силно. Дали тя можеше да го чуе?
Издърпа ръката си, сякаш я бе изгорил.
— Мога да си представя — отвърна сухо тя.
Той се засмя и промени темата:
— Лакеят ви е италианец. А вие говорите френски и английски и английският ви е много по-добър. Интересно какъв ли е италианският ви?
Забеляза колко изпитателно го гледа тя. Нямаше да се изненада, ако откажеше да отговори, докато той не й каже нещо повече. Вече знаеше, че тя е не само състрадателна, но и смела.
— Италианският ми е като английския — отговори тя. — Боли ли? — попита загрижено, поставяйки ръка на гърдите му.
Дори одеялото, което го покриваше, не успя да притъпи възбудата, предизвикана от докосването й. Той беше глупак. Чувал беше за мъже, които се влюбват в болногледачките си, но никога не бе мислил, че е от тях.
— Не — каза той със стиснати зъби. — Не ме боли повече, отколкото когато се събудих. Колко е часът?
— Минава пет — отвърна тя, отдръпвайки ръката си.
Той въздъхна облекчено.
— Какви са шансовете ми да получа нещо за ядене? Вече не го докосваше и почувства глад.
— Чудех се кога ще се обади стомахът ви — каза тя. — Винаги става така. Дори и Луиджи, колкото и слаб да беше, не забравяше да си похапне.
Думите й го попариха като с вряла вода. Бе стояла край леглото на друг болен. Беше ли умрял? За миг той го пожела, после се наруга, че е такъв егоист. Но трябваше да знае.
— Кой е Луиджи?
— Съпругът ми — каза тихо тя.
Усети как пръстите му изстиват. Друг мъж я любеше, галейки заоблените й форми. Прииска му се да удуши мъжа, който имаше това право.
Отново си напомни, че е глупак и че това всъщност е без значение. Щеше да си тръгне след ден, най- много два. Трябваше да стигне до Брюксел. Тя бе само една красива жена, към която имаше дълг, по-голям, отколкото би могъл да изплати някога.
— Изненадан съм, че съпругът ви разрешава да се грижите за мен — каза той колкото може по- безгрижно.
Този път тя се засмя — тихо и мелодично. Той присви раздразнено очи. Как можеше да е така грижовна към него и в същото време да се смее за нещо, което би го обезпокоило, ако беше омъжена за него и седеше край леглото на друг мъж.
Сигурно бе видяла смръщената му физиономия, защото побърза да добави:
— Аз съм вдовица.
Как можеше да се смее, щом съпругът й е починал? Не знаеше какво да мисли за нея.
— Не изглеждате много натъжена от загубата на съпруга си.
Видя как сви устни от неодобрението в гласа му. Знаеше, че не е негова работа да я критикува, особено след всичко, което бе сторила за него, но не разбираше какви емоции бушуват в душата му. Никога преди не бе губил контрол върху действията или думите си. Иначе не би оцелял.
— Съпругът ми почина преди година. Макар това да не ви засяга — каза тя толкова ледено, че би го смразила, ако не бе толкова доволен да чуе, че от доста време е вдовица.
Тя му обърна гръб и се отдалечи, преди той да успее да отговори. Оранжевите отблясъци от огъня очертаваха скования й силует. Изправените й рамене повече от всякакви думи му говореха колко много я бе разстроил.
— Моите извинения — каза той със задавен глас. — Май съм забравил добрите обноски.
Връщайки се към леглото, тя каза:
— Не е чудно, с тази рана на гърдите. Не биваше да се разстройвам от нещо толкова дребно.
— Не, не, аз не трябваше да казвам каквото и да било, още по-малко да ви укорявам — каза той, в никакъв случай не искаше тя да се обвинява за невъзпитаната му реакция. — Аз съм ви толкова задължен, а и изобщо не е моя работа.
— Добре, стига сте се укорявали — отвърна усмихнато тя.
Олекна му, макар да знаеше, че сигурно изглежда като глупак с тази широка усмивка на лицето. Започваше да се усеща слаб. — Трябва да престанем с препирните — каза той. — Вече за втори път се спречкваме.
— Само за втори? — попита тя шеговито, преструвайки се на изненадана. — Позволявам си да имам друго мнение. Досега за нищо не сме постигнали съгласие. Боя се, че това ще продължи.
— Какво имате предвид? — словесната им престрелка му харесваше и му се искаше да продължи.
— Вечерята ви.
— Бифтек и бира?
— О! Искате да кажете бульон и овесена каша.
Той присви развеселено очи, гледаше я с възхищение; с една ръка на бедрото, а другата сочеща към него, сякаш бе непослушно дете.
— Малка хитруша — каза той с поглед, вперен в нея. — Макар че не сте толкова малка. Обзалагам се, че ми стигате до рамото.
— Това не ми говори нищо, не знам точно колко сте висок. И не се опитвайте да променяте темата. Трябва да ядете лека храна.
— Само ако вие ме храните.
Той капитулира толкова бързо, че я изненада. Очевидно бе очаквала съпротива, но той не искаше да спори с нея. Искаше топлината на тялото й до неговото и нежния допир на пръстите й, докато го храни.
— И твърдите, че аз съм хитруша. Както и да е, наистина сте твърде слаб, за да се храните сам, тъй че ще трябва да ви помогна.
— Не се преструвайте, не ви отива.
— Точно така — каза тя, тръгвайки към вратата. — Ей сега се връщам.
Той протегна ръка да я спре.
— Защо не позвъните на слугата?
— Би трябвало да знаете защо. Имате тайна, която не желаете да разкриете. За вас няма да е добре, ако слугите видят лицето ви. Те са приказливи и ако някое от английските или френски домакинства е усетило липсата ви, слугите ми непременно ще разберат и може да кажат къде сте. Не искам да излагам на опасност хората си. Но май ви казах нещо подобно още снощи.
Той се замисли върху думите й и можа смътно да си спомни, че бе чул нещо в този смисъл, но тогава бе толкова унесен от приспивателното, че много неща му се губеха.
Преди да може да й отговори, тя вече беше излязла.
ТРЕТА ГЛАВА
— Ох! — изпъшка Джейсън и рязко дръпна назад глава, точно колкото да разлее топлия говежди бульон върху гърдите си.
— Съжалявам — каза Джена, избягвайки очите му. Ако не беше толкова съсредоточена върху устните му, които се затваряха около лъжицата, и любопитна да усети твърдия им натиск върху собствените си устни, нямаше да е тъй непохватна.
Това беше болнична стая, а той й беше пациент. Трябваше да го помни.
Дали все още беше гол под завивката, или Алфонс му е донесъл някакви панталони? Не знаеше, но мисълта не я оставяше на мира. Изчерви се и бузите й добиха прасковен цвят, а пръстите й трепереха, докато посягаше към кърпата, за да попие бульона, който беше покапал по тъмнокафявите косъмчета, започващи точно под адамовата ябълка на Джейсън.
Въпреки бързата й реакция, бульонът бе попил в превръзката, навита стегнато около гръдния му кош. Трябваше да се смени.
