в пещерите й, за да я зърнат, дори само за миг. И тази вечер не беше изключение…
… Катерин се беше надвесила над огнището и не можеше да откъсне поглед от кипящата течност в котела. Изведнъж тя замръзна, сякаш се превърна в камък. Вещицата се усмихна, прокара бавно пръсти по повърхността й. Точно тогава сивкавият слой стана кристално бял и ако се вгледаш по-внимателно в него ще забележиш бледи сенки, които ставаха все по-ясни. Скоро вече ясно се виждаха образите на избягалите авантюристи. Очите на Катерин проблеснаха в тъмното, за миг станаха ярко червени, но после върнаха първоначалният си цвят — пъстри. Кожата й не беше виждала слънчева светлина и затуй бе бледа като призрак. Като тази представа се подсилваше още повече от падащите на вълни, покрай лицето й, дълги черни коси.
— Скоро… Съвсем скоро ще попаднат в капана ми и ще си взема това, което ми принадлежи — злобно и надменно изсъска вещицата и гласът и проехтя из затвореното пространство.
Мъркането на черната й котка отвлече вниманието й от котела и тя се наведе да я вземе на ръце.
— Миринда… тъкмо се чудех къде си?
Котето измяука и потърка козина в дланта на господарката си.
— Така ли? Интересно… интересно…
И друго интересно нещо ставаше през тази нощ, макар и от по-различно естество. Ашли отново бе в каютата на капитана, въпреки опита и за бягство, който за малко да завърши като последното нещо, направено от момичето. Тя гледаше към Джон, запалил за пореден път. Отначало русокоската се опита да не обръща внимание на дима, който се виеше от цигарата, ала в последствие започна да я дразни. Просто ненавиждаше пушенето! Малко по-малко благодарността и към Рейн се изпари и Уайлд вече не издържа. Гадеше и се от острия мириз на пушека, блъскащ се на талази в лицето и. Тя изсумтя и после каза:
— Би ли загасил цигарата?
Както сама бе предвидила-Джон я изгледа странно, но не направи казаното от нея. Вместо това отвърна с неприкрита изненада:
— И защо да го правя?
— Защото ме дразни-простоватично обясни Ашли и се задави от пушека. Започна да кашля, а очите и се насълзиха.
— Дразни те? — повтори пиратът, направил се, че не забелязва реакцията на момичето. — Първо мразиш ром, а сега и цигарите. Какво въобще обичаш?!
— Това въобще не те… засяга-едвам отвърна Уайлд, все още кашляйки. — Загаси проклетата цигара, че вече не мога да дишам!
Рейн хвърли фаса на земята и нервно го смачка с крак. Русокоската бе готова да се обзаложи, че го беше направил от яд, а не защото тя го бе помолила.
— Няма да се разберем така с тебе, госпожичке-стисна зъби той. В интерес на истината го беше яд повече на себе си, отколкото на който и да било друг, защото все още не можеше да си обясни едно нещо. Джон просто не проумяваше как още не бе направил нещо на момичето срещу нея… При нормални обстоятелства сигурно вече главата на Ашли щеше да е доста далеч от тялото и, но защо сега тези обстоятелства не бяха такива? Нещо прекъсна мислите му. Или по-скоро някой. Той извърна очи към току-що отворилата се дървена врата на каютата. На прага, на която, стоеше мъж, по-възрастен от него, на чието рамо бе застанал папагал с пъстро оперение.
— Кажи, Хук-обърна се Джон към новодошлия.
— Баща ти те вика, Джон. — отвърна другият-И не изглежда много щастлив. Все говори за Камата на рода Рейн.
— Нали го заключих? Как си говорил с него?
— Едноръкия… — отвърна само Хук и затвори вратата, с думите-Съветвам те да отидеш колкото можеш по-бързо…
Пиратът остави Рейн сам с Ашли. Тъй като отново настъпи тишина, нарушавана единствено от монотонното отброяване на минутите от стенния часовник, Ашли реши да попита:
— Все пак няма ли да отидеш? Нали те викат…
— Този път това тебе въобще не те засяга-отвърна и остро пиратът-Но като по чудо си права.
