Карнехан… А ти си седял тук през цялото това време!… Божичко!…
Бях повече от учуден и не можех да скрия чувствата си.
— Това е вярно! — сухо изкудкудяка Карнехан. — Вярно като евангелието. Ние бяхме Крале — с корони на главите… Аз и Дрейвът… Бедният Дан… О, бедният, бедният Дан — който никога не приемаше съвети, дори когато аз го молех!…
— Уискито е за теб — казах аз — и няма за къде да бързаш. Разкажи ми всичко, което си спомняш! Абсолютно всичко — отначало до край. Вие минахте границата с камилите — Дрейвът преоблечен като луд просяк, а ти — като негов слуга. Това помниш ли го?
— Не съм луд… все още… Но и това ще стане. Разбира се, че помня. Гледай ме в очите, иначе може да объркам всичко. Само ме гледай в очите и не казвай нищо!
Наведох се напред, като го гледах колкото може по-съсредоточено в очите. Едната му ръка се свлече на масата и аз я хванах за китката. Беше разкривена като птичи крак и от обратната страна червенееше разръфан ромбовиден белег.
— Не, не гледай там! Гледай мен — каза Карнехан. — Това стана после… Но за бога, не ме разсейвай! Ние оставихме оня керван — аз и Дрейвът — и се кълчехме по всевъзможни начини, за да забавляваме хората, с които бяхме. Вечер Дрейвът ни разсмиваше — когато всички си приготвяха вечерята и… какво правеха тогава? Палеха от искрите малки червени огънчета и ги пъхаха в брадата на Дрейвът… и всички се смеехме… Умирахме от смях… Малки червени огънчета в голямата червена брада на Дрейвът… Толкова беше смешно…
Погледът му се отмести от моя и той се усмихна глупаво.
С тоя керван стигнахте до Джагдаллак — казах аз напосоки — след като сте палили тези огънчета. До Джагдаллак, откъдето се отклонихте, за да влезете в Кафиристан…
— Не, нямаше такова нещо. За какво говориш? Отклонихме се още преди Джагдаллак, защото чухме, че пътищата били добри. Но не се оказаха достатъчно добри за двете камили — моята и на Дрейвът Като оставихме кервана, Дрейвът свали всичките си дрехи, свали и моите и каза, че ще бъдем езичници, защото кафирите не разговаряли с мохамедани. Облякохме се по най-причудливия начин и такава гледка като Даниел Дрейвът никога не бях виждал, нито някога се надявам да видя. Той изгори половината си брада, надяна една овча кожа и си обръсна главата за образец. Обръсна и моята и ме накара да облека едни безбожни неща, за да приличам на езичник. Това беше в някаква почти планинска местност и камилите не можеха да продължат нагоре из планините. Те бяха огромни и черни и на връщане ги видях как се бият като диви кози — в Кафиристан е пълно с диви кози… И тези планини никога не се уморяват — също като дивите кози… Постоянно се бият и нощем не ти дават да спиш…
— Пийни още уиски — казах аз много бавно. — Какво направихте ти и Даниел, когато камилите не можели да продължат по-нататък, поради лошите пътища към Кафиристан?
— Какво направихте… кои?… Имаше някакъв си Пичи Талиаферо Карнехан, който беше с Дрейвът. Да ти разкажа ли за него? Изчезна там, изоставен от всички… Право в пропастта… Полетя от моста старият Пичи… Мяташе се и се преобръщаше като пумпал, дето ги продавахме на емира по едно пени… Не… Два пумпала струваха три пенса… Тези пумпали… Много съм объркан и ми е адски тъжно… И от тези камили повече нямаше полза и Пичи казва на Дрейвът: „За бога, давай да се махаме оттук, докато не са ни отсекли главите!“ И те убиха камилите — сами, насред планината, без нищичко за ядене — но първо свалиха сандъците с пушките и амунициите. И точно в този момент минават двама души, които водеха четири мулета. Дрейвът скача и започва да танцува отпреде им, като пееше: „Продайте ми четири мулета!“ И рече първият: „Ако имаш пари да купиш, ще имаш смелост да ограбиш!“, но преди да успее да измъкне ножа, Дрейвът му пречупи врата на коляното си и другият избяга. И тъй, Карнехан натовари мулетата с пушките, които беше смъкнал от камилите и навлязохме двамата в онези зловещи планински дебри, където няма нито една пътека, по-широка от опакото на ръката ти.
Той замълча. Попитах го може ли да си спомни каква е била природата в онази страна.
— Разказвам ти колкото мога по-точно, но главата ми не е съвсем в ред. Дупчиха я с гвоздеи, за да чувам по-добре как умира Дрейвът. Страната беше планинска и мулетата бяха най-инатестите, а населението живееше разпръснато и уединено.
