— Малко братче — каза тя, — я ме пипни за шията! Маугли протегна силната си кафява ръка и под копринената брада на Багира, където лъскавите косми закриваха могъщите заоблени мускули, напипа малко голо място.
— Никой в джунглата не знае, че аз, Багира, нося този белег — белега на веригата! Но въпреки всичко, малко братче, аз съм родена между човеците и между човеците умря моята майка — в клетката на царския дворец в Удайпур. Затова платих откуп за теб на Съвета, когато ти беше малко голо дете. Да, аз също съм родена между човеците, аз никога не бях виждала джунглата, те ме хранеха зад решетките от голям железен тиган, докато една нощ почувствах, че съм Багира, пантерата, а не човешка играчка, счупих глупавата ключалка с един удар на лапата си и си отидох и понеже бях научила навиците на човеците, в джунглата станах по-страшна и от Шир Хан. Не е ли така?
— Да — каза Маугли. — Всички в джунглата се боят от Багира, всички… освен Маугли.
— О, ти си човешко дете! — нежно каза Черната пантера. — И тъй както аз се върнах в джунглата, така и ти накрая трябва да се върнеш при човеците — при човеците, които са твои братя… ако не те убият на Съвета.
— Но защо… защо ще искат да ме убиват? — попита Маугли.
— Погледни ме — каза Багира и Маугли я погледна право в очите. Голямата пантера след половин минута извърна глава.
— Ето защо — каза тя и премести лапа по листата. — Дори аз не мога да те гледам в очите, аз, която съм родена между човеците и те обичам, малко братче. А другите те мразят, защото не могат да издържат погледа ти, защото си умен, защото си им вадил тръни от лапите… защото си Човек.
— Аз не знаех тия неща — мрачно каза Маугли и гъстите му черни вежди се намръщиха.
— Какъв е Закона на джунглата? Първо удряй, после говори! По самото твое безгрижие те разбират, че си Човек. Но бъди умен. Усещам, че когато Акела не сполучи при своя следващ лов — а за него всеки следващ лов става по-труден и по-труден — Глутницата ще се обърне срещу двама ви. Те ще свикат Съвета на джунглата край Скалата и тогава, и тогава… Сетих се! — извика Багира и скочи. — Върви бързо при човешките колиби в долината и вземи малко от Червеното цвете, което те отглеждат там, та щом решителният миг настъпи, да имаш приятел по-силен и от мен, и от Балу, и от всички свои приятели в Глутницата. Върви и вземи Червеното цвете!
Под Червеното цвете Багира разбираше огъня, но нито едно създание в джунглата не назоваваше огъня със собственото му име. Всяко животно изпитваше ужасен страх от него и измисляше хиляди начини да го опише.
— Червеното цвете ли? — каза Маугли. — Онова, дето расте привечер край колибите? Ще взема от него.
— Ето това са думи на човешко дете — гордо каза Багира. — Помни, че то расте в малки гърнета. Бързо вземи едно и го дръж при себе си, докато стане нужда.
— Добре — каза Маугли. — Отивам. Но сигурна ли си, о, Багира — той плъзна ръка край великолепната й шия и я погледна дълбоко в големите очи, — сигурна ли си, че всичко това е работа на Шир Хан?
— В името на счупената ключалка, която ми върна свободата, сигурна съм, малко братче!
— Тогава пък, в името на бивола, с който съм откупен, аз ще платя на Шир Хан, ще му платя всичко, което му дължа, а и малко повече! — каза Маугли и се скри в джунглата.
— Ето това е Човека, това е Човека! — каза си Багира и легна отново. — О, Шир Хан, никога не си тръгвал ти на по-несполучлив лов от онзи миг, в който преди десет години подгони това малко жабче!
Маугли все повече се отдалечаваше в гората, тичаше бързо и сърцето му пламтеше. Той се върна в пещерата, когато вечерната мъгла се вдигаше, пое дъх и погледна към долината. Вълчетата бяха излезли, но от дъното на пещерата Майката-вълчица по дъха му позна, че нещо тревожи нейното жабче.
— Какво има, сине? — попита тя.
