Ръдиард Киплинг
Човекът, който някога беше крал1
„Брат на Принц и приятел на просяк, ако той се окаже достоен“
Законът, както е известно, лежи в основата на справедливия живот и съвсем не е леко да се спазва. Винаги съм бил приятел на просяк при обстоятелства, които не позволяваха на единия да прецени дали другият е достоен. От друга страна, трябва да съм брат на Принц, макар че веднъж буквално се разминах с приятелството на едного, за когото разправяха, че бил истински Крал и ми бяха обещали цяло кралство — с армия, съдилища, хазна и охрана — абсолютно всичко. Но много се боя, че днес моят Крал е мъртъв и ако искам корона, трябва да отида и да си я взема сам.
Всичко започна в един влак по линията Аджмир2 — Мхау3. Имаше дефицит в бюджета и се налагаше да се пътува не във втора класа, тоест само наполовина по-евтино от първа, а в интермедиума, което е наистина нещо ужасно. В интермедиума няма тапицерия и пътниците са или интермедиуми, тоест евроазиатци, или туземци, което е твърде неприятно при едно дълго нощно пътуване, или скитници, което е забавно, но действа зле на нервите. Интермедиумите нямат слабост към бюфетите. Те си носят храна в бохчи и кутии, купуват си бонбони от местните бонбонджии и пият вода от крайпътните локви. Ето защо по време на горещините ги изнасят от вагоните мъртви, а във всички останали случаи с пълно основание ги презират.
Моето купе в интермедиума се случи празно до Назирабад, където се качи един огромен джентълмен и по обичая на интермедиумите безцеремонно започна разговор. Беше скитник и безделник като самия мен, но с изтънчен вкус към уискито. Разказа ми истории, в които е бил участник или свидетел; говори ми за най- затънтените кътчета на империята, из които е бродил, и за приключения, в които е рискувал живота си за парче хляб.
— Ако всички в Индия бяха като мене и тебе — без да ги е грижа за утрешния ден като птиците небесни — приходът в бюджета нямаше да е седемдесет милиона — щяха да са седемстотин! — каза той и като се вгледах в устата и брадичката му, бях склонен да се съглася с него.
Разговаряхме за политика — политиката от гледна точка на Скитника, който наблюдава живота от самото му дъно, където нещата са без маска и без грим; разговаряхме и за уредбата на пощите, защото моят приятел искаше да изпрати една телеграма обратно до Аджмир от следващата спирка, където линията се отклонява, ако пътувате на запад. Той нямаше никакви пари, освен осем ани, които си беше оставил за храна, а аз изобщо нямах пари, поради кризата в бюджета, за която споменах по-горе. Освен това отивах в една пустош, където, макар че щяха ми изпратят известна сума от министерството, нямаше нито една телеграфна станция. Така че не бях в състояние да му помогна по никакъв начин.
— Можем да заплашим началник-станцията и да го накараме да изпрати телеграмата на вересия — каза моят приятел — но това означава да започнат издирвания, а тия дни имам много работа. Нали каза, че след няколко дена се връщаш обратно?
— След десет — отвърнах аз.
— След осем не става ли? Работата е много спешна.
— Мога да изпратя телеграмата ти след десет дни, ако това те устройва — повторих аз.
— Като си мисля, по телеграфа не е много сигурно да го накарам да дойде… Положението е такова: гой заминава от Делхи за Бомбай на двайсет и трети… Това значи, че ще бъде в Аджмир някъде през нощта на двайсет и трети…
— Но аз отивам в Индийската пустиня — обясних аз.
— Мно-о-го добре — отвърна той. — За да стигнеш до Джодпур, трябва да сменяш на Маруор — нямаш друг начин — а той трябва да мине през Маруор рано сутринта на двайсет и четвърти с пощата от Бомбай. Можеш ли да бъдеш на гара Маруор по това време? Няма да те затрудни, защото знам, че има какво да се издои от тези Централни Индийски щати — дори да се представиш за кореспондент на „Телилеец“4.
— Опитвал ли си някога с този номер? — попитах аз.
