Опитах се да дам някои команди на моите хора от редовната армия, но напразно. Накрая стрелях в тях с английската „Мартини“ и смъкнах трима от първата редица. Долината почерня от викащи, виещи същества и всяко от тях крещеше: „Нито Бог, нито Дявол! Обикновен човек!“ Башкайският взвод обгради Били Фиш колкото може по-плътно, но техните мушкети не можеха да се мерят с кабулските пушки и четирима се свлякоха на земята. Дан фучеше като бик — беше много разгневен — и Били Фиш имаше тежката задача да не му позволява да се втурне срещу тълпата.
— Не можем издържа — каза Били Фиш. — Да се измъкваме надолу!
През цялото време докато си пробивахме път, Дрейвът се дърпаше, ругаеше наляво и надясно и крещеше, че е Крал. Жреците търкаляха след нас огромни камъни, а редовната армия непрекъснато стреляше, така че до другия край на долината се добраха живи не повече от шест човека, без да броя Дан, Били Фиш и себе си.
После стрелбата прекъсна и роговете в храма затръбиха отново.
— Да се махаме!… За Бога, да се махаме — викаше Били Фиш. — Ще разпратят бързоходци по всички села, преди да сме стигнали до Башкай! Там мога да ви помогна, но сега не може да се направи нищо!
Лично аз смятам, че от този момент Дан започна да се побърква. Той се оглеждаше наоколо с кръвясали очи като глиган. После взе да напира да се връща сам, за да избие жреците собственоръчно / в този момент би могъл да го направи с голи ръце /.
— Аз съм Императорът — викаше Даниел — и догодина ще бъда Кавалер на Кралицата!
— Добре, Дан — казах аз — но сега да вървим, докато е време!
— Ти си виновен — кипна той — защото не си се грижил за Армията си както трябва! Имало е заговор — и ти не си знаел!… Мръсен железничар, кантонер, мисионерско псе…
Той седна на една скала и започна да ме нарича с всички най-отвратителни имена, които му идваха на езика. Бях прекалено отчаян, за да се впрягам, въпреки че до този провал се стигна единствено поради неговото безразсъдство.
— Съжалявам, Дан — казах аз — но туземците си имат свои закони. Това беше нашата Петдесет и седма44. Като стигнем в Башкай, може би ще измислим нещо.
— Тогава да отиваме в Башкай — каза Дан — и Бог ми е свидетел, като се върна няма да остане и една тревичка в тази долина!
Вървяхме целия ден, а през нощта Дан обикаля нагоре-надолу по снега, като дъвчеше брадата си и си говореше нещо.
— Няма надежда да се измъкнем — каза Били Фиш. Жреците са изпратили бързоходци по селата да кажат, че сте обикновени човеци. Защо не си карахте като Богове, докато улегнат нещата? Аз съм загубен! — изпъшка той, просна се на снега и започна да се моли на своите богове.
На другата сутрин се озовахме в една ужасно зловеща местност, цялата в зъбери, без нито една полянка и без нищо за ядене. Шестимата башкайци гледаха Били Фиш като гладни вълци — сякаш искаха да попитат нещо — но не продумаха нито дума. Към обяд стигнахме до билото на планината, цялото покрито със сняг, и когато го изкачихме, гледаме в средата — цяла войска: заели позиции чакат.
— Вестоносците са били много бързи — каза Били Фиш с крива усмивка. — Очакват ни.
Трима-четирима от отсрещната страна откриха огън и един случаен куршум улучи Даниел в прасеца. Това сякаш му върна ума в главата. Той се вгледа във войните отсреща и видя пушките, които сами бяха докарали в тази страна.
— Свършено е с нас — каза той — Тези хора… Те са англичани… и единствено моите глупости ви докараха до тук… Връщай се, Били Фиш! Вземи и хората си! Каквото можа — направи! зарежи всичко! Карнехан — обърна се той към мен — дай да си стиснем ръцете и поемай с Били! Може да не ви убият. Ще се срещна с тях сам. Аз съм виновен за всичко! Аз и Кралят!
— Върви — казах аз — върви… по дяволите, Дан… Аз съм с теб! Били Фиш, ти заминавай — ние двамата ще посрещнем тези хора!
— Аз съм Вожд — каза Били Фиш съвсем тихо. — Оставам с вас! Моите хора могат да си вървят.
