научил. Това ще изложи на опасност Джей… искам да кажа нас.
Лицето на Хестър пребледня при мисълта за вероятни усложнения, но кимна разбиращо.
— Е, само ако можеше да се отървеш от този натрапник — въздъхна тя.
Джена не пожела да отговори. Бяха приключили с това и тя бе взела решение. За добро или за лошо, щеше да се грижи за Джейсън, докато той се възстановеше достатъчно.
Хестър отново отпи от чая и посегна към друго парче кейк, преди да въздъхне:
— Тогава ще си тръгнем ние. Това ще разреши проблема ти по отношение на този мъж. Остави някой слуга да се грижи за него. Пък и вече е време да посетим майка ти. Бог ни е свидетел, че щяхме да сме отишли досега, ако Ричи все не забравяше да уреди пътуването, въпреки че сам настоя да го стори. Мисля, че го направи, за да получи пари с извинението, че трябва да плати за някои неща предварително. Сигурна съм, че е похарчил парите за друго.
— Аз също — промърмори Джена. — Но ти си права, скъпа. Трябваше да заминем по-рано. Както и да е, вече съм казала на секретаря си да уреди пътуването. Ще се погрижи и за отиването ни в Италия след Швейцария. — Не каза на леля си, че плановете й бяха съобразени с Джейсън и времето, необходимо да се възстанови, за да може да пътува сам.
— Италия! — Хестър рязко остави чашата и тя издрънча. — Надявах се, че ще се върнем в Шотландия.
— Защо? — кротко попита Джена. Колко пъти бяха водили този разговор? — В Гленфинан не ме очаква нищо. Татко умря разорен. Всички земи и титлата преминаха към наследника му, далечен братовчед, когото не познавам и който не се интересува от мен. Не, сега мястото ми е в Италия.
— В Италия не те очаква нищо, освен една огромна къща-мавзолей и брак с мъж, който ще се перчи пред теб с любовниците си и ще пилее парите ти на поразия.
— Лельо! — Джена едва не се задави, както отпиваше от чая. Щом успя да си поеме дъх, каза: — Какво говориш!
Хестър малко се притесни.
— Истината.
— Не, не е точно така — каза Джена спокойно. — Семейството на майка ми е в Италия, а от шотландските си роднини обичам само теб, а ти си с мен.
— Семейството на майка ти няма да те приеме.
Ударът беше директен, знаеха го и двете. Лицето на Джена пребледня и тя се загледа в огъня, за да не види Хестър сълзите, които заплашваха да потекат. Мислеше си, че бе оставила разочарованието зад гърба си. В края на краищата това се бе случило, преди да се роди тя.
Майка й, Франческа Галучи, беше единственото дете на богата фамилия от Неапол. Бе избягала с красив беден шотландски благородник и не само че я бяха лишили от наследство, ами бяха изтрили и името й от семейната библия.
Джена не желаеше да говори повече за това.
— Права си, лельо — каза тя колкото може по-безгрижно, надигайки се от мястото си. — Все пак сега Венеция е моят дом. Ще живея там след женитбата си. Това е мястото, където ще отида, след като се видя с мама. — Усмихна се, за да смекчи следващите думи: — Извини ме, трябва да се погрижа за моя болен.
Хестър присви състрадателно малката си уста, наблюдавайки как единствената й племенница излиза от стаята. Последното нещо, което би искала, бе да нарани Джена, но детето не биваше да се омъжва за този Ричи. Сега трябваше да се омъжи за някой добър шотландски момък. А най-напред трябва да се отърве от онзи човек в Златната стая.
Джейсън безмълвно се бореше с кошмарите си. Мъртъвците, които го заобикаляха, се разпръснаха, щом се върна в реалността. Някой беше в стаята. Шумът от обръщане на страници, жълтата светлина от свещите и топлината от разгорелия се огън се врязваха в изострените му сетива.
Колко дълго беше спал? Последното, което си спомняше, бе, че е играл вист с лакея, Алфонс. По време на играта бе научил, че въпреки френското си име, Алфонс е италианец. Не му харесваше, че са в Париж, но господарката му беше дошла тук и той трябваше да я последва. Не парите го бяха довели в Париж, а привързаността.
