Дължеше й повече от това. Сигурно вече щеше да е мъртъв, ако не беше тя.
Трябваше да я пропъди от съзнанието си… и от тялото си. Той се усмихна мрачно. Нуждаеше се от почивка. За първи път от месеци наред му се удаваше случай да спи, без да държи в едната си ръка ножа. Трябваше да се възползва от това. Сутринта щеше да има достатъчно време да реши как да напусне Париж.
ВТОРА ГЛАВА
Джена се събуди внезапно. Какво я бе стреснало? И тогава го чу — трополене на карета по калдъръма. Още не можеше да привикне към този звук. Във Венеция хората пътуваха по вода, но това бе Париж, а тя бе тук от няколко месеца.
Ако шумовете отвън не бяха достатъчни да й го припомнят, то вътрешността на тази взета под наем къща би трябвало да го стори. Вместо прозорци от пода до тавана, пропускащи яркото слънце на Италия, тя се сблъскваше с тежки кадифени завеси, покриващи миниатюрни прозорци, които изолираха нежеланото натрапничество на големия град. Вместо полирани мраморни подове в пъстри тонове, тя стъпваше върху дебел кафяв килим, от който внушителната й спалня изглеждаше тъмна и гробовна. Дори мебелите бяха отблъскващи, масивни, натруфени реликви от друга епоха.
Не би избрала тази къща с мрачната й атмосфера и в близост до центъра на Париж. Избрал я бе Ричи, заявявайки, че при сегашния наплив от хора, стичащи се тук да отпразнуват заточването на Наполеон на Елба, не би могло да се намери нищо по-добро.
Тя въздъхна примирено при мисълта за Ричи, бъдещия й съпруг и последен потомък на фамилията Понти. Беше принудена да приеме Ричи. Това бе спомен, който би предпочела да забрави, но…
— Джена — каза Луиджи.
Гласът на съпруга й изпод купчината одеяла, покриващи измършавялото му тяло, бе тих и хриптящ. Поглеждайки над книгата си, Джена видя, че той протяга към нея ръка. Веднага остави романа и се изправи. Пръстите му бяха студени и се впиха в топлата й плът, сякаш се опитваше да изкопчи от нея живот. От цялата си душа искаше да може да му даде това, от което се нуждае, откакто лекарят бе казал, че не му остава много.
— Да, Луиджи? — попита тя тихо, сърцето я болеше, че трябва да го гледа в това унизително положение.
— Джена, и двамата знаем, че умирам. — Пресече го пристъп на кашлица.
Тя го придържаше за раменете по време на разтърсващите движения, желаейки повече от всичко да облекчи болката му. Усети как очите й се пълнят със сълзи, но се удържа. Това нямаше да му хареса. Когато най-сетне спря да кашля, тя го положи обратно на възглавниците и нежно отстрани рядката прошарена коса от челото му, останало сухо въпреки усилието.
Той си пое жадно въздух като удавник, показал се за миг на повърхността.
— Ти ми беше опора и дясна ръка през петте години, откакто сме женени. Искам да ми бъдеш партньор и след смъртта.
— Шт! — прекъсна го тя. — Нуждаеш се от почивка.
Сивите му очи я гледаха твърдо и тя усети, че я изпълва чувство за обреченост. Знаеше какво ще й каже. Водеха този разговор всеки ден, откакто немощта го бе приковала към леглото. Досега бе съумявала да го отклони, но усещаше, че той е обзет от отчаяние и повече няма да отстъпи. Не искаше да направи това, за което той настояваше. Но как можеше да му откаже? Как би могла да измери дълга си към него? Нямаше представа, но така или иначе остатъкът от живота й беше прекалено голяма отплата. Знаеше, че той не е съгласен.
— Този път ще ме изслушаш — каза той с фалшива сила в гласа. — Няма да преживея нощта. Преди да си отида, искам да ми дадеш дума.
И щеше да я получи — знаеше го със сигурност — и волята я напусна. Когато ставаше въпрос за фамилията Понти, Луиджи бе неумолим.
— Трябва да се омъжиш за Ричи. Богатството трябва да остане при титлата. — Той спря, за да си поеме дъх.
— Остави парите на Ричи — замоли го тя. — Не ги искам.
Ръката му отново се впи в пръстите й.
— Забравяш за майка си.
Думите му я смразиха, но знаеше, че не го прави от жестокост. Майка й, болна от туберкулоза, се намираше в швейцарски санаториум и беше там от години. Здравето на майка й беше причината Джена да се омъжи за Луиджи. И, изглежда, щеше да е причината Джена да се омъжи за Ричи, освен ако не успееше да го разубеди. Трябваше да опита.
— Тогава ми остави достатъчно пари, за да се погрижа за нея — замоли го Джена. — Останалото дай на Ричи.
— Ричи ще пропилее парите по жени и карти само за две седмици. Знаем го и двамата.
Суровата категоричност оживи лицето му и то засия, сякаш здравето му се бе възвърнало. Щом видя това, Джена разбра, че е загубена.
— Ще ме обречеш да прекарам целия си живот с човек като Ричи? — попита тя тихо, използвайки въпроса си като последна защита. Още докато го задаваше, знаеше, че няма да е достатъчен да промени решението на Луиджи.
— Ще направя всичко, за да спася фамилията. Ти знаеш как да се грижиш за парите. През последните две години се справяше вместо мен. Пък и кой знае, бракът с добра жена може да промени Ричи. Бог е свидетел колко много разгулници са се преобразили от любов.
— Любов! — Смехът й беше тих и горчив. — Ричи не ме обича, нито пък аз него.
— И това ще стане. Надявам се да е така заради теб, защото трябва да настоявам. Без твоето обещание ще оставя всичко на Ричи. Няма да имаш пари, за да се грижиш за майка си. Адвокатът ми чака решението.
Тя се опита да издърпа пръстите си от ръката му, но той ги държеше като в менгеме, а погледът му я пронизваше. Като в мъгла тя го наблюдаваше как посяга със свободната си ръка към златния звънец на нощното шкафче. Едва беше позвънил, когато вратата се отвори и влезе секретарят му. Къде бе деликатният човек, за когото се бе омъжила? Промени се в желанието да продължи рода си. Те нямаха деца, тъй че Ричи беше последната му надежда да съхрани името Понти, но Ричи трябваше да има пари. А тя щеше да се погрижи за това…
Сега бе сгодена за Ричи — обстоятелство, на което честта й не позволяваше да сложи край, въпреки че Луиджи бе мъртъв и не можеше да стане от гроба, за да я спре. Не, тя бе обвързана с бъдещ брак, планиран от Луиджи.
Въздъхвайки заради несправедливостта на всичко това, Джена вдигна ръце над главата си и се протегна. Животът и щастието й бяха принесени в жертва на бъдещето на една фамилия развратни италиански графове. Нищо не би могла да направи по отношение на годежа си с Ричи, но би могла да види как е новият й пациент и да реши какво да прави с него.
Стана от леглото, забелязвайки за първи път, че все още е в роклята от предишната нощ. Главата я бе боляла толкова силно и бе толкова уморена, че не си бе направила труда да се преоблече.
Изхлузвайки се от намачканата рокля, тя се изми със студена вода и кожата й настръхна. После отвори масивния гардероб от махагоново дърво и прерови няколко пъти дрехите си, преди да се спре на една рокля в теменужен цвят и семпла кройка. Облече я бързо.
Огледа се критично в голямото огледало, което я отразяваше в цял ръст. Облечена подходящо, би могла да се смята за привлекателна, но не беше красавица. Погледът й бе твърде решителен, а брадичката твърде
