Джена

разпитван, няма да научи нищо. А тя трябваше да знае. Отговаряше за безопасността на леля си и слугите. Но за целта бе нужно да се отърве от Алфонс, защото този мъж никога нямаше да проговори пред повече от един човек. Сигурна беше в това.

— Алфонс — започна тя, щом помогнаха на мъжа отново да легне. — Вече мога и сама. Ще остана да го наглеждам още известно време, а междувременно ти трябва да си лягаш.

— Милейди, не мога да ви оставя тук сама с него. — Той я погледна подозрително, сетне отправи злобен поглед към мъжа. — Ще си тръгна заедно с вас.

Смехът й бе тих и мелодичен. Не можеше да се държи грубо с Алфонс. Алфонс беше камериер на Луиджи и двамата се бяха сближили, докато гледаха болния й съпруг. Алфонс беше останал след смъртта на господаря си, за да се грижи за нея, младата вдовица.

— Алфонс, аз съм силна жена, а той — и тя махна с ръка към мъжа — е ранен. Изгубил е толкова много кръв, че не може дори да стане от леглото, камо ли да ме нападне.

— Той е прав — заговори непознатият и категоричността в гласа му я накара да подскочи. — Една дама не бива да остава насаме с мъж… особено в спалня. Без значение колко слаб е мъжът и колко силна — дамата.

— Значи това ви безпокои. — Не беше сигурна дали изчервяването му се дължи на думите й или на раната, но той се усмихваше. Това й вдъхна надежда, че може би ще й се довери, ако накара Алфонс да ги остави насаме. — По-добре не взимайте страната на Алфонс, защото няма да успея да го накарам да си легне, а той се нуждае от сън.

Мъжът неодобрително поклати глава, но не каза нищо повече. Зад нея Алфонс издаде звук, изразяващ одобрение към човека в леглото. Тя се усмихна против волята си. Мъжете все се грижеха за женската репутация — било за добро или за лошо.

— Алфонс, всичко е наред. Трябва да ставаш рано, а аз мога да спя до късно. — Тя му се усмихна, за да смекчи следващите думи: — Не искам да ти нареждам, преживели сме достатъчно заедно, за да го правя.

Възрастният мъж се намръщи, виждаше се, че желае да й се противопостави, но си тръгна, устните му бяха побелели от стискане. Щом се чу характерният звук от затварянето на вратата, Джена поклати глава, едновременно раздразнена и развеселена от упорството на слугата. Сега обаче трябваше да се грижи за по-важни неща.

Обръщайки се към болния, тя попита:

— Бяхте ли в съзнание, докато ви шиех?

Той въздъхна дълбоко и чаршафът се повдигна и спадна заедно с гръдния му кош:

— Достатъчно дълго, за да оценя майсторството ви.

— Съжалявам, сигурно е било ужасно, но нямаше как. Трябва жестоко да сте обидили някого. Ще ми разкажете ли? — Когато той не отговори, тя добави: — Утре ще извикам лекар.

— Не!

Точно това очакваше да чуе. Какво беше сторил този човек, та не можеше да си позволи дори визитата на лекар? По всичко личеше, че е убил някого. Може би бе направила грешка, че го прибра в къщата си.

— Раната ви е сериозна — започна тя, облизвайки устни, докато внимателно подбираше думите си. — Може да се инфектира. Ако се случи, не мога да ви помогна. Сигурно имате много сериозна причина да рискувате живота си, като отказвате лекар.

Той отвори очи и открито срещна погледа й:

— Така е. Не съм глупак и знам колко е тежка раната, но нямам друг избор.

Гласът му не издаваше друго освен усилието да говори. В началото доста висок, той постепенно заглъхна и тя едва можа да разбере последните думи.

— Нямате друг избор? Мисля, че преувеличавате.

Изведнъж той се надигна и я сграбчи за китката. Тя трепна и опита да се освободи, но напразно.

— Не викайте лекар — процеди той през зъби.

