Човекът, който някога беше крал

когато слязох и имаше време колкото да изтичам до нейния коловоз и да отида до вагоните. Само един от тях беше втора класа. Смъкнах прозореца и погледът ми се спря на яркочервена брада, полузакрита от пътнишко одеяло Беше моят човек — заспал дълбоко — и аз внимателно го смушках в ребрата. Той се събуди със сумтене и на светлината на лампите видях лицето му. Беше голямо и одухотворено лице.

— Пак ли билетите? — измърмори той.

— Не — казах аз — трябва да ви предам, че тази седмица той е на юг. Тази седмица той е на юг…

Влакът бавно потегляше. Червенобрадият разтърка очи.

— Тази седмица той е на юг — повтори той. — Напълно в наглия му стил. Каза ли, че трябва да ти дам нещо? Защото няма да стане.

— Не е казвал — продумах аз, като оставах все по-назад и гледах как червените светлини се стапят в мрака. Вятърът духаше от пустинята и беше ужасно студено. Качих се на моя влак — този път не в интермедиума — и заспах. Ако човекът с червената брада ми беше дал някоя рупия, щях да я запазя за спомен от една твърде загадъчна история. Но единствената ми награда си остана чувството за изпълнено обещание. По-късно ми хрумна, че ако двама джентълмени като моите приятели се съберат и се представят за кореспонденти на вестници, едва ли ще излезе нещо добро и че ако „разровят бакиите“ на някой от малките щати в Централна Индия или Южен Раджпутан, могат да си навлекат сериозни неприятности. Ето защо си направих труда да ги опиша, доколкото ми позволяваше паметта, на хората, които биха имали интерес от тяхното депортиране — и постигнах целта си скоро бях информиран, че са ги върнали на границата на Дегумбер.

След това станах порядъчен и се върнах в една редакция, където нямаше никакви крале и никакви инциденти, освен инцидентната работа по вестника. Редакцията на един вестник изглежда привлича всевъзможен род личности, в ущърб на дисциплината. Дами от мисията Зенана5 пристигат и молят редактора да зареже всичките си задължения, за да опише християнската томбола с благотворителна цел в съвършено недостъпно село; полковници, ощетявани цял живот в кариерата си, сядат и излагат с подробности основните си тези за рубрики от по десет, дванайсет и двайсет и четири уводни статии относно начина, по който трябва да се извършва повишаването в звание; изтикани от сцената театрални компании се трупат, за да обяснят, че не могат да си платят за рекламите, но като се върнат от Нова Зеландия или Таити ще го сторят с лихвите; изобретатели на вентилационни съоръжения, сцепки за вагони и неогъваеми саби идват със спесификации в джобовете и с часове свободно време на разположение; представители на чайни компании влизат и разработват в детайли проспектите си със служебните си писалки; секретарки на танцувални дружества упорито настояват да се отрази по-пълно блясъка на успеха от последния им бал; ексцентрични дами нахълтват шумно и заявяват: „Моля, искам незабавно да ми отпечатате сто визитни картички!“, което за тях явно е част от задълженията на редактора; и всеки съмнителен тип, чийто крак е стъпвал на Великия Хоботен Път6, се чувства длъжен да пита за работа като коректор. И през цялото време телефонът звъни лудо, и на континента убиват крале, и империите казват: „Следващите сте вие!“, и мистър Гладстон7 сипе огън и жупел срещу британските колонии, и малките черни вестникарчета жужат: „Ка-а-пи чай — ха — ке“ /искат вестници/ като уморени пчели, и повечето от броевете излизат с бели полета като щита на Мордрът.8

Но това е забавната половина от годината. Има други шест месеца, през които не се отбива никой, и термометърът пълзи сантиметър по сантиметър до върха на скалата, и в стаите помрачнява така, че едва може да се чете, и печатарските машини се нажежават до червено, и никой не пише нищо, освен за някой банкет в Стейшънз Хил или текстове за некролози. Тогава телефонът се превръща в звънящ призрак, защото ти съобщава за внезапната смърт на мъже и жени, с които си бил близък, и лепкавата жега те обгръща като саван, и сядаш, и пишеш: „От областта Куда Джанта Кан се съобщава за известно повишаване на заболеваемостта. Епидемията има чисто спорадичен характер и благодарение на енергичните мерки от страна на местните власти, причините са почти ликвидирани. При все това, с дълбоко прискърбие съобщаваме за скръбта на…“ и т.н., и т.н.

