джунгла. Отвсякъде се чуваха най-различни звуци, я на птици, я на някоя заблудена маймуна, но изведнъж се разнесе оглушителен рев. Русокоската неволно се сепна, припомняйки си случката с пантерата, ала изглежда този звук не бе направил никакво впечатление на пиратите-те явно бяха привикнали към него. Въпреки това в групата се долавяше някакво изострено напражение, Джон и останалите бяха нащрек за някой неочакван нападател. Както и да е. След малко нещо прошумоли над главата на Уайлд и тя машинално погледна нагоре. Последва писък от нейна страна. Ако беше на земята, момичето вероятно би поскочило от изненада. Пиратите изглежда се бяха постреснали от нейния вик и погледнаха натам, накъдето гледаше и тя. От едно тропическо дърво, увита здраво около дебел клон, се беше провесила отровно-зелена змия. Като успя да я фокусира нормално, посъвзела се от шока, Ашли установи, че бе просто един „почти безобиден“ питон. Последва силен смях от страна на пиратите. Те изглежда смятаха постъпката на момичето за много забавна. Русокоската се смръщи, но трудно някой можеше да забележи това-косата и бе паднала пред лицето. След малко и се наложи отново да подскочи. Нечия ръка се бе стоварила върху онова място, обикновено използвано за седене върху му.
— Не се впрягай толкова, в сигурни ръце си… за сега… — прихна Джон, пиратът, който я държеше и който вероятно бе направил горепосочения „жест“. Останалите похитители последваха примера му(за смеенето, де). Сетне, обаче, нещо накара смехът им бързо да секне. Земята под краката на всички се разтресе. Всеки, дори и пиратите, бе изгубил чувството си за сигурност. Имаха усещането, че стъпваха по нещо, което всеки момент щеше да се срути и сгомоляса, повличайки и тях със себе си. После всичко отихна. Нямаше ги песните на птиците, нищо. Просто една тишина, разстлала се наоколо.
— Какво стана? — попита мъжа най-близо до Джон-Едноръкият.
— Земетръс… — промълви персона без един крак, подпираща се на бастун. Той се назоваваше като Хук.
— Най-добре ще е да побързаме. — капитанът на кораба, вече сериозен, поведе всички по една добре- отъпкана пътека. Малко по малко слънцето започна все повече и повече да пробива през короните на дърветата, които пък от своя страна растяха все по нарядко. Излязоха пред нещо като пещера, само където на мястото на входа и сега бяха струпани камари камъни. Лицето на Джон се изви в болезнена гримаса на гняв и притеснение.
— Силвър… — прошепна, сякаш на себе си, той, но Ашли успя да чуе.
След малко пред погледа на всички се показа друга фигура на мъж, малко по-нисък от капитана и доста по-различен по излъчване. Приличаше по-скоро на някой аристократ корабокрушенец, отколкото на пират… И може би, защото той бе именно такъв, но петимата приятели нямаше как да знаят това. Дрехите му бяха различни, не носеше пиратска шапка и всичките му крайници си бяха на мястото-вероятно това бе единственото нещо, по което си приличаха с Джон. Капитанът остави Ашли на земята и даде нареждания на най-близкия до него да не я изпуска от очи. После се приближи към човека, който бе нарекъл „Силвър“.
— Колко пъти, Силвър, колко пъти?! — питаше той и гневно клатеше глава-Не бива… Повтарям НЕ БИВА да си играеш с динамита-в гласа му се четеше загриженост-И какво, да го вземат мътните, си направил с Лъвската паст?! Къде и е входа?
— Под камъните… — отвърна съвсем спокойно другият и Рейчъл забеляза, че той имаше красиво лице.
— Охо, това можех да го видя и сам. И защо е под камъните?
— Ами, Берта се опита да готви и взе динамита по погрешка, вместо дърветата… За огъня, нали се сещаш?
Джон погледна ужасено и установи кое бе причината за труса преди малко.
— Ааааааааааагрх… Тази беззъба… Между другото тя успя ли да оцелее? По-добре не, защото собственоръчно ще я заколя… Всъщност няма… — Рейн приглади замислено козята си брадичка-Няма да има кой да ни готви. Та жива ли е?
— Да, успя да се измъкне само с няколко драскотини… Чака ни в кораба и… готви… Но няма динамит наоколо, бъди спокоен-допълни Силвър, забелязал какво се бе изписало по лицето на брат му.
