Марша Кенъм
Сърце в опасност
ГЛАВА ПЪРВА
Дерби, юли 1745
На върха на гористото хълмче Катрин спря коня и зачака с грейнали очи и силно разтуптяно сърце да види дали някой не я е последвал през гъсталака. Не, явно не, но за да е по-сигурна, тя насочи червеникавия си кон към една падинка. Под закрилата на високите ели си пое дълбоко дъх и се зарадва, че успя така лесно да се отърве от ловците, които проявяваха по-силен интерес към нея, отколкото към подгонената лисица. Бузите й пламтяха от напрежението, въпреки че из тези гори, които познаваше от дете, двуногите хрътки бяха предварително обречени на неуспех.
Тя се наведе засмяна над седлото и потупа шията на кобилката.
— Успяхме, хубавицата ми! Затова ще си позволим сега и награда. — Близката поляна беше само на няколкостотин метра, а край нея течеше прозрачно-кристален поток, чиято вода имаше вкуса на мек зелен мъх и плодородна земя. — Добре ще ни дойде да пийнем сега нещо студеничко, нали? Пък другите нека си пропилеят чудесното утро с глупав лов на лисици!
От далечината долитаха силен кучешки лай и приглушеното ехо на тромпет, призоваващ ездачите да се връщат. Катрин не обърна внимание на сигнала, скочи от седлото и поведе коня за юздата. Не я притесняваше, че дългите й поли непрекъснато се оплитаха в храстите, наслаждаваше се на тишината и лекия ветрец, който се промъкваше между дърветата, изтръгвайки от тях тайнствен шепот. След трите месеца, прекарани в Лондон, беше щастлива, че е отново у дома си, в Дерби. Спокойният живот в провинцията контрастираше така ярко с безкрайните балове, маскаради и соарета, на които беше танцувала до разсъмване, за да спи после, капнала, до късния следобед. Светският сезон беше забавен, но и напрегнат, та в края на краищата цялата тази залисия й дотегна. Тук човек можеше чудесно да си мързелува, нощем да се любува на звездното небе и да се опиянява от аромата на розите и орловия нокът. Тук Катрин можеше, както сега, щом пожелае, да свали камеята от яката на бялата копринена блуза без страх, че ще предизвика скандал. Можеше да си свали ръкавиците, да разкопчее синия велурен жакет и тясната жилетка на костюма за езда, да свали широкополата шапка с воал и да измъкне гребените от слонова кост, които придържаха дългата й коса в стегнат възел на тила. Тя разтърси разкошните си руси къдрици, разреса ги с пръсти, закачи се за някакъв бодлив храст и изведнъж по гърба й най-неочаквано полазиха студени тръпки.
Обърна се рязко, очаквайки да зърне ухилената физиономия на някой облечен в яркочервено ловец, успял да я проследи. Но видя наоколо само зеленина, проблясваща сребристо под слънчевите лъчи. Птичките чуруликаха, катеричките прескачаха пъргаво от клон на клон. Щом се окопити от внезапния страх, тя се усмихна в себе си, защото й се стори да чува скърцащия глас на старата бавачка:
Смехът на Катрин секна, когато си спомни, че госпожица Фийби почина още преди две години от треска. Гувернантката често й се караше строго, но й внуши и чувството, че е обградена от топлота и сигурност, тъкмо онова, от което я бе лишила родната й майка, лейди Карълайн Ашбрук, и също тъй родният й баща, сър Алфред. Като нов член на Долната камара той едва ли имаше минутка време да помисли за семейството си, най-малко за една дъщеря, която му носеше само неприятности. Когато имаше нужда от съвет или утешение, Катрин можеше да разчита единствено на брат си Деймиън, но го виждаше рядко откакто той беше отворил в Лондон адвокатска кантора. Трябваше да е щастлива, ако той се появеше, както днес, за тържеството по случай рождения й ден.
Утре ще навърши осемнайсет — толкова важен ден за всяка девойка, дори за разглезената госпожица Ашбрук, от две години настойчиво ухажвана от мъже и получила вече шест предложения за женитба. Това наистина много я ласкаеше, но едва си спомняше лицата на кандидатите, защото отдавна беше направила избора си.