След това епидемията наистина избухва и колкото по-малко дописки и репортажи, толкова повече спокойствие за абонатите. Но империите и кралете продължават да се забавляват по същия егоистичен начин, и главният редактор смята, че един ежедневник наистина трябва да излиза на двайсет и четири часа, и всички жители на Стейшънз Хил, в разгара на някое от своите увеселения казват: „Боже господи! Защо вестникът да не може да бъде интересен?… Та тук кипи изключителен живот!“

Това е обратната страна на луната, и както се казва в рекламите, „трябва да се изпита, за да се оцени“.

Точно в такъв един отвратителен сезон се взе решение последният брой на седмицата да се печата в събота през нощта, или по-точно в неделя сутрин — по обичая на английските вестници. Това беше голямо удобство, защото веднага след като вестникът се дадеше за набор, само за половин час зората смъкваше термометъра от 96 почти на 84 градуса9 тази жега човек няма представа за прохладата на тревата при тези 84 градуса, докато не започне да копнее за нея — един уморен човек може да се просне и да спи, докато дневната горещина го разбуди.

Една съботна нощ имах приятното задължение да изкарам броя сам. Може би някъде към другия край на света някой крал, или придворен, или куртизанка щеше да умре, или някоя колония да приеме нова конституция, или да се случи нещо, което там би имало значение, и наборът трябваше да се задържа до последната минута, за да може да се помести съобщението.

Нощта беше черна като катран — толкова задушна, колкото може да бъде само една юнска нощ — и луу, горещият червен вятър от запад, бучеше в изсъхналите клони, сякаш дъждът го следваше по петите. Като че ли всеки момент върху нажежения прах с плясък на жаба от небето щеше да се изсипе вряла вода. Но всички знаеха, че това усещане е измамно. В машинното отделение беше малко по-хладно, така че седнах там, докато машините претракваха и прещракваха, и козодоите вдигаха врява под прозорците, и всички, освен голите словослагатели, бършеха потта от челата си и търсеха вода. Съобщението — каквото и да беше то — нямаше да пристигне, въпреки че луу бе стихнал, и последната машина бе нагласена, и целият божи свят бе притихнал в задухата, ослушвайки се напрегнато в очакване на събитието. Дремех и се питах дали телеграфът наистина е благо за хората и дали този умиращ човек или борещ се народ си дават сметка за притеснението, което може да причини едно отлагане. Като изключим жегата и очакването, нямаше никакви особени причини за напрежение, но щом стрелките на часовника допълзяха до три часа и валовете се завъртяха пробно два-три пъти — преди да наредя да пускат машините, от гърдите ми се изтръгна въздишка на облекчение.

След това ревът и грохотът на колелата разбиха тишината на хиляди частици. Станах да си тръгвам, но пред мен застанаха двама мъже в бели дрехи. Единият каза: „Това е той!“ „Същият е!“ — рече вторият и двамата се разсмяха почти по-силно от грохота на машините, като си бършеха потта от челата.

— Гледаме отсреща — нещо свети… Ний бяхме заспали в онзи ров там, през пътя… и викам на моя приятел: „Отворено е! Дай да се отбием и да си поговорим — нали заради него ни изгониха от Дегумбер“ — каза по-ниският.

Беше човекът, когото бях срещнал във влака за Мхау, а приятелят му бе червенобрадият от Маруор. Не можеха да се сбъркат нито веждите на единия, нито брадата на другия.

Не се зарадвах особено, тъй като предпочитах да се наспя, вместо да се разправям със скитници.

— Какво искате? — попитах аз.

— Да поговорим половин час на хладина и спокойствие в канцеларията — каза червенобрадият. — Няма да откажем и по едно малко… Договорът още не е влязъл в сила, Пичи — какво ме гледаш?… Но най- важното за нас в момента е информацията. Не искаме пари. Дължиш ни една услуга, защото ни погоди много лош номер с Дегумбер.

Поведох ги през машинното към задушната канцелария, с окачени по стените карти и червенобрадият потри ръце.

— Това се вика работа — каза той. — Точно такъв „факултет“ ни трябва. А сега, сър — позволете да ви представя Брат Пичи Карнехан — моля!… И Брат Даниел Дрейвът — това съм аз! За професиите ни по-добре да не говоря, защото сме били почти всичко — войници, моряци, словослагатели, фотографи, коректори, проповедници и кореспонденти на „Телилеец“, когато сметнехме, че вестникът има нужда. Карнехан е