Сърце в опасност

Гласът му звучеше така потиснато, че тя се почувства задължена да поеме част от отговорността.

— Беше не само твоя вина. Ти не ме беше принудил да пия вино…не си ме принуждавал и за всичко останало.

— Въпреки това си напълно права — това не биваше да се случва.

Катрин изведнъж трепна — разбра защо той демонстрира такова разкаяние.

— Ти каза снощи, че засега е невъзможно да напусна Акнакери. И това ли трябва да си обясня с преливане?

— Ще бъде трудно, но не и невъзможно. — Алекс изглеждаше облекчен, че тя сама подхвана темата. — Тайното прехвърляне на хора е търговия, която процъфтява на крайбрежието…

— Искаш да ме изнесеш контрабанда от страната също както вашето скъпоценно уиски?

— Няма друга възможност, що-годе сигурно да си отидеш.

Тя проумя за пръв път какво ли им е било на онези нейни обожатели, които беше отхвърляла толкова високомерно — досега настояваше да се завърне час по-скоро у дома, а сега се чувстваше отблъсната от Алекс.

— У дома — измърмори тя сякаш на себе си. — Татко ще умре от радост, че съм пак в Роузууд Хол, а майка ми… — Тя замълча, готова да заплаче, но усети погледа му и насила се усмихна. — Няма значение, все някак ще се оправя с тях.

— Добре, в такъв случай ще се опитам да организирам всичко. И без туй трябва да отида за няколко дни до крайбрежието…

— Отново напускаш Акнакери?

Алекс не видя разочарованото й лице, защото пак гледаше през прозореца.

— Доналд получи тази заран още едно послание от принц Чарлз. В него пише, че ще го възприеме като оскърбление за себе си и за баща си, ако Камерън от Лохил не отиде при него.

— Брат ти ще се срещне с принца?

Той сви рамене.

— За съжаление… Сега разбираш ли защо не бива да създавам на семейството си допълнителни усложнения?

— Значи аз съм само едно усложнение… Колко време ще отсъстваш?

— Няколко дни, най-много седмица. Изисква се висша дипломация, за да поднесеш отказ на един принц. Тук си в безопасност, стига да не напускаш стените на крепостта. Моля те, не препускай сама из горите, защото хората на Кембъловци могат да са някъде наблизо, а Гордън Рос сигурно ужасно би се зарадвал да те срещне на някоя самотна поляна. — Той замълча за миг, за да възприеме тя сериозно предупреждението му. — Ако искаш да пишеш на Деймиън, ще се погрижа писмото да тръгне още с първия параход. Можеш да му обясниш какво съм намислил, а щом се споразумея с някой капитан, аз също ще му съобщя кога приблизително ще пристигнеш, за да може да те посрещне.

— Ще ти излезе, предполагам, доста скъпо да се отървеш по този начин от мен.

Алекс гледаше пламналото й лице. Тя държеше одеялото като щит пред голите си гърди и старателно избягваше погледа му. В огромното легло да дядо му изглеждаше толкова нежна и ранима, че най-много би искал да я вземе в обятията си, но това щеше само да влоши нещата. По-добре да не си позволява да повтаря безотговорни постъпки като тази през миналата нощ.

— Обмислих сериозно всичко — каза колкото можеше по-спокойно. — След Уейкфийлд Рифър Монтгомъри вече не съществува, та, ако се прибереш у дома като вдовица, това ще отнеме на клюкарите всяка възможност за разни приказки.

— Вдовица?

— След като си познавала само кратко време клетия Монтгомъри, никой няма да очаква от теб дълго да го оплакваш. А ще можеш и да се радваш на богатството, което ти е завещал.

— Не ти искам парите! — извика с горчивина Катрин.

— Когато почнеш отново да танцуваш в лондонските салони, ще разсъждаваш другояче. Как е починал съпругът ти — ще трябва сама да решиш. — Трагичен нещастен случай ще е навярно най-убедителен, но ти имаш живо въображение. В писмото си до Деймиън ще му съобщя последната си воля и ще му предоставя всички възможни пълномощия.

