Той даде знак някому, който стоеше в коридора, и тутакси се разнесоха пронизващи звуци, напомнящи квиченето на умиращо прасе. Катрин хвана пак ръката на мъжа си, но когато обърна предпазливо глава, видя само един свирач на гайда, който изтръгваше от инструмента си нещо като музика, след като мехът се бе напълнил с въздух.
— Той ни кани на трапезата — прошепна й Алекс на ухото.
— На мен ми звучи, сякаш иска да ни откаже да хапнем дори залък.
— Права си, отначало гайдата е била използвана, за да се плаши врагът. Десет души гайдари, маршируващи пред войската, могат да опънат по-зле нервите на противника от вида на цял артилерийски полк.
По изключение този път Катрин повярва на всяка негова дума.
Доналд й предложи ръката си и я отведе галантно в голямата зала, където бяха сложени две дълги дъбови маси. По-малката беше качена на подиум и предназначена за най-важните членове на семейството и почетните гости, останалите близо петдесет чичовци, лели, братовчеди и братовчедки, деца и приятели насядаха около другата маса.
Катрин седеше между Доналд и Арчибалд, срещу нея Елспет, съпругата на Джон. Набит нисичък господин, когото всички наричаха само „Капич“, седеше между Елспет и Джийни и флиртуваше през масата с леля Роуз. В другия край на масата се беше настанила Мойра, откъм дясната й ръка седеше Алекс, откъм лявата Джон. Катрин установи ядосана, че Лорън е окупирала стола до Алекс и му прави неприкрито аванси.
След многобройни тостове и речи — някои на галски — сервираха първото ястие, чудесна картофена кремсупа с късчета сьомга. Последваха огромни блюда с пържена патица в маслен сос, салами и пастети. Арчибалд Камерън се грижеше чашата на Катрин да не остава празна, а тя съжаляваше от сърце и душа, че е така силно пристегната.
— Нашите планински специалитети май ти се услаждат — подхвърли Капич и й смигна. — Нищо чудно, бях наскоро в Лондон, където познават май един единствен сос, с който заливат всички ястия. А все се фукат със своята култура на храненето. Какво ме греят най-красивите чаши и сребърните прибори, ако ми сервират помия за прасета? — Той хвърли на Катрин извиняващ се поглед. — Моля ви, не се обиждайте, уважаема госпожо.
В себе си тя трябваше да се съгласи с него — английската кухня беше наистина незадоволителна.
— Щом на трона пак седне шотландски крал, ще ги научим и на кулинарно изкуство — както ги научихме да се страхуват от нас — възкликна Джийни.
— Дръж си езика зад зъбите, жено — изръмжа Арчибалд.
— Никой не може да ми сложи катинар на устата — нападна Джийни съпруга си. — Ако вие мъжете сте поплювковци, които гледат как да изклинчат, когато принцът им ги моли за помощ, аз пък си казвам кратко и ясно мнението и хич не ме е еня дали това ви харесва, или не.
— Днес празнуваме завръщането на Аликзандър — намеси се енергично Мойра. — Има по-радостни теми за разговор от политиката, та престани, моля те, мила снахо, да предизвикваш кавги.
— Не предизвиквам кавги — упорстваше Джийни, — но мъжът ти не бива да се спотайва вкъщи и да обижда принца, като не се отзовава на призива му. Баща ти никога не би обърнал гръб на един Стюарт — обърна се тя направо към Доналд. — Той щеше да побърза да отиде при него и да му се закълне във вярност.
Лохийлс отмести чинията си.
— Никой никога не се е съмнявал в лоялността ми спрямо крал Джеймс и в уважението ми към неговия син. От години съм използвал всяка възможност да улесня завръщането им в родината.
— Думите не са достатъчни — изсумтя Джийни. — Англичанинът може да бъде победен само с дела.
Катрин бе смаяна — какво си позволява тази жена в присъствието на гости! Но другите, изглежда, й бяха свикнали, отпиваха си преспокойно от виното и хапваха от вкусния сладкиш, сервиран за десерт.
