стиснал.
Кърпата вече беше топла и Джена отново я потопи във водата, преди да смъкне чаршафа до бедрата му. Беше толкова горещ. Ако не внимаваха, можеше да го втресе. Нямаше опит с треските; кожата на Луиджи бе суха и хладна като пергамент. Емоциите на Луиджи също бяха сухи и хладни.
Знаеше, че този мъж с горещо като фурна тяло няма да е сдържан, какъвто бе покойният й съпруг. Този мъж притежаваше чувства, които изпълваха цялото му същество и бяха също толкова силни, колкото и убеждението, че каквото и да е сторил, за да го прободат, е било необходимо.
Остави кърпата в легена и се обърна към него. Осъзна смаяно, че очите му под натежалите клепачи я наблюдават, наситенозеленият им цвят бе просветлял. Ако не бяха замъглени от болката, би казала, че я изучава, преценявайки я предвид ситуацията, в която бе попаднал. Съмняваше се, че той е в състояние да се съсредоточи дотолкова в момента.
Очите му се затвориха. Най-сетне лауданумът и брендито бяха подействали.
Тя се отпусна в стола близо до леглото. Слепоочията я боляха от напрежението, беше изтощена. С натежали за сън клепачи забеляза едно петно върху полата си. Разглеждайки го отблизо, видя, че е кръв. Главата й забуча.
Какво бе направила? Това не бе същото, като да се грижиш за ранено куче или кон, към който са се отнасяли зле. Това беше човек, нападнат с цел да бъде убит, а тя дори не знаеше защо. И все пак го бе прибрала в къщата си. Сигурно беше луда.
Опита се да диша дълбоко. В момента не би могла да стори каквото и да било. Нито можеше да го изгони навън в студената нощ — единствената й възможност, нито да възпре надигащото се главоболие.
Джена се сдържа да не изпъшка, признавайки пред себе си, че мъжът щеше да остане и че тя трябва да си легне. През следващите няколко часа не би могло да се случи нищо, той щеше да е добре и никой нямаше да дойде да го търси.
Щом взе решение, тя се изправи, отиде до камината и сложи още дърва, разбутвайки старите, за да се подпалят новите.
— Това трябва да го прави някой слуга.
Дълбокият му глас я накара да се обърне рязко, опитвайки се да пренебрегне тръпките, полазили гърба й. Пристъпвайки към потъналото в тъмнина легло, тя вдигна свещта и го погледна изпитателно. Сега добре можеше да различи решимостта, която го държеше буден въпреки изпития лауданум.
Чертите на лицето му бяха остри под трепкащата светлина на свещта, почти зловещи в своята ъгловатост. Тя се отърси от моментната уплаха, чудейки се колко силен трябва да е човек, та да устои на подобно успокоително. Нямаше опит с такъв тип хора, познаваше единствено себичността на Ричи — своя годеник, и ината на един старец.
— Трябва да спите — каза тя, като внимаваше да не издаде с гласа си своята несигурност.
— След малко. Защо не повикате някой слуга? — настоя той.
— Защото са си легнали. Утрото идва бързо, ако не си господарят или господарката. — Отмести поглед, не желаейки той да прочете в него, че иска да запази тайната му, както вече бе решила. — Освен това знам, че ви е необходима дискретност. Каквото и да сте сторили, за да получите тази рана, сигурно не се нуждае от разгласа. А слугите са приказливи. Дори най-добрите.
— Щях да ви се доверя, ако можех.
Въпреки здравия си разум, тя му вярваше, точно както знаеше, че ще го остави в къщата си. Ала сега трябваше да си тръгне. Той се нуждаеше от сън, а на нея й бе необходимо време да помисли, без да усеща смущаващото му присъствие.
Затваряйки вратата след себе си, Джена се обърна и се блъсна в някого.
— Алфонс! — ахна тя, с ръка на гърдите. — Изплаши ме.
— Трябва да ви е страх — каза лакеят. — Да оставите непознат мъж в къщата, и то при подобни обстоятелства.
Тя се намръщи. Той се бе преоблякъл, сменяйки тюркоазено-сребристата ливрея на дома Понти с тъмни дрехи. Не бяха предназначени за леглото. — Алфонс, защо не спиш?