Той стана от мястото си и отвори вратата, която за пореден път изкърца. После се обърна към Уайлд с думите:
— Явно някой те е пуснал миналия път да избягаш и няма да се учудя, ако това е доста глупавият ми брат. Но за щастие този път няма да успее, защото ще заключа каютата с ключ, който притежавам само аз.
Джон се ухили широко и след което изчезна от погледа на русокоската. След малко се чу прещракване на ключалка. Ашли изчака стъпките му да стихнат и се изправи. Понеже не беше завързана се чувстваше особено свободна. Тя се огледа наоколо и забеляза съд, пълен с прозрачна течност. Момичето направо копнееше да си измие лицето от „нещото“, с което услужливо я бе намазал Джон. Тя се надвеси над съда и чак след като се увери, че това не е един от поредните пиратски „лекове“ потопи ръце в него. Оказа се хладка вода. Ашли изми обилно лицето си и сякаш и стана по-леко. После се насочи право към вратата. Увери се, че е здраво заключена, ала това въобще не я разтрои. На един от ученическите лагери в средното училище, Уайлд се бе научила да отваря врати с нож и сега точно бе моментът да използва тези нейни умения. Тя пъхна камата в ключалката и след около половин минута се чу познато прищракване на отключена врата. Отвори я внимателно и се огледа. Коридорът бе празен. Тъй като не знаеше добре пътя (миналият път го бе налучкала по случайност)реши да върви напред. Беше тихо, прекалено тихо. Това допълнително я изнервяше и момичето не помнеше кога е била по-бдителна. Чуваше единствено глухите си стъпки, ала изведнъж някъде пред нея се разнесоха гласове. Ашли спря и се ослуша. Идваха от каютата вдясно. Внимателно се приближи към нея, водена от любопитството си, и затаи дори дъх, за да чува по- добре.
— Викал си ме, татко-беше гласът на Джон, ала този път тонът му бе наистина… странен. Смесица между прикрит яд и нескрито уважение.
— Точно така. — отвърна друг, вероятно Рейн Старши, досети се момичето. Гласът на тази персона бе студен-Как си позволяваш да ме заключваш? Ти, моят син? Добре, че беше Едноръкия…
— Знаеш много добре защо го направих… татко-Ашли имаше чувството, че Джон едвам се удържа да не изпусне нервите си.
— Проблемът е, че не знам, … синко-долови се известна ирония в интонацията му, с която произнесе последната дума-Ако е заради това глупаво момиче…
— Не е заради момичето. Ти ми посегна!
— Знаеш, че не посегнах на теб, а целта ми беше да се отърва от излишния товар-Уайлд се ядоса. Как можеше този противен тип да говори за нея, сякаш тя не бе човек, ами някакъв заменим предмет-И щом не е заради момичето, тогава се отърви от нея! — гласът на стареца проехтя властно из стаята.
— Няма.
— Няма? — повтори Рейн Старши.
— Да, няма.
— И защо?
— Защото… — Джон изглежда подбираше внимателно думите си-Защото не желая.
— Джон, наистина не мога да те позная. Позабавлявай се с нея и след това я убий, както обикновено правиш.
— Този път съм решил да не направя така, защото… — Джон помълча известно време, но после решително заяви-Защото, мисля че не съм безразличен към нея.
Последва смехът на Рейн Старши. Студен, гаден, противен смях.
— Значи отново си влюбен, така ли? След като онази… Мери…
— Мари-поправи го другият през зъби-и не мисля, че трябва да я обсъждаме.
— Ти не мислиш, обаче аз да. Ти никога не мислиш. Мери… Ох, прощавай… Мари-сарказмът ясно се долавяше-Мари те изигра, подигра се с теб и си помислих, че след това си си научил урока, но… явно съм те надценил, имайки в предвид, че дори си захвърлил Камата на рода Рейн, само, за да защитиш блондинката от онази пантера-Ашли инстинктивно напипа камата в джоба си и усети как вече бе неспособна да мрази Джон. Той беше спасил Живота и! Онзи ден, при скалите и боровинковия храст…