Инстинктът й я предупреждаваше, че е опасен човек, но в същото време виждаше, че е съвсем омаломощен. От усилието да я сграбчи и държи прикована към леглото по гръдния кош и раменете му изби пот и заблестя по тялото в златисти оттенъци под трепкащата светлина на свещите. За него това бе важно. Тя омекна.

— Ще изчакам да видя как сте утре. Само това мога да ви обещая, не искам животът ви да ми тежи на съвестта. — Той пусна китката й и се свлече на възглавниците. — Все пак трябва да знам дали положението, в което сте изпаднали, не застрашава дома ми. — Тя говореше спокойно, но усещаше пулса в гърлото си.

Щеше ли да й отговори? Щеше ли да каже истината? За да облекчи напрежението в гърдите си и да му даде време да премисли отговора си, тя се пресегна към купата с вода и изстиска кърпата, за да избърше избилата го от усилието пот.

Очите му се бяха присвили, когато се обърна към него, но лицето му оставаше безизразно. От него би излязъл чудесен картоиграч. Може би точно това се бе случило: бе играл добре и някой от загубилите се бе опитал да му отмъсти.

Нямаше ли да отговори най-сетне?

Накрая той заговори, обмисляйки всяка дума:

— Не мисля, че има опасност, но сте права да се тревожите. Ще си тръгна сега. Това е най-малкото, което мога да сторя, за да ви се отплатя. — Надигна се на лакти, изстена и прехапа долната си устна, докато по нея не се появиха капчици кръв.

При вида на болката, изкривяваща чертите му, всички мисли за опасността, застрашаваща хората й, се стопиха. Изпускайки кърпата, тя бързо го бутна назад в леглото и избърбори:

— Глупак такъв! Тази вечер не можете да отидете никъде.

Той се отпусна с тежка въздишка:

— Права сте. Твърде слаб съм. Ще си тръгна утре.

Слисването й развърза езика:

— Кажете ми защо ви нападнаха. Ако е заради карти или жена, няма причина да си тръгвате, преди да сте се възстановили. — Мисълта, че може да се е бил за някоя жена, я накара да изпита мигновено съжаление, но жените и картите бяха нещо обичайно за мъжете.

— Нито едното, нито другото.

Тя едва чу думата, донесла й облекчение, преди отново да застане нащрек:

— Нещо незаконно?

— Не мисля.

Срещна очите му. Зениците му бяха разширени, а веждите сключени от болката, но той не трепна под изпитателния й поглед, нито се опита да го избегне. Каквото и да бе сторил, смяташе се за прав. Кой знае защо, тя не се усъмни в преценката му.

— Засега ще трябва да се доверя на думите ви. — Нищо друго не би могла да направи, още по-малко да го изхвърли на улицата, откъдето го бе прибрала.

Извърна се към легена, за да вземе кърпата и осъзна, че използва необходимостта да попива потта му като средство за разсейване на напрегнатата атмосфера помежду им. С този мъж характерното й самообладание я напускаше.

— Сега ще избърша потта ви, а после ще ви дам още малко бренди, смесено с лауданум2. Ще продължим разговора утре сутринта. — Връщането към практичните задачи облекчаваше стегнатото й гърло.

Очите му се затвориха, докато тя прокарваше кърпата по слепоочията, по страните и после по врата му. Поглеждайки безизразното му лице, тя се осмели да избърше широките му рамене, стройни въпреки натрупаните мускули. Пръстите й тайничко се прокрадваха извън кърпата, усещайки гладката му кожа, която контрастираше с по-твърдите златисторуси косъмчета.

Попи потта около очертанията на превръзката, отбелязвайки, че няма прясна кръв. После избърса ръцете му до големите, добре оформени длани. Пръстите бяха дълги и изваяни, ръце на художник, но се бяха оказали достатъчно силни да я приковат към леглото. Китката й още бе изтръпнала на мястото, където я бе