Сърце в опасност

в чест на неговото завръщане.

— А какво, по дяволите, ще трябва да празнувам аз?

— Той очаква да се облечете и да го придружите.

— Да се облека? Но какво да сложа? Тази нощница и пеньоара?

Диърдри изгледа нервно господарката си, отиде до гардероба и отвори едното крило. Там бяха окачени няколко елегантни рокли, а до тях имаше грижливо сгънато бельо.

— Така значи! — Катрин сложи ръце на хълбоците. — Първо изхвърля вещите ми, а после очаква да облека нечии износени дрехи. Бих предпочела да се разхождам гола!

— Оригинална идея — прозвуча нечий плътен баритон откъм отворената врата. — Боя се само, че по този начин ще затрудните храносмилането на останалите гости.

Катрин се обърна рязко. Аликзандър Камерън се беше облегнал небрежно на рамката на вратата с една от отвратителните си пури между зъбите.

— Диърдри, напомни ми, моля те, занапред да залоствам вратата.

— Изпитвам отвращение към катинари и резета — заяви приятелски Алекс. — В повечето случаи просто ги строшавам, за да видя онова, което не бива да виждам.

— Какво искаш? Защо ни притесняваш?

— Притеснявам ли те? — Той пристъпи ухилен напред и хвърли поглед към леглото. — Надявам се, че си спала добре. Изглеждаше сред възглавниците по-доволна от мъничко златокосо котенце.

Той миришеше на алкохол и тя извърна отвратено нос.

— Пил си!

— Така е, госпожо! Абсолютно всички, от ковача до пажовете, всички искаха да се чукнат с мен за здравето на жена ми и да ми пожелаят дълги години щастие и здраве.

— Аз пък се надявам, че след това ще гориш цяла вечност в пламъците на ада!

— Ах, топлите чувства на любещата съпруга! Нищо чудно, че толкова дълго избягвах радостите на брака. — Той намигна на Диърдри, която се изчерви и се засмя, но след гневния поглед на господарката си побърза да измърмори, че щяла да се погрижи за водата за банята й. Когато тя излезе от стаята, теменуженосините очи изпратиха гневни искри към Алекс.

— Какво искаш?

— Какво искам — погледът му се плъзна красноречиво по тялото й — и какво ще получа са две съвсем различни неща…освен ако не пожелаеш да си починеш няколко часа, легнала до мен, преди да стане време да се приготвим за представлението.

— Какво представление? — попита тя подозрително.

— В което са ни отредени главните роли на влюбена съпружеска двойка. Цялата къща гори от нетърпение да ни поставя недискретни въпроси и не се съмнявам, че ще изиграеш блестящо ролята си.

Очите на Катрин се присвиха заканително.

— Трябва да си много пиян, за да вярваш, че ще продължа да играя в този фарс. Тази вечер няма да ти помагам, нещо повече, ще остана в стаята си зад заключената врата, докато не изпълниш най-сетне твоята част от споразумението ни.

— Какво споразумение?

— Ти ми обеща, ако ти помагам, да ме върнеш у дома.

— Ах, да, онова споразумение. Ще видя какво мога да направя…

— Какво значи това?

Алекс се беше втренчил замислено в запаления връх на пурата си. Той сви рамене.

— Какво да ти кажа, за организирането на такива неща се иска време. Може да продължи със седмици…

— Седмици?

— Дори месеци.

— Но ти ми обеща — извика тя. — Даде на Деймиън честната си дума! Закле се в душата си!

— Спомням си някои обещания и клетви, които ти не сдържа.

— Един-единствен път! Един-единствен път се опитах да избягам, а на мое място и ти щеше да го сториш. Оттогава правех всичко, което ти поиска от мен, дори повече, отколкото искаше! Или вече си забравил за Гордън Рос Кембъл?

— Не съм. У хората чувството за самосъхранение е много силно изявено. Убеден съм, че си била много доволна от възможността да използваш това.

Очите на Катрин стрелкаха мълнии и тя отстъпи крачка назад.

— Нямаш ли поне капчица съвест? Как можеш след всичко, което преживях, да очакваш от мен да участвам във весело вечерно тържество?

— Аз преживях абсолютно същото, госпожо, но без лукса на една баня и без двайсет и четири часа сън. А колкото по-дълго време спориш тук с мен, толкова по-съмнително става дали ще мога да си позволя едно от двете.

— Ако зависи от мен, можеш да спиш чак до идната година. Нямам никакво намерение да те придружавам където и да било: нито на вечеря, нито на закуска, нито на други мероприятия.

— Хм, та нали ти обяви на висок глас, че си ми съпруга — напомни й той хладно. — И пак ти настоя да се отнасят към теб като към моя жена.

— Това беше вчера. Бях побесняла и уплашена, и…

— Така ли?

— А днес имам ужасно главоболие.

— Положително ще се почувстваш по-добре, след като хапнеш нещо.

— Не съм гладна. Толкова ми е зле, че не мога да ям.

Алекс свъси черните си вежди.

— Ако си болна, мой съпружески дълг е да остана тук и да се грижа за теб.

— Веднага си лягам.

— Нямам нищо против да се погрижа за теб в леглото — ухили се той.

— Ти си груб и отвратителен.

— А ти ще ме придружиш на празненството дори ако се наложи собственоръчно да те съблека и да те облека — спомни си за една случка в Уейкфийлд, преди да заявиш, че никога няма да посмея!

— Вън! — изсъска Катрин. — Вън от стаята ми! Махни ми се от очите, ако не искаш така да се разкрещя, че да събера цялата къща.

— Трудно ще успееш — стените са три метра дебели, подовете близо два. Освен привиденията, никой друг няма да те чуе.

— Ако ме принудиш да те придружа, ще кажа на всички, че си ме взел за заложница, та да можеш с престъпните си приятели да влезеш нелегално в тази страна, достойна за всички страхливци като вас.

Той скръсти усмихнат ръце на гърдите.

— Аз пък бих могъл да разкажа на всички, че си истинска шпионка, която ме е примамила да се оженя за нея, за да дойде тук, на Север, и да съобщи после тайна информация на своя възлюбен старши лейтенант.

— Кой ли би ти повярвал?

— Така ли? Познават много по-добре мен, отколкото теб и умират от любопитство да разберат какво ме е подтикнало да се оженя за теб. Фактът, че баща ти ме принуди с пистолет в ръка да си дам съгласието, би им обяснил някои неща. А като доказателство за лукавството ти мога да им покажа дузината бележки, които ти оставяше във всяка странноприемница, та да може твоят драгун по-лесно да те открие.

Катрин пребледня като платно.

— Ти си го разбрал?

— Естествено. Както ти току-що каза, на твое място и аз бих го сторил.

Коленете й се подгънаха, та трябваше да се хване за един стол. Сега той ехидно й се подиграваше, защото й беше отнел всяка надежда семейството й да не повярва, че е изчезнала безследно от лицето на земята.

— Защо никога не спомена нищо?

— Не беше достатъчно важно. Беше малко досадно да търсим бележките, но пък бях спокоен, докато ти