Сърце в опасност

желал да заживее със съпруга и деца образцов семеен живот.

— Изобщо не съм споменавал за жена и деца.

— Просто ми мина през ума. Но кой трябва да осъществи древното предсказание, ако ти просто изчезнеш от повърхността?

— Какво предсказание?

— Гарваните ще утолят на три пъти жаждата си с кръвта на Кембъловци. Херцогът на Аргайл е суеверен и вярва, че гарваните вече на два пъти са я пили.

— Почти бях забравил това проклятие на една рибарка.

— Аз също, докато Арчи не ми го напомни. Слухове твърдят, че херцогът се стряска с пяна на устата от дълбок сън и се кълне, че те е сънувал до леглото си с кървав меч в едната ръка и главата на Макбет в другата.

— Радвам се, че мога по такъв начин да нарушавам спокойния му сън.

— Арчи ми разказа още нещо: Гордън Рос Кембъл бил незаконен син на Малкълм Кембъл.

— Негов син?

— Това променя донякъде нещата, нали?

— Навежда ме на мисълта, че проклятието лежи не върху тях, а върху мен. Станаха вече двама мъжете, които трябваше да убия, ако ми се предостави възможност, но аз ги пощадих от християнска любов към ближния.

— Двама ли?

Алекс имаше предвид Хамилтън Гарнър и направи гримаса.

— Може би просто остарявам и отпадам. Трябваше да се целя по-добре със сабята и да удрям по-яко с юмруците, вместо да се поддавам на моментно изкушение.

Олуин не се съмняваше, че общият знаменател в тези два случая е с руса коса и теменуженосини очи.

— Какво ще правиш сега с Катрин? — попита той спокойно. — Ще трябва в най-скоро време да вземеш някакво решение.

— Досега не бях наясно, че има и второ „или“.

— Наистина?

— Смяташ, че можеш да четеш мислите ми, стари приятелю — изръмжа Алекс след продължително мълчание. — Но този път много грешиш.

Олуин се отпусна уморено върху възглавниците.

— Щом мислиш…

— Дори ако беше възможно…

— Да?

— Пак нямаше да потръгне.

— Защо? Защото си не само жива легенда, но и безпогрешен? Защото очакваш от всички хора да блиндират сърцата си също като теб?

Един мускул на бузата на Алекс трепна.

— Ти не можеш да го разбереш.

— Имаш право, Алекс, не мога да го разбера. От петнайсет години се упрекваш в нещо, което не беше твоя вина и се наказваш, като се опитваш да убиеш в себе си всяко чувство.

— Олуин, за бога… — Скърцащата врата го накара рязко да млъкне, а когато се обърна, Диърдри се стресна от разстроеното му лице, което изглеждаше толкова безпомощно.

— Извинете ме — промърмори тя. — Не исках да преча.

— Не пречите — каза бързо Алекс. — Влезте, моля, и без туй тъкмо си тръгвах. Олуин, по-късно пак ще се отбия. Опитай се да поспиш…

— Алекс.

Но той вече беше изчезнал в тъмния коридор.

— Не мога да остана тук — измърмори Диърдри. — Оставих госпожица Катрин сама във ваната и…

— Моля ви, не си отивайте. — Олуин разтри бавно слепоочията си. — Седнете поне за мъничко до мен. Да разговаряш с Алекс напоследък е като да искаш да видиш колко дълго може да държи човек ръката си над пламъка.

— Разбирам какво искате да кажете. И господарката ми е много нервна.

— Хайде, елате по-наблизо — усмихна й се Олуин.

— А, не… не може. Исках само да попитам дали имате нужда от нещо. Трябва да отнеса на госпожица Катрин горещ бульон от кухнята и…и…

— Малко съм жаден. — Погледът му се плъзна към нощното шкафче. — В каната трябва да има още вода.

Лесно можеше да досегне каната и чашата, но тя се приближи към леглото и му наля.

— Малко съм учуден, че сте толкова загрижена за здравето ми. Приятно съм изненадан, но…

— Аз всъщност само изчаквах възможността да ви благодаря за онова, което направихте вчера — каза спокойно Диърдри.

— Нещо, което съм направил аз? Не вие, аз ви дължа благодарност, задето не допуснахте да умра от загуба на кръв.

— Но това нямаше да се наложи, ако не се бяхте нахвърлили върху онзи грубиян, който ме нападна.

— Е, да… — той направи мрачна физиономия. — В този случай заслужавате да ви се скарам. Нали трябваше да останете в каляската.

— Аз не съм божа кравичка. Имам осем братя и когато се бият честно, никой от тях не успява да ми дръпне косата или да ме повали.

— Напълно ви вярвам. Имате учудващо силна ръка.

Диърдри отвърна на усмивката му и му подаде с треперещи пръсти чашата. Вместо да я поеме, той я изгледа изпитателно.

— Искате ли водата, или не?

— Да, искам я. — Ръката му обгърна чашата и студените връхчета на пръстите й. — Ще останете ли за малко при мен?

— Наистина не мога. Господарката ме чака.

— Само няколко минутки. Моля ви, това е последното желание на един умиращ.

Тя си дръпна ръката и приглади престилката си.

— С такива неща не бива да се шегувате, защото могат да се сбъднат.

Олуин отпи глътка вода и затвори отмаляло очи. Диърдри затаи неволно дъх. С пясъчно русата си коса, високите келтски скули и загорялата на слънцето кожа той беше неотразимо привлекателен. Набола светла брада покриваше квадратната брадичка, а космите на гърдите му също бяха златночервени. Мускулестите гърди, тънкият кръст и плоският корем бяха открити за погледа й! На въображението й беше предоставено да си нарисува останалото. Често беше виждала братята си голи и затова се смяташе имунизирана срещу тайните на едно мъжко тяло, но сега устата й пресъхна, а дланите й се изпотиха. Вече не можеше да вярва, че този мъж е нехранимайко. Сигурно можеше да е опасен, но не беше зъл, не беше и хладнокръвен убиец, също както и Аликзандър Камерън.

— Какво имахте предвид, когато казахте, че вашият приятел от петнайсет години се опитва да убие чувствата си?

Сивите очи бавно се отвориха.

— Честна дума, не исках да подслушвам, но го чух, докато влизах. Няма нужда да ми обяснявате, ако е някоя мрачна тайна, но нямаше да е никак зле, ако някой от вас или най-добре и двамата престанете да се отнасяте към хората като към врагове.

— През последните петнайсет години всички хора бяха наши врагове. Освен това Алекс е по природа сдържан човек и не е лесно да се спечели доверието му. Впрочем и за вас може да се каже същото.

Диърдри беше втренчила поглед в притиснатите си една към друга длани.

— Имахме много малко основания да ви вярваме. Вие повлякохте господарката ми и мен въпреки нашето