Те се катереха все по-нагоре и по-нагоре и се спускаха все по-надолу и по-надолу и оня другият — Карнехан — молеше Дрейвът да не пее и да не свири толкова силно да не се раздвижат огромните лавини. Но Дрейвът му отговаря, че ако един крал не може да пее, не си струва да става крал, и шибаше мулетата по задниците, и десет кошмарни дни не обръщаше внимание на нищо. Стигнахме до една голяма долина насред планината и мулетата едва се държаха на краката си, така че ги убихме, защото нямаше храна нито за тях, нито за нас. Седнахме на сандъците и започнахме да играем на „чифт и тек“ с разпилените патрони.
Тогава в долината се втурнаха двайсет души с лъкове и стрели, подгонени от други десет с лъкове и стрели и врявата беше ужасна. Бяха красиви хора — по-красиви от мен и от теб — с руси коси и забележително телосложение. И рече Дрейвът, отваряйки сандъка с пушките: „Това е началото! Ще се бием на страната на десетте!“ — и с тези думи изпразни десет пушки в двайсетте и повали един от тях на двеста метра от скалата, на която стоеше. Останалите хукват да бягат, но Карнехан и Дрейвът седяха на сандъците и ги застрелваха един по един. След това тръгваме към десетте, които също бяха хукнали нагоре през снега. Дрейвът стреля над главите им и всички падат по очи на земята. После отива до тях и ги рита, след това ги изправя и се ръкува с всеки един в знак на приятелство. Довежда ги до сандъците, сяда на единия и им дава знак да тръгват с тях и маха с ръка за поздрав, досущ като истински крал. Те понасят сандъците заедно с него през долината нагоре към върха, където сред една борова гора имаше половин дузина огромни каменни идоли. Отива Дрейвът до най-големия — наричаха го Имбра24 — слага една пушка и един патрон в краката му, потърква си тържествено носа о неговия и като го потупва по рамото, отдава чест. После се обръща към хората, кимва и казва: „Всичко е наред. Аз също съм посветен и всички тези стари хъшлаци са мои приятели.!“ След това отваря уста и сочи с пръст към нея; и когато първият му носи храна, казва „Не“ и когато и вторият му носи храна, пак казва „Не“, но когато един от старите жреци, старейшина на селото, му поднася храна, той казва „Да“ — много надменно — и започва да яде бавно. Ето така стигнахме до нашето първо село — сякаш бяхме паднали от небето. Но не от небето, а от онези проклети въжени мостове — и от там паднахме ние — и не можеш да искаш после от такъв човек да бъде много весел…
— Пийни още уиски и продължавай — казах аз. — Това е било първото село, в което сте влезли. Как станахте крале?
— Аз не бях крал — каза Карнехан. — Дрейвът беше Кралят… И изглеждаше толкова внушителен със златната корона на главата… и всичко… Двамата с неговия човек се настаниха в селото и всяка сутрин Дрейвът сядаше от едната страна на стария Имбра, а хората идваха и се покланяха. Това беше заповед на Дрейвът. След това в долината слязоха много мъже и Карнехан и Дрейвът ги избиха един по един с пушките, преди ония да се усетят откъде се стреля. Спускат се после двамата в долината и се изкачват пак по отсрещните склонове и намират едно друго село — също като първото — и всички падат по очи на земята и Дрейвът казва: „Какъв е спорът между вашите две села?“ И хората посочват една жена — не по красива от мен и от теб — която била открадната — и Дрейвът я връща в първото село и преброява мъртвите — бяха осем. За всеки убит отлива по малко мляко на земята, завърта ръце като пумпал и казва. „Всичко е наред“. После събират с Карнехан старейшините на всички села, завеждат ги под стража в долината, показват им как да изровят с копие една права бразда по средата и дават на всеки по един чим от двете страни на браздата. Тогава целият народ слиза и започва да крещи като дяволско пълчище и Дрейвът казва: „Вървете и орете земята и се плодете и множете се!“25 — което те вършеха и без да разбират. След това питахме как се наричат нещата на техния език — хляб, вода, огън, идоли и други такива — и Дрейвът води жреца на всяко село до местния идол и му казва, че трябва да седи там и да съди хората, и че ако нещо не върви както трябва, ще бъде застрелян.
На другата седмица бяха изорали долината — безшумно като пчели и по-усърдно от мравки, а жреците изслушваха всички жалби и обясняваха на Дрейвът със знаци за какво става дума.
„Това е само началото — казва Дрейвът. — Те мислят, че сме богове.“ Двамата с Карнехан избират двайсет от най-добрите мъже и им показват как да зареждат пушките, как да се строяват по четирима и да се разгръщат във верига. Възприемаха много бързо и го правеха с голямо удоволствие. След това Дрейвът
