— Не искам да слушам повече-тихо отвърна Рейн Младши, а гласът му трепереше. Той излезе от каютата и попадна на Уайлд.
Момичето му се усмихна. Не знаеше какво друго просто да направи. След което извади от джоба на якето камата с привързания към нея червен плат и му я подаде с думите:
— Това ли търсеше?
…
Джон тъкмо понечи да каже нещо, когато вратата на каютата се отвори и се показа Малчо.
— Капитане! Намерихме двете момичета и онези… — започна той, ала Рейн го прекъсна.
— Оставете ги!
— Но капитане… Рейн Старши нареди да ги доведем! В момента ги водят насам! — Малчо го погледна с доста изумен поглед. Не очакваше той да противоречи на Страшия, ала именно това стана. Джон се изправи в целия си ръст и се взря в очите на ’подчинения’. Тук ’капитан’ казвате на Джон Рейн Младши! Не на Джон Рейн Старши! За това… — тук капитана се замисли и каза — доведи ми ги тук!
Малчо постоя още няколко минути неподвижен, после се поклони и затропа по коридора.
— Какво ще стане с приятелите ми? — попита Ашли с равен и спокоен тон.
— Не знам. Но не искам никой да пострада от цялата тази история. — Джон седна на един дървен стол и се загледа в Ашли. Почеса се по челото и каза: — Сигурно найстина си много щастлива с такива приятели. Силвър ми каза, че през цялото време са се притеснявали за теб.
Ашли сякаш онемя. Нямаше какво да каже. Приятелите й найстина й бяха нещо като второ семейство особено в този момент. Сега тя копнееше за момента когато ще ги види живи и здрави. Това избута всякакви други мисли и тя започна да се оглежда неврно и да се заслушва във всеки звук. След двайсетина миунти гробно мълчание дървената врата отново се разтвори и от там се появи Малчо, който водеше със себе си Вктор, Рейчъл и Ксев, която се бе вкопчила в Мартин. Явно прекалено спокойния й живот и ’виртуалния свят’ в който тя живееше не я бе подготвил за подобен сблъсък и сега тя бе най-уплашена.
— Излез! — каза Джон на Малчо и той моментално напусна стаята. — Добре ли сте?
— Нима толкова те интересува? — веднага се заяде Рейчъл. Джон отправи към нея погледмкойто не издаваше нищо.
— В момента аз съм единствения човек, който може да ви помогне… така че моля без излишни грубости. — капитана огледа всички един по един. Когато погледа му засече Ксев той стана. Отиде до момичето, което все така вкопчено в Мартин не позволи на капитана да я докосне.
— Виж… не искам да те нараня. — каза й тихо Джон, като направи знак на Мартин да се отдръпне. В началото той не пожела, ала после го стори, когато разбра, че той найстина няма да й направи нищо лошо. Джон отдръпна мократа коса на Ксев и се взря в уплашения й поглед. После се отдръпна. Направи знак на Виктор и Мартин да се приближат и отиде до един стар сандък в ъгъла на стаята. От там измъкна меки червеникави дълги наметала и ги даде на момчетата, който отидоха при Рейчъл и Ксев и ги наметнаха. Сийбърг, която трепереше от студ усети как топлината на наметалото я обгръща и потръпна при това усещане. Мартин постави ръце върху раменете й за да я придържа, защото момичето бе доста бледо и едва се държеше на краката си. Рейн отново огледа всички еидн по един и се запъти към вратата, която водеше до коридора.
— Някой да извика Берта! Веднага!
Всички се спогледаха учудени ала капитана не каза нищо до пристигането на слугинята.
— Това е Берта. Тя ще ви настани в отделни каюти, ще ви осигури сухи дрехи и храна. Предлагам първо да настаните бледото зеленооко момиче… не изглежда никак добре. — Джон посочи Ксев и после се обърна към Мартин. — Виждам, че поне на теб има доверие така че отиди с нея. Берта заведи госпожица… — той се обърна към Ксев в очакване на името й.
