхам муцуната във вашата кучешка дупка, за да взема това, което по право ми принадлежи? Чуваш ли, аз. Шир Хан, ти говоря!
Цялата пещера закънтя от рева на тигъра. Майката-вълчица избута вълчетата и скочи напред — двете й очи, като две зелени луни в мрака, загледаха горящите очи на Шир Хан.
— А аз, Ракша (Демонът), ти отговарям! Човешкото дете е мое, Лунгри, мое и само мое! То няма да бъде убито. То ще живее и ще тича с Глутницата, и ще ходи на лов с Глутницата, а накрая, накрая — чуй сега какво ще ти кажа аз, о, убиецо на малки, голи деца, жабарьо и рибоядецо — накрая то ще подгони и теб! Хайде, махай се оттук, опърлено животно, или в името на елена, който убих (аз не ям дръглив добитък), ще те пратя обратно при майка ти по-куц, отколкото си се родил! Махай се!
Бащата-вълк се опули от учудване. Беше почти забравил дните, когато спечели Майката-вълчица след честен бой с пет други вълка и когато тя тичаше заедно с Глутницата и я наричаха Демонът не за да я поласкаят. Шир Хан би излязъл срещу Бащата-вълк, но не и срещу Майката-вълчица, защото знаеше, че на това място тя имаше всички преимущества пред него и щеше да се бие до смърт. Със злобно ръмжене той се дръпна заднишком от пещерата и извика отвън:
— Всяко куче може да лае в своя двор! Ще видим какво ще каже Глутницата за това осиновяване на човешко дете! Детето е мое и рано или късно ще дойде в моите уста, о, дългоопашати крадци!
Майката-вълчица, задъхана, се хвърли обратно при вълчетата, а Бащата-вълк каза загрижено:
— В думите на Шир Хан има голям дял истина. Детето трябва да бъде показано на Глутницата. Наистина ли искаш да го задържиш, майко?
— Дали искам да го задържа? — прошепна тя. — То дойде голо, посред нощ, самичко и много гладно, но въпреки това не се боеше! Виж го, вече измести едно от моите вълчета! А тоя куц касапин иска да го убие и после ще избяга към Вайнгунга, когато селяните, жадни за отмъщение, ще вземат да преравят всичките ни леговища! Дали искам да го задържа? Разбира се, че ще го задържа! Лежи си спокойно, жабче! О, ти, Маугли — Маугли, което значи жаба, ще те наричам аз — ще дойде време ти да гониш Шир Хан, както сега той гони теб!
— Но какво ще каже Глутницата? — попита Бащата-вълк.
Закона на джунглата постановява много ясно, че всеки вълк може да се изтегли от своята Глутница, когато се ожени, но щом неговите вълчета пораснат толкова, че да стоят на краката си, той е длъжен да ги доведе пред Съвета на Глутницата. Съветът обикновено се свиква веднъж на месеца при пълнолуние и там останалите вълци ги приемат. След този преглед вълчетата са свободни да тичат, където поискат, и преди да убият своя пръв елен, никой възрастен вълк от Глутницата не може да убие никое от тях под какъвто и да било предлог. Щом хванат убиеца, наказанието е смърт и ако помислите за миг, ще се съгласите, че това е справедливо.
Бащата-вълк почака, докато неговите вълчета можеха да подтичват, и щом настана време да се събира Глутницата, заведе ги заедно с Маугли и Майката-вълчица пред Скалата на съвета — един стръмен, покрит с камънаци хълм, където можеха да се скрият и сто вълка. Акела, големият сив единак, който бе водач на Глутницата благодарение на своята сила и храброст, се беше изтегнал горе на скалата, а под него седяха четиридесетина, ако не и повече, вълка, различни по ръст и цвят — от сивите като язовец ветерани, които сами можеха да убият елен, до тригодишните младоци, които си въобразяваха, че могат. Цяла година вече ги водеше Единакът — на младини два пъти бе падал във вълчи ями, а веднъж го бяха така били, че го помислили за мъртъв и го оставили да лежи, така че той знаеше похватите и обичаите на хората.
На Скалата не се говореше много. Вълчетата се боричкаха сред кръга, който бяха образували майките и бащите им. От време на време някой възрастен вълк се надигаше, бавно отиваше до някое вълче, оглеждаше го внимателно и се връщаше с безшумни стъпки на мястото си. Или пък някоя майка избутваше вълчето си на лунната светлина, за да е сигурна, че не е останало незабелязано. Акела викаше от своята скала:
— Вие знаете Закона! Вие знаете Закона! Гледайте добре, вълци!
А загрижените майки подемаха неговия вик:
— Гледайте, гледайте добре, вълци!
Най-сетне дойде ред и на Бащата-вълк. Майката-вълчица цялата настръхна, когато той избута Маугли, жабата в средата и Маугли седна там, засмя се и взе да си играе с блесналите срещу луната камъчета.
Акела не вдигна глава от лапите си, а продължи с еднообразния си вик: „Гледайте добре!“ В този миг глухо ръмжене се чу зад камъните — беше гласът на Шир Хан:
— Детето е мое! Дайте ми го! Какво ще прави Свободният народ с едно човешко дете?
Акела дори не мръдна с уши. Той каза само:
— Гледайте добре, вълци! Свободният народ не приема заповеди освен от Свободния народ! Гледайте добре!
Хор от ръмжене се надигна, един млад четиригодишен вълк поде въпроса на Шир Хан и го зададе на Акела:
— Но какво ще прави Свободният народ с едно човешко дете?
Според Закона на джунглата, има ли спор около приемането на едно вълче, за него трябва да се застъпят най-малко двама членове на Глутницата освен майка му и баща му.
— Кой ще се застъпи за човешкото дете? — каза Акела. — Кой от Свободния народ ще се застъпи?
Никой не се обади и Майката-вълчица се приготви за бой, знаейки, че това ще бъде последният й бой — ако нещата стигнеха дотам, разбира се.
Тогава единственото друго живо същество, което може да присъства на Съвета — Балу, сънливата кафява мечка, която преподава на малките вълчета Закона на джунглата — старата Балу, която може да ходи навсякъде, понеже яде само орехи и корени, и мед, се надигна на задните си лапи и изръмжа.
— Човешкото дете ли? — каза тя. — Аз се застъпвам за човешкото дете. Не смятам, че то може да ни навреди. Не умея много да говоря, но казвам истината. Нека да тича заедно с Глутницата и да бъде прието с другите. Аз самата ще му преподавам.
— Трябва още един — каза Акела. — Балу се застъпи, тя е учителката на нашите млади вълчета. Кой друг ще се застъпи освен Балу?
Една тъмна сянка се спусна в кръга. Беше Багира, Черната пантера — цялата мастиленочерна, но с петната на пантера, които се меняха според осветлението като шарките на моарирана коприна. Всеки познаваше Багира и никой не би посмял да се изпречи на пътя й, защото беше лукава като Табаки, смела като див бивол и буйна като ранен слон. Но гласът й беше по-мек от дивия мед, който капе по дървото, а кожата й — нежна като пух.