Башкайците не чакаха втора покана и Дан, и аз, и Били Фиш тръгнахме нататък — където биеха барабаните и тръбяха тръбите… Беше студено… Адски студено… И сега усещам онзи студ по темето си… Имам там една ледена буца…
Вентилационните работници се бяха прибрали да спят. В канцеларията светеха две газени лампи; потта се стичаше по лицето ми и като се наведох напред, потече върху попивателната. Кар Нехан потреперваше и се страхувах да не си изгуби ума. Избърсах си лицето и сложих ръка върху жалките му обезобразени длани;
— Какво стана после?
Моментното отместване на погледа ми беше прекъснало гладкия разказ.
— Какво казахте? — изстена Карнехан. — Хванаха ги съвсем безмълвно. Никакъв звук сред снежната тишина… Дори когато Кралят събори на земята първия, който вдигна ръка срещу него; дори когато старият Пичи изстреля и последния си патрон в тях… Никакъв божи звук не издадоха тези свини… Просто затвориха плътно кръга около нас… и… да знаеш само как воняха кожите им… Имаше един човек на име Били Фиш — наш много добър приятел… Те му прерязаха гърлото, сър… На момента — като прасе… И взе Кралят от окървавения сняг в ръката си и рече: „Направихме си едно о-очарователно пътешествие! Е, какво следва?“
Но Пичи… Пичи Талиаферо… — ще Ви кажа, сър — но под секрет, като на приятел… Той не можа да се овладее… зарад един от онези коварни въжени мостове…
Водиха го цяла миля през снега до въжения мост над един пролом, на дъното, на който имаше река… Може да сте виждали такива… Мушкаха го отзад като вол…
— Вървете по дяволите! — рече Кралят. — Да не си въобразявате, че не мога да умра като благородник!
Той се обърна към Пичи — Пичи, който плачеше като дете:
— Аз те доведох тук, Пичи — каза той. — Измъкнах те от твоя щастлив живот, за да бъдеш убит в Кафиристан, където доскоро беше Главнокомандващ на Имперските войски… Кажи ми, че ми прощаваш, Пичи!
— Прощавам ти — продума Пичи. — Напълно и от все сърце ти прощавам, Дан!…
— Дай си ръката, Пичи — рече той. — Аз тръгвам!
И тръгна той… Без да поглежда ни наляво ни надясно… И когато беше точно по средата на онези шеметно танцуващи въжета…
— Сечете, просяци! — извика той…
И те отсякоха… И полетя надолу старият Дан — превъртайки се веднъж, и още веднъж… Двайсет хиляди мили… — защото мина половин час, докато стигне водата… И видях тялото му, заседнало на една скала… и до него златната корона…
Но знаеш ли какво направиха те със стария Пичи между два бора?… Разпнаха го, сър… И ръцете на Пичи ще потвърдят… С дървени гвоздеи… през ръцете и през краката… И той не умря… Вися там и стена… и на другия ден го свалиха и казаха, че е истинско чудо, дето е оживял… Свалиха го — бедния стар Пичи — който не им беше сторил нищо лошо,… който не им беше сторил…
Той се залюля насам-натам и заплака горчиво, бършейки очите си с опакото на обезобразените си ръце и десетина минути рида като дете.
— Те бяха достатъчно жестоки, за да го затворят в храма и да го угояват, защото казваха, че той бил по-Бог от стария Даниел, който бил човек. Изхвърлиха го на снега и му казаха да си отива…
И Пичи си дойде — за около една година — като просеше по пътищата в пълна безопасност — защото Даниел Дрейвът вървеше пред него и казваше: „Дръж се Пичи! ние вършим велико дело!“ И танцуваха нощем планините, и искаха планините да се сгромолясат върху главата на Пичи, но простираше Дан ръка и Пичи вървеше, превит на две. Той никога не изостави главата на Дан. Те му я подариха в храма да му напомня, че не бива да идва втори път и макар да беше короната от чисто злато и Пичи да умираше от глад, Пичи никога не бил продал короната… Вие познавахте Дрейвът, сър… Познавахте достопочтения Брат Даниел Дрейвът… Вижте го сега!
Той започна да рови из купчината парцали, усукани около превития му кръст, измъкна една черна космата торба, бродирана със сребърни конци и изтърси от нея върху масата изсушената, сбръчкана глава на