— Абсолютно излишно е да го правиш — прошепна тя.

— Напротив, това е най-малкото, което бих могъл да сторя… — Като видя, че тя се бори със сълзите си, побърза да смени темата. — Ще видя дали мога да открия Диърдри и ако искаш, мога да те извиня пред Доналд и Мойра, та никой да не те безпокои. То вкъщи и без туй всичко е на крак, защото Доналд иска да потегли утре в ранни зори.

— Ще те видя ли още веднъж?

Алекс накара сърцето си да млъкне.

— Можеш да дадеш на Диърдри писмото за Деймиън.

Катрин кимна мълчаливо и го видя как върви с широки крачки към вратата. На прага той се обърна още веднъж, сякаш искаше нещо да каже, но не пророни ни дума. Щом вратата се затвори, тя можа да даде най-сетне воля на горчивите си сълзи.

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

Катрин не мигна почти цялата нощ, само се въртеше неспирно от една на друга страна в огромното легло. От време на време ставаше и се разхождаше нервно из стаята или се взираше през прозореца в дъждовната нощ, но не виждаше нищо. До полунощ все още хранеше слаба надежда, че Алекс ще надникне поне за малко при нея, но той не се появи. После взе да разсъждава дали да не слезе призори долу, за да се сбогува с него. Семейството сигурно щеше да го приеме като съвсем нормално, но на него можеше да му се стори дръзко. Не беше ли казал, че тя е едно допълнително усложнение? Една-единствена страстна нощ беше преобърнала нейния свят с главата надолу.

Мислеше си за своя дом, за Дерби и Роузууд Хол, за Деймиън и Хариет, за Хамилтън Гарнър. Но всичко това се озова сега някъде далеч, сякаш беше напуснала онези места и хора не преди няколко седмици, а преди години.

Как ли ще реагира Деймиън на писмото й? Ще изпита облекчение, разбира се, че не й се е случило нищо лошо, но дали ще прочете и написаното между редовете, ще се досети ли, че между мъжа, когото отначало искаше да мрази през целия си живот, и нея нещо се е променило. Какво й каза тогава в Уейкфийлд? Каза, че човек може да си смени името, но не и характера. Деймиън имаше доверие в Алекс, беше не само негов адвокат, но и негов приятел. Дали не е бил наясно и за двойния живот на Рифър Монтгомъри?

Тихо почукване откъсна Катрин от обърканите й мисли. Диърдри беше явно изненадана да види господарката си седнала до прозореца.

— Да ви донеса ли чаша горещ шоколад? Сутринта е толкова мрачна.

Всичко беше обвито в плътна мъгла, но тя си въобразяваше, че вижда сред повесмата й конник с развята черна коса, яхнал огромен жребец.

Иди при него! Защо след всичко, което се случи, да не можеш да се сбогуваш с него?

— Извинявай, каза ли нещо?

Диърдри я наблюдаваше, свъсила чело.

— Попитах дали искате да закусите тук, или ще се присъедините към лейди Мойра и другите дами в стаята за закуска.

Вместо отговор Катрин тежко въздъхна.

— Как е сър Маккейл тази заран?

— Той е в ужасно настроение, защото не може да тръгне с другите. Опита се дори да скочи от леглото, та доктор Арчибалд трябваше да му даде сериозна доза опиум, за да не е чак толкова възбуден. За нещастие стаята му е точно над двора, където се събират мъжете.

— Оттам може ли нещо да се види? Искам да кажа…мъглата е толкова гъста…

— Стаята е на първия етаж и гледа право към двора. Мъжете вдигат ужасен шум. — Диърдри изтълкува съвсем вярно израза на лицето на господарката си. — Господин Маккейл сега спи дълбоко. Няма и да