— Като малък учих фехтовка. Оф този вторият ме е уцелил. — след коеот показа рана на лявата си ръка. — Да вземем каквото можем от тези двамата. Можем да се опитаме да освободим момичетата.
— Със толкова голям екипаж няма да се справим.
След което те взеха всичко което би им било полезно от двата пирата.
— Значи намерих един стар пистолет достатъчно амуниции и барут. Освен това този имаше и скрита сабя. — каз Мартин.
— В този намерих още един нож във бутуша му, няколко ножа за хвърляне и сабя.
— Явно не са от най — умните можеха да ме убият с пистолетите сабите и ножовете.
— Да. Може би все пак имаме предимство. Сега ела трябва да сложа нещо на раната ти.
— Имам във раницата си един мед кит не е кой знае какво. Случайно да можеш да ми зашиеш раната.
— Мисля, че ще мога. Момент да ти бия пейнкилър. — след коеот Мартин обезпаразити и заши раната на Виктор.
— Май ще ми остане белег.
— Да. Накъде ще ходим сега Виктор.
— Ами мисля, че ще е най — добре да се покрием за нощта някъде. Вчера когато минах оттука видях една малка пещера. Не мисля, че ще ни открият там, а и в близост до нея има бананови и кокосови дървета. Ще можем да похапнем да си възвърнем силите.
— Май това ще е най — добрата опция. На колко време път оттука е. — попита Мартин.
— Около 20 минути. — след което двамата потеглиха към пещерата с поне някакви оръжия ако срещнат неприятности.
През това време, скрита от опасностите на нощта, в кораба бе Ашли. Въжетата бяха започнали да се врязват болезнено в китките и, а наглият капитан така и не се завръщаше. Тя нямаше нищо против това, тъй като през последния половин час този индивид на Природата беше започнал да и лази страшно много по нервите. До колкото бе подразбрала-носеше името Джон. Русокоската нямаше, обаче, как да не си признае, че щом го зърна, си помисли колко е привлекателен и сега се надсмиваше горчиво над тази нейна първоначална преценка. Ашли се опита да разхлаби дебелите въжета, но безуспешно. Не и остана нищо друго и тя започна да оглежда без особен интерес каютата. Беше голяма колкото двустаен апартамент в Лондон. От дървения таван се спускаше нещо като полюлей газови лампи. Точно срещу й беше бюрото на капитана, богато на доста записки, мастилница и писалка. Ляво на нея бе закачена карта, продупчена (вероятно с ножове)на няколко места. Уайлд се вгледа по-внимателно в нея или по-скоро в това, което бе изписано върху и: „Мистичният остров“.
— Мистичен остров? — повтори момичето и се опита да се приближи повече до картата, но в един момент въжетата я спряха болезнено. Тя почти извика от болка. В този момент вратата изкърца и след малко се отвори с трясък. В каютата влезе Джон, бесен. Без да и каже нищо, той започна да снове нагоре- надолу из стаята, мърморейки гневно. Сетне се приближи до бюрото и удари силно с юмрук по него. Ашли подскочи от изненада и уплаха. Макар че се опита да прикрие тази нейна реакция, беше привлякла вниманието на пирата. Рейн се обърна към нея, постоя малко, като погледите им се бяха срещнали. Имаше дълбоки тъмни очи, в които сега се четеше единствено гняв.
— Бъди доволна, приятелите ти са били пуснати-рече през зъби той-Сега, надявам се, си щастлива…
— О, да… — саркастично подметна момичето, като рискуваше гневът на капитана да се стовари върху и. — Кой би бил щастлив при теб?!
Джон се приближи до русокоската. Тази нейна реплика се бе стоварила отгоре му като светкавица от ясно небе.
— Какво искаш да кажеш? — тихо попита той.
— Каквото чу-ядно продължи Ашли, сякаш от очите и изкачаха искри. — Ти се интересуваш единствено от себе си и от никой друг.
— Не е така… — отрече Джон, но този път със странен спокоен глас.