Любопитството на Джейсън ставаше все по-голямо. Каква жена би могла да предизвика подобно чувство у един слуга? Тя също ли беше италианка? Много добре говореше френски, ако е така. А дали говореше английски? Хубаво щеше да е, ако можеше отново да говори на родния си език, без да се страхува от това.
Обърна глава, за да види кой седи до него този път, надявайки се да е тя. Тя беше.
Потрепващата светлина от свещта хвърляше сенки върху страните й и под брадичката. Гърдите й, едри и заоблени, преминаваха в тънка талия, която само подчертаваше богатите й форми, и той усети как кръвта му пламва. После направи гримаса, ругаейки се вътрешно. Тя му беше спасила живота и той й дължеше уважение, а не такива помисли, щом не можеше да й предложи нищо повече от една приятно прекарана нощ.
— Мадмоазел? — Гласът му секна, щом тя трепна. Винаги ли щеше да я плаши така?
Тя вдигна стреснато очи и кафявите й ириси заблестяха като кехлибар. Той се почувства особено.
— Parlez-vous Anglais?3
Той задържа дъха си, изплашен от собственото си безразсъдство. Проклет глупак, да рискува така мисията си, но вече нямаше връщане назад. Пък и тя знаеше името му и беше предположила, че е англичанин. Освен това той й вярваше.
— Да — отвърна тя. — Аз съм наполовина шотландка.
Мелодичният й глас го изпълни с наслада, заедно с изненадата и радостта от отговора й. Поемаше нечуван риск, но жена с глас като нейния положително не би го издала. Освен това фактът, че говори английски, не бе кой знае какво признание, пък и тя имаше шотландска кръв. Шотландците бяха изключително горди и лоялни хора. Може би тя ще подкрепи каузата му. Още не смееше да я попита, но заслужаваше да помисли за това.
— По баща или по майка? — попита той. Искаше да узнае повече за нея, за да установи някакъв контакт помежду им.
Тя го изучаваше, в очите й проблеснаха множество емоции, преди да каже:
— Когато вие сте готов да ми разкажете повече за себе си, тогава и аз ще ви отговоря.
Нямаше да й каже нищо и тя го знаеше. Малкото дяволче! Макар че отговорът й го раздразни, това само увеличи възхищението му към нея. Беше с милостиво сърце, когато ставаше дума за безпомощен човек, но изобщо не беше глупачка.
Наблюдаваше я как оставя книгата и се изправя, за да се приближи към него. Косата й бе прихваната на тила и падаше на вълни, галейки кадифената белота на шията й. Имаше гъсти къси мигли, обрамчващи леко дръпнатите й очи, които й придаваха екзотичен вид. Прииска му се да се удави в тези очи, точно както му се искаше да я има цялата. При повдигането и спускането на гърдите й по деколтето се образуваха сладострастни гънки, каращи дъха му да излиза на пресекулки. Роклята с висока талия подчертаваше съблазнителните й бедра, докато се приближаваше. Напомняше му за гръцката статуя на Хера, богинята- майка, която бе видял някога, узряла за любов.
Хладната й ръка върху челото му беше като плисване с ледена вода. Какъв глупак бе само! Жената беше спасила живота му, не го беше прибрала в леглото си.
— Парите — каза тя, прокарвайки пръсти по бузата му. — Дано не ви втресе.
Веждите й се сбърчиха и на него му се прииска да се протегне и да ги изглади.
— Аз ви преча — каза той, желаеше да я види усмихната, а не притеснена.
— Не бих могла да постъпя другояче — каза тя. — Вие сте ранен. — Въздъхна, сякаш това й тежеше, но нищо не можеше да направи. — Имам слабост към хора или животни в беда.
— Радвам се — каза той, като взе ръката й от бузата си и целуна дланта й. Копринената хладина на кожата й облекчи горещите му устни, но едновременно с това разпали сетивата му. Сърцето му биеше