Той също се намръщи.
— Някой трябва да наблюдава този мъж, въпреки съгласието му, че не бива да оставате насаме с него. Знам защо искахте да изляза, милейди.
От обидения израз на лицето му Джена я напуши смях. Не можа да се сдържи. Цялата тази ситуация би могла да бъде комична, ако не бе толкова напрегната:
— Знам, че не се боиш от мен, Алфонс, затова не ме гледай така смразяващо. Разбира се, че знаеш защо исках да си тръгнеш, нали ти казах. Нуждаеш се от сън.
— Вие искахте да разпитате този мъж, милейди, и мислехте, че няма да ви каже нищо, ако в стаята има прислуга — завърши той самоуверено.
Джена поклати леко глава. Е, добре, тя имаше нужда да поговори с някого за това, а Алфонс беше най-подходящият. Доверяваше му се напълно.
— Прав си, както винаги, стари приятелю — каза тя, облягайки се на стената. Потрепващата свещ, която държеше Алфонс, очертаваше единствен кръг от светлина, понеже свещите по стените отдавна бяха угасени. — Но той не пожела да ми каже нищо, освен че това, което е направил, не е незаконно и е убеден, че е трябвало да го стори. И колкото и да е неблагоразумно от моя страна, не мога да го изхвърля на улицата, макар да се боя, че ще ни навлече някоя беда.
— Хм… — Алфонс се олюля на пети. — Смятам, че може да се доверим на думите му, но дали може да се доверим на човека, който навярно все още го преследва, е друг въпрос. Нашият герой се е боял да не го проследят, иначе не би притискал кърпа до раната си. Свършил е добра работа. Преди да се прибера, проверих дали по калдъръма няма капки кръв. Няма никакви.
Бе много уморена, а всички тези приказки за кръв и опасност бяха толкова изтощителни. Потрепера от внезапната болка в слепоочията. Малко почивка щеше да премахне главоболието, но този мъж сякаш не желаеше да й я разреши. Тя трябваше да мисли.
— Ще остана при него през нощта — каза Алфонс. Категоричният му тон не търпеше възражение.
Джена знаеше кога да се признае за победена:
— Няма да ти е лесно. Утре трябва да си отспиш. Сутринта ще увелича броя на лакеите с извинението, че точно сега се чувствам несигурно в Париж. — Въздъхна и потри слепоочия. — Това е добра причина и е разумно, дори да нямахме гост.
Алфонс кимна, после влезе в стаята на болния, затваряйки тихо вратата след себе си.
Джена остана вгледана в тежката дървена врата. Не беше способна да мисли свързано, а трябваше да се отбие и при Хестър. Потискайки една въздишка, тя тръгна по коридора и спря пред стаята срещу своята. Джена беше обещала на леля си, че ще й се обади, а тя винаги държеше на думата си. На тихото почукване не отговори никой. Опита отново — и пак нищо. Изглежда, Хестър бе успяла да заспи, въпреки страховете си.
Джейсън я гледаше как напуска стаята. Топлотата, която го обгръщаше, си отиде с нея. Той се усмихна мрачно. Само на него можеше да се случи да го ранят смъртоносно тъкмо когато е намерил жена, която иска да впечатли. Ех, ако можеше да й се довери, но той не знаеше дори името й, да не говорим за това на коя страна бе. Френският й беше добър, ала се усещаше някакъв акцент. А пък Алфонс беше френско име.
Не, той не можеше да рискува постигнатото през последните две години, като й се довери, докато не му се наложи или докато не разбере коя и каква е тя.
По дяволите! Искаше му се да й се довери.
Големите й кафяви очи и усмивката й бяха твърде нежни, за да принадлежат на жена, на която не би могъл да се довериш. И тази трапчинка на брадичката й, която го молеше да я целуне. Той направи гримаса, припомняйки си състоянието, в което се намираше. Не беше във форма да направи друго, освен да й бъде благодарен.
Утре ще научи повече за нея, а след това ще трябва да си тръгне. Не можеше да поеме риска човекът, който го бе нападнал, да го проследи и да стори някакво зло на нея или на хората, работещи за нея.