За щастие нейният приказен принц живееше тук, в Дерби: старши лейтенант Хамилтън Гарнър беше невероятно привлекателен мъж, висок, мускулест, общопризнат майстор на шпагата в неговия драгунски полк. Катрин се влюби от пръв поглед в двайсет и осем годишния син на лондонски банкер и не я уплаши дори фактът, че той беше всякога заобиколен от красавици със съмнителна репутация. Слуховете за скандалните му похождения, неговата избухливост и безсмислени дуели само подклаждаха амбицията й да спечели този донжуан и да го опитоми. Беше сигурна, че такъв мъж може да види като своя бъдеща съпруга само най-желаната наследничка в цял Дерби, а след като последните три месеца беше строявал из пасбищата новобранци, докато тя се беше забавлявала в Лондон, сега той положително нямаше да се колебае дълго, преди да поиска ръката й.
При мисълта, че в среднощ ще обяви годежа си с Хамилтън Гарнър, пулсът й се учести, а докато заобикаляше голям хвойнов храст, стъпките й станаха по-бързи, но после тя спря като вцепенена.
Поляната, която търсеше, беше вече пред нея. Зелена папрат обрамчваше потока, а водната повърхност просветваше сребристо. Но слънчевите лъчи падаха и върху голите рамене на мъж, който утоляваше, коленичил върху мекия мъх, жаждата си със студена вода. Катрин изпита ужас при мисълта, че е налетяла на бракониер. Непознатият беше с гръб към нея, но не изглеждаше нито дрипав, нито прегладнял. Ездитният му панталон беше чист и сякаш скроен по мярка за дългите му мускулести крака, ботушите от скъпа кожа бяха лъснати до блясък. Риза от тънък бял ленен плат беше хвърлена върху, мъха заедно с червена вълнена горна дреха.
Той си изми лицето и прокара пръсти през влажната черна коса, която се спускаше на меки вълни върху широките му загорели рамене. Вече освежен, мъжът въздъхна доволно.
Защо е спрял тук, й стана ясно, когато чу пръхтенето на кон. Полузаслепена от слънчевите лъчи, Катрин не беше забелязала огромния черен жребец, който сега наостри бдително уши и разду ноздри, усетил близостта на кобилата. Мъжът реагира мълниеносно на предупреждението на коня си: той пъхна ръка под хвърлените на земята дрехи и се озова изведнъж с пистолет в ръката, бързо скочи на крака и насочи оръжието към предполагаемия нападател. Катрин извика от ужас, изтърва шапката и ръкавиците, притисна ръце към устата си.
Черните очи проблеснаха опасно, после просветнаха объркано и ръката на непознатия бавно се отпусна.
— Никой ли не ви е казвал, че е опасно да се промъквате неусетно?
Резкият глас предизвика тутакси чувството й за противоречие.
— А на вас никога ли не са ви казвали, че човек не бива да нахълтва безнаказано в чужда собственост?
Той пак я стрелна, но сега тъмните му очи вече не напомняха така силно очите на хищна птица.
— Какво казахте?
— Навлязъл сте без разрешение в частна собственост — повтори рязко Катрин. — Ако бях горски пазач, трябваше да ви застрелям без предупреждение.
— Значи трябва да съм безкрайно щастлив, че не сте. — Черните очи се присвиха в тесни цепнатинки. — Да се осмеля ли да попитам какво търси една млада дама сам-самичка в гората?
— Не, да не сте посмял! На ваше място бих се пръждосала час по-скоро, защото тези земи са на сър Алфред Ашбрук и мога да ви уверя, че той се разправя много бързо с бракониери и прочее нехранимайковци.
Чужденецът я измери внимателно от глава до пети.
— Аз пък имам навика да се разправям бързо с хора, които ме наричат бракониер — ухили се той.
Безсрамието му разгневи Катрин още повече.
— Наблизо четиридесет мъже са на лов за лисици, достатъчно е да извикам високо за помощ…
— За разума ви добре говори фактът, че си давате сметка за опасното положение, в което се намирате — прекъсна я той разсмян. — Не е бивало да забравяте предупрежденията на гувернантката си да не скитате сама из гората.
Катрин го изгледа със широко отворени очи.
— Откъде знаете, че…
— Не е ли сред най-елементарните задължения на всяка гувернантка да предупреди възпитаничката си
