— О, Акела, и ти, Свободни народе! — измърка тя. — Аз нямам право да присъствам на вашия съвет, но Закона на джунглата казва, че когато има спор около приемането на вълче, животът на това вълче може да бъде откупен. А кой има и кой няма право да го откупи, Закона на джунглата не определя. Така ли е?
— Добре, добре! — обадиха се младите вълци, които са винаги гладни. — Слушайте Багира! Човешкото дете може да бъде откупено. Така гласи Закона.
— Зная, че нямам право да говоря тук, затова ви моля за разрешение.
— Говори, говори! — извикаха двадесетина гласа.
— Срамота е да се убие едно голо дете. Освен това, когато порасне, може да стане по-достойна плячка. Балу се застъпи за него. Сега, ако приемете човешкото дете според Закона, аз ще добавя към думите на Балу един бивол, и то тлъст, току-що убит, на по-малко от половин миля оттук. Нали може така?
Вдигна се врява, десетки гласове завикаха:
— Какво толкова има в това? То ще умре, когато започнат зимните дъждове! Ще изгори от слънцето! С какво може да ни навреди една гола жаба? Нека да тича с Глутницата! Къде е биволът, Багира? Нека го приемем!
А после се чу дълбокият глас на Акела:
— Гледайте добре, гледайте добре, вълци! Маугли продължаваше да си играе с камъчетата и дори не забеляза как вълците един по един идваха и го разглеждаха. Най-сетне те всички се спуснаха надолу към убития бивол — останаха само Акела, Багира, Балу и новите родители на Маугли. Шир Хан още ревеше в нощта, защото беше много ядосан, че Маугли не бе предаден на него.
— Реви, реви! — измърмори под мустаците си Багира. — Реви, защото ще дойде време, когато това голо създание ще те накара да заревеш другояче, ако разбирам нещо от Човек!
— Добре стана така — каза Акела. — Човеците и техните деца са много умни. След време той може да ни бъде в помощ.
— Да, ще ви бъде в помощ, когато има нужда от помощ — каза Багира. — Защото никой не може да се надява, че ще води Глутницата вечно!
Акела не каза нищо. Той си помисли как всеки водач на глутницата полека-лека губи силата си и става все по-слаб и по-слаб, докато накрая бъде убит от вълците, за да дойде нов водач, който ще бъде убит на свой ред.
— Вземи го — каза той на Бащата-вълк, — и го обучи, както се обучават децата на Свободния народ.
Така Маугли влезе в Сионийската вълча глутница срещу един убит бивол като откуп и добрата дума на Балу.
Сега, щете не щете, трябва да прескочите цели десетина години и само да си представите чудесния живот, който Маугли водеше сред вълците, защото ако той се опишеше, би изпълнил много, много книги. Маугли растеше с вълчетата, макар че те, разбира се, бяха станали възрастни вълци, а той беше още дете. Бащата-вълк го обучаваше, обясняваше му смисъла на нещата в джунглата, така че всяка шумоляща тревичка, всеки топъл полъх през нощта, всеки звук на бухалите над главата му, всяко драскане от ноктите на прилепа, когато спираше за малко на някое дърво, всяко пляскане на рибката, която скача в някой вир, имаха за него същия смисъл, какъвто има за един специалист най-малката подробност от неговата работа. Когато не учеше, той се припичаше на слънце и спеше, и ядеше, и пак спеше; когато се чувстваше мръсен или му бе горещо, къпеше се във вировете на джунглата, когато му се поискаше мед (Балу го бе научила, че медът и орехите са също така приятни на вкус, както и суровото месо), катереше се по дърветата да го търси, а Багира му показваше как да прави това.
Багира лягаше на някой клон и го викаше:
— Хайде, малко братче!
Отначало Маугли се вкопчваше за клоните като ленивец, но после се научи да се хвърля от клон на клон смело като сива маймуна. Участваше също в Съвета край Скалата, когато се събираше Глутницата, и там откри, че ако се втренчи право в очите на някой вълк, вълкът не издържа и отклонява погледа си, и започна да се втренчва така само за да се забавлява.
Друг път вадеше дългите тръни от лапите на своите приятели — вълците жестоко страдат от тръни и репеи по козината си. Нощем се спускаше надолу, към обработваните от човеците земи, и гледаше с голямо любопитство селяните край техните колиби, но изпитваше към тях недоверие, защото Багира веднъж му показа голяма четвъртита кутия с капак, който неочаквано падаше, така хитро скрита в джунглата, че той замалко не влезе в нея. Багира му каза, че това било капан.
