Сърце в опасност

— Съвсем естествено е — надигна се Мойра угрижено. — Извини ни, моля те, че не се съобразихме с теб. Алекс, трябва веднага да я заведеш да си легне.

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

Алекс отмести стола й, но докато ставаше, тя се препъна в полите на роклята си и той обгърна кръста й със стоманена ръка. Тя се остави неохотно да я води през залата, докато не излязоха от полезрението на гостите му.

— Излишно е да ме придружаваш — заяви на стълбата. — Не искам да ти развалям вечерта.

— Много мило от твоя страна, но предпочитам да съм сигурен, че ще се озовеш в собственото си легло.

Тя залитна и спря.

— Не мислиш, надявам се, че съм пияна.

Алекс сподави с мъка усмивката си. Зениците й бяха неестествено разширени, бузите й пламтяха, тя едва се държеше на крака.

— Трябваше да те предупредя, че виното, от което Арчи ти наливаше така щедро, не е безобиден гроздов сок.

— Да не си въобразяваш, че досега не съм близвала алкохол? В Роузууд Хол бях свикнала с благородно бургундско, а не с вашето разредено винце — подразни го Катрин, въпреки че сама не си вярваше.

— В такъв случай тъгуваш по бургундското дори повече, отколкото по своя галантен старши лейтенант — ухили се Алекс. И той не беше съвсем трезвен и непрекъснато се улавяше, че наднича в деколтето й, притиска я по-плътно към себе си, отколкото е необходимо.

Тя се дръпна възмутена и намери като по чудо пътя към кулата. Алекс си запали пура и заизкачва стълбата след нея.

Спалнята й бе осветена само от синкаво лунно сияние.

— Диърдри! Диърдри! Майчице Богородичке, къде се е дянало пак това момиче?

— Не мога ли аз да ти услужа?

Катрин хвърли яростен поглед към нажежения край на пурата.

— Можеш да ми спестиш тази отвратителна смрад и да запалиш свещ. — А когато той продължи да стои неподвижен на прага, добави след малко с въздишка: — Моля те…

Миг по-късно бяха запалени всички свещи в стаята и тя въздъхна облекчено.

— Благодаря.

— Няма защо. Трябва аз на теб да благодаря.

— За какво?

— Задето се престори, че между нас всичко е наред. Мога да си представя как се чувстваше по време на политическата дискусия.

Тя го погледна недоверчиво. С този човек никога не знаеше дали иска да й направи комплимент или да я оскърби.

— След тази вечер всеки що-годе топлокръвен мъж само ще ми завижда — продължи Алекс, а черните му очи я оглеждаха от глава до пети. — Наистина си очарователна.

Ласкателства? Комплименти? Катрин не знаеше какво да мисли.

— Благодаря, че ме придружи — измърмори тя. — Сега вече ще се оправя и сама.

— Съвсем сигурна ли си? Чудесно се справям с дамски дрехи… и след като камериерката ти я няма…

Тъмните очи се бяха втренчили в бюста й и гореща вълна заля Катрин, защото си спомни какво си позволи той следобеда. Дали не искаше да събори пак защитните й бариери?

— Уверявам ви, сър Камерън — каза тя хладно, — че не се нуждая от помощ.

Алекс се поклони.

— Исках само да бъда мил… Та, ако промениш решението си, стаята ми е точно отсреща.

— Ако променя решението си, веднага ще се хвърля от прозореца и ще се оставя на вятъра той да ме съблече.

— Чудесно хрумване, но малко мелодраматично, както винаги… Лека нощ!

Веселият смях на Аликзандър заглъхна в коридора. Защо това проклето женище му замъглява непрекъснато ума? Катрин Ашбрук е глезена, горда, нафукана и упорита като десет мулета, тя непрекъснато го дразни, смята се за неотразима и си въобразява, че е имунизирана срещу примитивни инстинкти, каквито са плътските желания. Но от време на време ледената фасада се пропуква и тогава той долавяше, че тя има нужда от закрила и би желала да се опре на нечие силно рамо. На неговото?

Не! Той все още беше във властта на мъчителните си спомени. Дори след толкова години не можеше да надмогне чувството за вина. Ако не го беше обикнала, Ани можеше да е жива. Никой нямаше да я изнасили и убие, ако Кембъловци не знаеха, че любовта към Ани е Ахилесовата му пета. Не, не искаше никога, никога вече да е толкова раним…

Алекс изведнъж се усети уморен до смърт. Откакто се върна в Акнакери, не беше мигнал, и най- съкровеното му желание беше да вземе гореща вана и да спи двайсет и четири часа. Въздъхна и влезе в стаята си, но след няколко крачки спря като вцепенен.

Тя лежеше на кревата му, разперила червената си коса като ветрило върху възглавницата. Дрехите й бяха пръснати по пода, а тънката копринена риза, по която беше останала, не прикриваше нищо от чаровете й.

— Искаш ли чаша уиски? — изгука засмяна Лорън и посегна към шишето на нощното му шкафче. — Видът ти подсказва, че май имаш нужда от него.

Без да изчаква отговор, тя наля и му протегна чашата. Алекс я пое автоматично, загледан в пищния й бюст и силно се изкашля.

— Смея ли да попитам какво търсиш в моето легло?

Лорън присви устни и му хвърли сластен поглед.

— Нали ме покани…

— Канил съм те?

— И бих казала, неведнъж. Впрочем само очите ти говореха, но на масата друго едва ли беше възможно.

— Ти си хубава жена, Лорън, и деколтето ти беше главозамайващо. Естествено беше да надничам в него, но без каквато и да било задна мисъл.

— Хъм… — Лорън коленичи на ръба на леглото, разкопча сребърната брошка и смъкна наметалото от рамото му.

— Аз съм женен — напомни й той.

— Знам… Но защо тогава не спите с жена си в едно легло? — Пръстите й разкопчаха чевръсто жилетката му и погалиха широките гърди. — Добре зная от какво имаш нужда…

— Имам нужда от сън! — натърти Алекс, въпреки че тайничко се питаше дали няма да е най-разумно да се позабавлява с тази прелъстителна вещица и да забрави Катрин. Не беше ли все едно кой ще задоволи глада му и кой ще стене името му, стигнал на върха на насладата?

— После ще можеш да заспиш, Алъсдеър… — тя обгърна шията му с ръце, притисна се към него и почна страстно да го целува. Езикът й се опита да овладее устата му, но тази еротична волност силно го отврати и той я отблъсна.

— Какво има? — стрелна го разочаровано Лорън. — Или още не си готов? Но и за това си има начини… — И тя пъхна ръце под полата му.

Алекс я хвана за китките, изви й ръцете назад.

— Лорън, смъртно съм уморен и малко пиян, иначе още преди десет минути да съм ти насинил задника и да съм те натирил през вратата.

— Но не го направи — засмя се Лорън. — Ти имаш нужда от мен, Алъсдеър, а аз имам нужда от теб. Трябва ми истински мъж, мъж, който ще ме отведе надалеч. Мястото ти не е тук, Алъсдеър, нито моето. В този грозен порутен замък ти никога няма да бъдеш щастлив, а твоята кльощава жълтокоса англичанка