Непрекъснато! Обаче резидентите те разкриват и моментално те експортират до границата, преди да си успял да ги изкормиш. Но сега — за моя приятел. Трябва да му предам устно, да му съобщя какво става с мен, иначе няма да знае накъде да тръгне. Ще ти бъда безкрайно задължен, ако можеш да пристигнеш от Централните щати навреме, за да го свариш на Маруор и да му кажеш: „Тази седмица той е на юг“. Веднага ще разбере за какво става дума. Той е едър мъж с червена брада и е голяма работа. Ще го свариш да спи като джентълмен посред целия си багаж във втора класа. Но да не те е страх. Смъкни прозореца и кажи: „Тази седмица той е на юг“ — и човекът ще загрее. Просто ще запълниш няколко часа от престоя си по тези места. Моля те като непознат, който отива на запад — наблегна той.
— А откъде идваш? — попитах аз.
— От изток. И се надявам, че ще предадеш съобщението точно — заради паметта на майка ми, както и на твоята.
Англичаните обикновено не се размекват, когато им напомнят за майките им, но по известни причини, които ще станат съвсем ясни, счетох за уместно да се съглася.
— Това е повече от дреболия — каза той. — Иначе не бих те молил да го правиш. Сега вече завися от теб. Второкласен вагон на Маруор и един с червена брада, заспал в него. Положително ще запомниш. Аз слизам на следващата и трябва да оцелея, докато пристигне или ми изпрати, каквото искам.
— Ако не се разминем, ще му предам съобщението — казах аз. — И заради паметта на майка ти, както и на моята, ще ти дам един съвет: не се опитвай точно сега да минаваш през Централните щати като кореспондент на „Телилеец“. Има един истински, който обикаля по тези места и може да се стигне до неприятности.
— Благодаря — каза той просто. — И кога ще се махне тази свиня? Не мога да пукна от глад, само защото той ми проваля работата. Исках да хвана на тясно раджата на Дегумбер за оня случай с вдовицата на баща му и да го постресна.
— И какво е направил на вдовицата на баща си?
— Натъпкал я с червен пипер, провесил я на една греда и я налагал с пантофа до смърт. Добрах се до всичко сам и съм единственият човек, който би се осмелил да изнудва за такова нещо. Те ще се опитат да ме отровят — както в Кротумна, когато надуших плячката… Но ти ще предадеш съобщението на човека в Маруор…
Той слезе на една малка крайпътна станция и аз се замислих. Неведнъж бях чувал за разни мними кореспонденти на вестници, които скубят малките местни щати чрез заплахи за скандални разкрития, но досега не бях срещал никого от занаята. Те водят тежък живот и обикновено умират твърде внезапно. Местните щати изпитват един здравословен ужас от английските вестници, които хвърлят светлина върху техните особени методи на управление и правят всичко възможно да запушат устата на кореспондентите им с шампанско или да ги прогонят от съзнанието си в каляски, теглени от четири коня. Те не разбират, че от първия до последния ден на годината никой пет пари не дава за вътрешното управление на местните щати, докато потисничеството и престъпността са ограничени в благоприлични размери и управителите не употребяват опиати, не са алкохолици или тежко болни. Местните щати са създадени от Провидението, за да подхранват живописния пейзаж, тигрите и небивалиците. Те са тъмните петна на Земята — пълни с невъобразима жестокост; зоната между железницата и телеграфа, от една страна, и времето на Харун-ал- Рашид, от друга.
Когато пристигнах, имах делови срещи с неколцина крале и за осем дни животът ми се променя много пъти. Понякога носех фрак и се движех в общество на принцове и политици, пиех от кристални чаши и се хранех със сребърни прибори. Понякога нощувах под открито небе, нагъвах каквото намеря от калайдисано канче, пиех вода от потоците и спях под една и съща черга със слугата си. Това беше нещо обикновено.
След това потеглих към Голямата Индийска пустиня — на съответната дата, както бях обещал — и нощният влак ме стовари на гара Маруор, откъдето една малко смешна, безгрижна, с местен облик линия се отклонява за Джодпур. На Маруор пощата от Делхи за Бомбай прави кратък престой. Тя пристигна точно