Най-много му харесваше да ходи с Багира в тъмните й топли дълбини на гората, да спи там целия ден, а нощем да гледа как Багира убива. Когато беше гладна, Багира убиваше наляво и надясно, а същото правеше и Маугли с едно изключение. Щом порасна достатъчно, за да разбира нещата, Багира му каза никога да не докосва добитък, понеже е бил откупен от Глутницата срещу един убит бивол.
— Цялата джунгла е твоя — каза Багира, — и можеш да убиваш всичко, стига да имаш сила! Но заради бивола, с който беше откупен, никога не бива да убиваш добитък, млад или стар. Това е Закона на джунглата!
И Маугли се подчиняваше безпрекословно.
Той растеше и заякваше, както може да расте само момче, което не знае нито училище, нито уроци и което не мисли за нищо друго освен с какво ще се наяде.
Два-три пъти Майката-вълчица му каза, че трябва да се пази от Шир Хан и че някой ден трябва да убие Шир Хан, но докато един млад вълк би имал винаги наум такъв съвет, Маугли го забравяше, понеже беше само момче, макар че би се нарекъл вълк, ако можеше да говори на някой човешки език.
Шир Хан непрекъснато му се изпречваше на пътя в джунглата, защото докато Акела старееше и отслабваше, Куция тигър все повече се сприятеляваше с младите вълци от Глутницата, подхвърляйки им парчета месо от своята плячка — нещо, което Акела никога не би допуснал, ако имаше предишната си власт. Шир Хан ги ласкаеше и изказваше учудването си, че такива добри млади ловци търпят да ги води един умиращ вълк и едно човешко дете. „Казват ми — подхвърляше Шир Хан, — че на Съвета не смеете да го погледнете в очите!“ — и младите вълци ръмжаха и настръхваха.
Багира, която всичко виждаше и всичко чуваше, знаеше за това. Един-два пъти тя направо предупреди Маугли, че Шир Хан ще го убие някой ден, но Маугли се смееше и отговаряше:
— С мен е Глутницата, с мен си ти! Балу също, макар че е такава мързелива, би нанесла няколко удара заради мен. Защо да се боя?
Тогава един горещ ден на Багира й хрумна друга мисъл, родена от нещо, което беше чула. Може би Ики, бодливото свинче, й го беше казало, но докато двамата с Маугли лежаха в дълбините на джунглата и момчето бе облегнало глава върху хубавата й черна кожа, тя му подхвърли:
— Малко братче, колко пъти съм ти казвала, че Шир Хан е твой враг?
— Толкова пъти, колкото орехи има на тая палма! — отговори Маугли, който, разбира се, не знаеше да брои. — Но какво от това? На мен ми се спи, Багира, а Шир Хан е само една дълга опашка и гръмлив глас като Мас, пауна.
— Но сега не е време за сън. Балу го знае, аз го знам, Глутницата го знае, дори най-глупавият елен го знае. Табаки също ти го е казал.
— Хо-хо! — каза Маугли. — Неотдавна Табаки дойде при мен и ми наговори куп грубости: че съм бил голо човешко дете, че не ме бивало да изровя дори една гулия от земята! Но аз го хванах за опашката и го халосах два пъти в една палма, та да се научи на добри обноски!
— Това е било глупост от твоя страна, защото макар Табаки да прави пакости, той ти е казал нещо, което твърде много те засяга. Отвори си очите, малко братче! Шир Хан не смее да те убие в джунглата, защото го е страх от тези, които те обичат, но помни, че Акела е много стар и скоро ще дойде денят, когато няма да може да убие своя елен и тогава вече няма да е водач. Много от вълците, които те видяха при първото ти явяване в Съвета, също остаряха, а младите вярват в това, което ги учи Шир Хан — че човешко дете няма място в Глутницата. Скоро ти ще станеш Човек.
— А какво е Човека, та да не бива да тичам със своите братя? — каза Маугли. — Аз съм се родил в джунглата, подчинявам се на Закона на джунглата и няма вълк от нашите, на когото да не съм извадил трън от лапата. Те наистина са мои братя!
Багира се протегна с цялата си дължина и притвори очи.