— Точно така е-кипна Уайлд. Не помнеше от кога не се бе ядосвала така. — Ти си арогантен, подъл… мислещ единствено за себе си тип, който… — момичето се чудеше какво точно още да каже, с което да засегне пирата, когато той я целуна. Ашли отначало не направи нищо, но веднага щом се опомни го отблъсна колкото се можеше по-силно. Джон изглежда се изненада. Отначало гледаше някак стрестнато, ала после внезапно в очите му се появи същият гняв, както преди малко.
— Добре… — каза по-скоро на себе си Рейн и профуча през вратата, затварайки я с трясък след себе си.
Ашли остана сама, ядосвайки се, че тази целувка и бе харесала.
Не знаеше точно колко време беше минало. Минутите се движеха толкова бавно, а въжетата я стягаха все повече и повече. Вече и бе писнало да разглежда за пореден път каютата, когато вратата отново се отвори. За момент русокоската си помисли, че бе Джон, но на прага пред вратата стоеше жена с буйна и къдрава червена коса. Новодошлата я изгледа нагло и остави пред краката и чиния пълна с нещо като храна.
— Нa, яж-каза червенокосата, като и се усмихна злобно(липсваха и предните зъби, а няколко други бяха кафяви). Тъкмо щеше да излезе от стаята, когато вратата отново се отвори. Този път вече бе капитанът.
— Здравей, Берта-поздрави я някак сдържано той, без дори да се обръща към Ашли-Както виждам вече си се запознала с госпожицата.
Берта изкриви уста, сякаш изненадана от възпитания език на капитана.
— Ъъъ… да-опомни се след малко тя и понечи да напусне каютата, когато чу зад себе си гласа на Джон:
— Ахм… Берта, простих ти за динамита и Лъвската паст, но… защо не си я развързала? Как ще яде, като ръцете и се вързани? Както и да е. Свободна си.
Рейн се наведе да отвърже Ашли, а пред това време „готвачката“ се изниза и запъти на някъде. Уайлд погледна ръцете си-имаше червени ивици по тях, където се бяха впивали въжетата. Изглежда и капитанът бе забелязал същото. Той отиде до близката етажерка и я отвори, като извади бинт. После отново се наведе към Ашли и взе дясната и ръка в своята, но Уайлд се отдръпна. Джон я изгледа, както се казва, изпод вежди. Той се подразни от това. Ясно го показа, като и подхвърли бинта и каза:
— Като си толкова упорита, превържи си ръцете сама.
— Хубаво и без това нямах намерение да ям тази пумия-не му остана длъжна Ашли и погледна с отвращение чинията до нея. Тя грабна бързо бинта и след около пет минути ръцете и вече бяха превързани. Джон се изненада-беше очаквал едва ли не момичето да се омотае цялата, незнаеща как се борави с това. Той се усмихна, този път обаче усмивката му не беше нито ехидна, нито злорада.
— Ако искаш… — започна той. — Можеш да седнеш и да ядеш при мен.
Рейн посочи с ръка бюрото. Без момичето да забележи там бяха сервирани(от Берта вероятно)блюда, изглеждащи много по-вкусно от нейното. Ашли усети как гладът бушува в нея с пълна сила. Не и остана друго и тя се съгласи…
Междувременно
Рейчъл и Ксев вече се бяха отдалечили достатъчно. Небето ставаше вс епо мрачно и по мранчо. Първите звезди вече се открояваха на черният фон, а едри капки дъжд започнаха да валят.
— Трябва да се скрием някъде за презноща ако не искаме да хванем брохопневмония-каза кисело Ксев.
— Добре-съгласи се механично Рейчъл. Личеше си, че макар да бяха далеч от кораба нейните мисли все още бяха там, изведнъж момичето се спъна и след миг се озова лице в лице с вече изстиналият труп на единят от пиратите. Момичето изпищя и се отдръпна.
— Рейч добре ли си? — попита притеснено Ксев.
— Д-да мисля че съм добре-едвам измънка чернокосата треперейки от страх.
— Тези двамата са мъртви-зашепна Ксев.