— Ох, добре… — отдъхна си Джон. — Ще оправиме входа някой друг път… Имаме и други експлозиви, поставени далече от Берта и от теб.
— Защо пък от мен? — изглежда се засегна Силвър.
— За всеки случай, да не би да опиташ и ти да готвиш… — измърмори капитанът.
— А тези кои са? Защо ги водиш при Лъвската паст? Смятах, че там са само съкровищата…
— Е и тези са такива-Джон посочи с глава към „Трите граций“, а Ашли изсъска:
— Аз не съм предмет! — вече се тресеше от гняв. Капитанът насочи поглед към нея, усмихна се ехидно и след това отново я метна на рамо. — Между другото… — зашепна и той. — Кой от тях двамата е приятелят ти?
Джон многозначително извърна очи към Мартин и Виктор, играещи ролята на човали с картофи върху силните рамена на Малчо. Очите на Ашли се разшириха от изумление. Определено не бе очаквала такъв въпрос.
— Ни… — започна тя, но в последният момент си смени решението-Той. — Уайлд посочи неопределено към двамата си най-добри приятели.
— Кой? — повтори въпроса си Рейн. Ашли отново отвърна с краткото местоимение „той“. Джон определено се изнерви. Едното от нещата, които мразеше беше да бъде разиграван-Е, добре… — просъска след малко той. — Момчета-нареди вече на висок глас-Отървете се от тях двамата. Те няма да ни трябват повече.
Двама от пиратите хванаха Виктор и Мартин, като ги замъкнаха нанякъде. Ашли закрещя:
— Какво правиш? Ти луд ли си? НИКОЙ от тях не ми е приятел и това въобще не ти влиза в работата, ясно?
Останалите пирати погледнаха едва ли не възмутително към нея и след това към Джон, сякаш очакваха той да я убие собственоръчно за тази проявена наглост. Но Рейн не направи нищо. Той просто продължи по същата отъпкана пътека, по която бяха минали преди малко и пропусна тези думи покрай ушите си.
Вървяхя почти толкова, колкото и на отиване. Този път, като излязоха на плажа, се остремиха към кораба. По лицето на капитана се разля блажена усмивка, изглежда доволен, че го вижда цял. Опасенията му за щети нанесени от въпросната Берта се оказаха неоправдани… за щастие. Всички се качиха на кораба, който леко се поклащаше от окенските вълни и…
Пиратите блъснаха грубо трите момичета, а краката им се удариха в дървеният под на палубата. Пред тях в цялото им величие стояха братята Рейн.
Ксев за разлика от Рейчъл и Ашли изглеждаше доста уплашена. Другите две граций обаче излъчваха само презрение и омраза. Силвър изглеждаше леко смутен, докато Джон излъчваше самоувереност.
— Какво за бога искате от нас-изрепчи се на среща им Рейчъл.
Ксев и изшътка, макар да знаеше, че няма смисъл, тъй като Рейчъл винаги говореше в най- неподходящите моменти.
— Проявявате наглост спрямо капитана, а? — Малчо дръпна момичето за косата, но в следващия миг Силвър отблъсна пирата и той пусна момичето. Рейчъл погледна изненадано Рейн, едва сега забеляза разликата между двамата братя. Силвър бе висок и строен с кестенява коса и искрящи кафяви очи, които за разлика от тези на Джон изглеждаха някак приятелски.
— Писна ми да се занимавам с вас-изръмжа Джон след което сграбчи Ашли за китката и я дръпна за да се изправи. Момичето започна да се дърпа, но нямаше смисъл. — Ти идваш с мен-усмихна и се той зловещо.
— А какво да правим с тези двете? — попита Едноръкият и се вгледа хищно в Ксев.
— Каквото искате-отвърна безразлично Джон и задърпа Ашли към каютата си.
Пиратите замъкнаха съпротивляващите се момичета към общите каюти.
Рейчъл бе настанена в каютата където пиратите обикновенно се храниха. Имаше десетина стола разхвърляни по пода, търкаляща се ваза и преобърната маса, както и старинни сребърни съдове по пода.
Момичето чу как вратата зад гърба и се хлопва и предазливо заоглежда помещението. 15 минути тя търси изход, но след като осъзна колко здраво залостена е вратата, Рейчъл седна на прашния под,