— Ксев. Ксев Сийбърг. — пророни тъмнокоската и потрепна.
— … да! После след като приключиш се върни! Искам още три спални каюти за останалите. Постарай се да се чувстват добре. — с тези думи капитана се оттегли от стаята, а Берта поведе мартин и Ксев към къютата.
— Ето… — посочи с ръка Берта малка и уютна стайчка с камина удобно легло, голям прозорец и доста приятно обзавеждане. В ъгъла имаше дрешник от където беззъбата извади красива кърваво червена рокля с дантели и тем подобни. Беше найстина красива марак и доста старомодна.
— Ами докато приготвя и за другите предлагам вие да останете тук, после ще ви извикам… — обърна се тя към Мартин, след което напусна стаята. Ксев се огледа все още уплашена.
— По-добре се преоблечи, защото ще настинеш цялата си мокра. — подсети я Мартин. Ксев погледна роклята, която лежеше на леглото и се сети, че с нея ще й е много по добре. За да се преоблече Мартин трябваше да излезе, ала тя не искаше да остане сама. Той сякаш й даваше морална подкрепа и за това докато момичето се преобличаше Мартин стоеше с гръб.
— Готово. — каза Ксев, когато оглече роклята и среса косата си с дървения глебен. Мартин се обърна и сякаш онемя. — Какво?
— Нищо… просто сякаш съм попаднал в приказка. Не знаех, че старомодните рокли толкова ти отиват. Найстина си красива.
При тези думи бледото лице на Ксев пламна и тя леко поруменя.
— Вечерята… и стайте! — нахълта Берта и на Мартин му се наложи да напусна, а на Ксев да хапне от вкусната вечеря.
През това време в каютата на Джон…
Беззъбата Берта току-що беше донесла вечерята и отново изгледа Ашли на кръв, за което Джон я смъмри и след като затръшна вратата изруга по неин адрес… след това се приближи към Ашли и я погледна… хвана я нежно за ръкат и усети че въпреки всичко момичето отново леко се стресна…
— Не се плаши-успокои я той с тих глас… — в безопасност си…
Те се приближиха до масата и двамата седнаха…
— Благодаря ти… — каза Ашли…
— А за Берта не себезпокой… просто тя си е такава… глупава…
— Не не затова… — прекъсна го тя… — имам предвид за това че се погрижи за нас…
Джон се покашля…
— То по принцип не е прието да се правят такива работи ама… — прекъсна той… Ашли очкваше той да продължи мисълта си но капитанът каза:
— Опита ли супата от телешка опашка… страхотна е…
Ашли въздъхнасмирено и погледна в чинията си… макар че ухаеше приятно и изглеждаше вкусна разбрала от какво е добави усмихната:
— Мисля че ще пропусна…
— Твоя воля-сви рамене Джон-значи нямаш нищо против — и той приближи до себе си чинията й…
Ашли огледа отрупаната с ястия маса… тя взе един бут и поглеждайки към Джон който се хранеше както обиикновено тя забрави добрите маниери и се нахвърли върху месото насървено… при тази гледка капитанът се засмя…
— Между другото утре отплаваме…
— Къде… — попита изненадана Ашли…
— Като за начало до града на другото краибрежие и след това може би ще се отправим към Мастирна… острова на царството на Зен… оттам трябва да вземем короната на краля им, която е окичена с единственото по рода си растение-замалия… защото само тя ще може да излекува баща ми…
— И всичко това, за да спасиш баща си който се опта да те обие…
— Да… все пак азс съм негов син… би трябвало да го направя… надявах се вие да дойдете с мен… явно и вие сте дошли тук по същия начин по, който и всички от нас… през Вратата…
— Каква врата…
— Вратата за този свят… преди доста време пра-пра-пра-прадядото на баща ми е бил погълнат от нея и сега сме заседнали тук… заседнали не е точната дума защото този свят е много широк… освен нас тук има и много други хора… хиляди… е да не на този остров… на този остров сме само потомците на екипажа на