— Не я слушай, Доналд — каза Джон Камерън. — Твоята сдържаност е най-мъдрото решение, което си вземал през живота си, и трябва да държиш на него. Винаги си казвал, че бунтът срещу Хановерската династия е невъзможен без силната подкрепа на Франция. Принцът го знаеше, а обеща да доведе цяла армия и да докара оръжие. А сега се появи без нито едно от двете и затова никой предводител на клан не е задължен да му помага.
— Аз съм се клел във вярност на крал Джеймс — възрази Доналд — и ако ме призове да се бия за него, ще го сторя, и то до последна капка кръв.
— Това го знаем всички — наведе се бързо напред Джон. — Но не твоят крал те моли да рискуваш не само собствения си живот, но и този на още хиляда смели мъже! Иска го онзи глупав хлапак, напуснал Италия без разрешението на баща си. На своите 24 години той мечтае за власт и слава, без да е наясно, че пътят към тях е постлан с кръв и трупове.
— Да, той е млад и напорист, но желанието му е само да помогне на баща си да получи онова, на което има право.
— По дяволите, той иска
— Една разделена Шотландия — измърмори потиснато Доналд. — Клановете ще се окажат от двете страни на барикадата и ще поведат гражданска война, вместо да нападнат с обединени сили англичаните… Една война днес би унищожила всичките ни мечти за независим шотландски парламент.
— Можеш да погребеш тези мечти, ако принц Чарлз не се завърне час по-скоро в Италия — намеси се Алекс, който дотогава беше мълчал. — Достатъчно е шепа кланове да застане зад него, и Англия ще има вече чудесен повод да ни нападне. Гарнизоните във форт Уилям и форт Джордж веднага ще бъдат засилени и войската ще бъде дислоцирана на Север.
— Принцът обеща, че английска армия ще се сражава на наша страна.
— По време на пътуването ми през Англия не забелязах и следа от подобна армия — каза сухо Алекс. — За сметка на това там гъмжи от фанатици, които насъскват населението. Убеждават ги, че голи, кръвожадни пещерни хора искали да нападнат Англия, да изнасилват жените им и да принесат децата им в жертва на друидите. — Той погледна втренчено Катрин през масата. — Никой не ще може да ги убеди, че ние искаме да живеем в мир, но без чуждестранни завоеватели, които смятат, че са взели цивилизацията под аренда само за себе си.
Тя не можеше да повярва, че тук се разисква толкова открито за едно въстание. Какво би казал Хамилтън Гарнър, ако беше тук с яркочервения си кител и белия панталон? Сигурно щеше да обясни на тези фантазьори колко смешни са плановете им за инвазия. Какво можеше да сторят шепа яковисти срещу събраното в юмрук могъщество на английските драгуни?
Хамилтън! Къде ли е той сега? Дали се е съвзел от раната или са възникнали усложнения — инфекция, треска или нещо още по-лошо? Защо не дойде да я освободи? И защо Деймиън не я последва? Беше оставила толкова бележки във всички странноприемници, че беше невъзможно Алекс да ги е намерил до една. Можеше ли доскоро да си представи, че нито Хамилтън, нито Деймиън няма да пожелаят да й се притекат на помощ?
Сега беше вече твърде късно… Беше пленничка в тази средновековна крепост. Наистина, държаха се с нея учудващо мило, но тук тя би си останала завинаги чужденка. Чужденката…
На какво се смееха сега? Тя погледна към Алекс и очите й останаха приковани към чувствените устни, които й бяха доставили такова удоволствие…
Катрин понечи да посегне към чашата с вино и за малко не я събори. Червено петно се разля върху снежнобялата покривка.
— Господи, колко съм несръчна — прошепна тя смутено.
— Не се притеснявай — усмихна й се Доналд. — Навярно си капнала. Радваме се, че въпреки това участваш в малкото ни тържество. Бях посъветвал Алекс да те остави да си отспиш.
— Тя настоя да слезе за вечерята. — Беше гласът на Алекс и той се озова изведнъж зад стола й.
— Да, аз… аз наистина съм малко уморена.