— Шир Хан се е разпищял като прилеп — подметна той. — Тази нощ отивам на лов към земите на Човеците! — и Маугли се спусна надолу през храстите до малката река в края на долината. Тук изведнъж се спря, защото чу ловния вой на Глутницата, чу и изплашения рев на подгонения елен и фученето му, когато накрая се извърна за бой. Тогава се разнесоха злобните, ожесточени викове на младите вълци:
— Акела! Акела! Нека Единакът покаже силата си. Място за водача на Глутницата! Скачай, Акела!
Единакът вероятно бе скочил и изтървал плячката, защото Маугли чу празното тракане на челюстите му и болезненото изскимтяване, когато еленът го събори с предните си копита.
Маугли не остана повече, а се устреми нататък, виковете заглъхнаха зад него и накрая стигна нивите, където живееха селяните.
— Багира беше права — задъхано си каза той и се настани зад купа сено до прозореца на една колиба. — Утре ще бъде решителен ден за Акела и за мен!
После притисна лице към прозореца и загледа огъня в огнището. Видя как жената на селянина ставаше и го хранеше с някакви черни буци през нощта, а когато настъпи утрото и мъглата стана студена и бяла, видя как детето на селянина напълни с яркочервени въглени едно плетено гърне, измазано отвътре с глина, покри го с одеяло и излезе да храни добитъка в обора.
— Това ли е всичко? — каза си Маугли. — Щом едно дете може да го прави, няма нищо страшно! — И той сви зад ъгъла, пресрещна момчето, грабна гърнето от ръката му и изчезна в мъглата. Момчето зарева от ужас.
— Те много приличат на мен — каза Маугли и задуха в гърнето, както беше видял да духа жената. — Това тука ще умре, ако не го нахраня с нещо! — И той взе да хвърля съчки и суха кора върху червения огън. По средата на пътя срещна Багира — утринната роса блестеше по козината й като скъпоценни камъчета.
— Акела изтърва плячката — каза пантерата. — Те щяха да го убият още снощи, но искаха и ти да си там! Сега те търсят навсякъде по хълмовете!
— Бях надолу към земите на Човеците. Готов съм! Ето! — Маугли вдигна гърнето с огъня.
— Добре! Виждала съм човеците да мушват сух клон в това нещо и след малко на края му цъфва Червеното цвете. Не те ли е страх?
— Не. Защо да ме е страх? Спомням си — сега то ми се струва като сън — как, преди да стана вълк, лежах край Червеното цвете и ми беше топло и приятно!…
Целия този ден Маугли седя в пещерата, пазеше гърнето с огъня и мушкаше сухи вейки в него, за да види как изглеждат. Той намери един клон, който го задоволи, и когато вечерта Табаки дойде до пещерата и грубо му съобщи, че го викат пред Скалата на съвета, той се смя, докато Табаки избяга. Тогава Маугли тръгна за Съвета, все още смеейки се.
Акела Единакът сега седеше долу край скалата и това значеше, че мястото на водача е свободно. Шир Хан и неговите вълци блюдолизци свободно обикаляха насам-натам и всички ги ласкаеха. Багира легна близо до Маугли, между чиито колене беше гърнето с огъня. Когато всички се събраха, Шир Хан заговори — нещо, което никога не би се осмелил да направи преди, когато Акела беше в силата си.
— Той няма право! — прошепна Багира. — Кажи им го! Той е кучи син! Той ще се уплаши! Маугли скочи на крака.
— Свободен народе! — извика той. — Откога Шир Хан води Глутницата? Какво общо има един тигър с нашето водачество?
— След като мястото на водача е свободно и аз бях поканен да говоря… — започна Шир Хан.
— От кого? — попита Маугли. — Нима всички ние сме чакали, та се умилкваме пред този касапин на добитък? Водачеството на Глутницата засяга само Глутницата.
Тогава се чуха викове:
— Млъкни, човешко дете!… Нека да говори, той е спазвал нашия Закон!
— Да говори Мъртвия вълк! — прогърмяха накрая по-старите вълци.
Щом водачът на Глутницата пропусне плячката си, наричат го Мъртвия вълк, докато още живее — обикновено това не трае дълго.
Акела уморено вдигна старата си глава.
— Свободни народе и вие, чакали на Шир Хан! Дванайсет години аз ви водих да убивате и през това време никой от вас не попадна в капан, никой не беше осакатен. Сега пропуснах плячката си. Вие знаете, че това беше заговор срещу мен. Вие знаете, че нарочно ме докарахте пред един непреследван елен, един
