Сърце в опасност

но тази целувка положително не е сред тях. Освен това не съм никакъв сър, а се казвам Олуин. Това е галската дума за хубав.

— Подходящо име за вас… — прошепна Диърдри, преди да си спомни, ужасена, за задълженията си. — О, божичко, трябва да побързам. Заслужавам наказание, задето така изоставих господарката си.

— Ще дойдете ли пак, когато можете?

Тя отново се изчерви, а той си помисли: „Господи, очарователна е. Да не беше дъщеря на горски пазач, а на крал, целият свят щеше да лежи в нозете й.“

— Ще дойдете ли пак? — попита той отново.

— Ако го желаете, сър.

— Олуин — напомни й нежно той. — И наистина много го желая.

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

Докато гласеше изкусно дългите златни къдрици на господарката си, Диърдри се измъчваше от ледената й студенина. Задачата й беше много неблагодарна, защото Катрин начесто скачаше нервно, разхождаше се напред-назад из стаята или се въртеше нетърпеливо на табуретката, та камериерката едва успяваше да закрепи косата с фиби и гребени.

Въпреки всичко успя да направи съвършената фризура, а после помогна на Катрин да се облече. Докато изпъваше с все сили връзките на корсета с пластинки от китова кост, беше доволна, че тя самата не е принудена да се вкопчва, спряла дъх, в таблата на леглото, та да могат да я напъхат в това дяволско творение, което повдигаше и смачкваше неестествено гърдите, за да надари жената с тъничък кръст. Почти толкова неудобна беше и кошовидната телена конструкция, пристегната над бедрата, която се покриваше най-напред с три широки дантелени фусти.

Камериерката се сви ужасена, когато Катрин изруга на висок глас.

— Какво има, госпожице? Да не сбърках нещо?

— Виж само с какво са ми услужили! И това ако не е най-нагло нахалство!

— Кого имате предвид?

— Онази проклета червенокоса вещица. — Главата на Катрин изчезна за миг сред шумолящото копринено великолепие, а когато се подаде отново, тя продължи с горчивина: — Нарочно го е направила! Такива рокли излязоха от мода преди половин година и съм почти сигурна, че зърнах на корсажа мазно петно.

Диърдри не можа да открие никакво петно, но се втренчи смутено в деколтето. Гърдите на Катрин бяха изложени безсрамно на показ, а помръднеше ли ръце, зърната вече бяха готови да изхвърчат от светлозелената коприна.

— Не желаете ли да сложите наметало, госпожице?

Катрин стоеше ужасена пред огледалото. С това смело деколте приличаше на куртизанка, от ония, дето се мотаят при двора и се опитват да привлекат вниманието на сладострастните господа. Вече беше готова да приеме с облекчение предложението на камериерката, но вниманието й беше отвлечено от образа в огледалото, защото зърна висока фигура, застанала на вратата.

За празненството по случай завръщането му Аликзандър Камерън беше облякъл парадната шотландска носия. С полата на червено-черни карета носеше светлосиньо чортово яке със златни маншети на ръкавите, под него закопчана до врата сатенена жилетка на сини и златни ивици и копринена риза с разкошно дантелено жабо и дантелени маншети. Наметало със същата шарка като на полата беше прехвърлено през рамо и забодено със сребърна брошка за якето. Беше прясно обръснат, а дългата коса, събрана на хлабав възел на тила с изключение на две къдрици на слепоочията, които обрамчваха изразителното лице.

Катрин едва можа да познае „съпруга“ си. Изглеждаше толкова внушителен, сякаш можеше да застане на някой планински връх и да заповяда на слънцето да изгрее или да залезе.

Само черните очи бяха същите. Сега те оглеждаха роклята й, спряха се на деколтето.

— Добре ще е да последваш съвета на Диърдри и да наметнеш шал — каза той учтиво. — В голямата зала сигурно ще е доста хладно.

От инат Катрин се отказа от чудесната дантелена наметка, която Диърдри й предлагаше.

— Ако посинея от студ, сигурно някой ще ме съжали и ще ми позволи да се върна в стаята си!

И тя мина гордо покрай Алекс.

Слязоха мълчаливо по стръмната стълба. Докато се приближаваха към големия салон за приеми, от който долитаха висока глъчка, смях и звънтенето на чаши, смелостта на Катрин взе да се изпарява.

Алекс я хвана окуражаващо под ръка.

— Не бива да се боиш — каза той тихо. — Ние, Камеръновци, отдавна сме се отказали от обичая да се принасят човешки жертви на тъмните богове.

Когато влязоха в салона, озарен от ярката светлина на свещите, всички разговори секнаха като по команда и всички очи се впериха в двойката на прага. Катрин се изчерви, защото си въобрази, че понеже е съселка, всички я гледат отвисоко.

Арчибалд и Доналд стояха пред огромната мраморна камина и разговаряха с брат си Джон. Катрин го позна по миниатюрата и сега потвърди предположението си, че той е най-невзрачният от четиримата братя. Полата не скриваше кокалестите му колене, а раменете му бяха много тесни.

Почти всички мъже бяха с шотландска носия, но жените тънеха в коприна и брокат. Катрин беше възприела, без да се замисля, предубеждението на много англичани, че по отношение на модата шотландките са все още в елизабетинската епоха, но присъстващите дами можеха преспокойно да съперничат по елегантност на лондонското общество и тя установи с облекчение, че нейното деколте не прави изключение. Деколтето на Лорън беше дори още по-дълбоко, та пищният й бюст просто преливаше от корсажа.

— Дано не сме ви накарали да чакате — каза Алекс, когато Доналд и Мойра прекосиха салона, за да поздравят него и Катрин. Брат му беше видимо зарадван и трогнат да го види в шотландска носия, затова прегръдката беше много сърдечна.

— Добре дошъл у дома! — Гласът на Лохийлс беше малко дрезгав. — Камеръновци са най-сетне отново заедно и така трябва да бъде и занапред. Обединени, сме силни и нека нищо не бъде в състояние да ни раздели — никакво правителство и никакъв крал!

— Така да бъде! — откъсна се одобрително от всички уста, докато някой подаваше на Алекс и Катрин кристални чаши.

Доналд вдигна чаша.

— За здравето на Камеръновци!

— За Камеръновци! — Чашите със златиста течност бяха пресушени на един дъх.

Катрин последва примера на останалите и се почувства горда, докато някакво огнено кълбо сякаш се взриви в гърлото й, пресече й дъха. С подкосени колене тя се вкопчи в ръката на Алекс и той едва успя да я задържи да не падне.

— О, божичко! — Тя видя сякаш размито уплашеното лице на Мойра. — Кой й е дал уиски?

— Не съм аз — оправда се Джийни. Невинният израз на лицето й не беше по-убедителен от този на котка с птичи пера по муцунката.

— Горкото дете сигурно никога не е пило нещо по-силно от леко вино. Дайте й веднага чаша вода.

— Това тук е по-добро — леля Роуз подаде на Мойра една чаша. — Ако пийне вода, уискито пак ще я удари в главата. Глътчица червено вино ще й подейства чудесно.

Мойра вдигна чашата до устните на Катрин.

— Само една малка глътчица.

Сладкото червено вино наистина угаси жаравата в устата и гърлото й.

— Божичко! — простена тя. — Какво беше това?

— Най-доброто уиски от нашите планини! — похвали се Арчибалд Камерън. — Мое собствено производство.

— Какво ще кажете, дали да не пристъпим към вечерята? — предложи усмихнат Доналд. — Гладен съм като вълк.