пролетен ветрец тя притисна дланта си към него, уж да провери за треска.
— Топъл сте — промърмори, очите й срещнаха неговите, признавайки привличането помежду им. — Но не вярвам да сте опасно болен.
— Не — отвърна той, гласът му беше по-дълбок, отколкото го бе чувала преди. — Но съм доста напрегнат… Джена.
Провлаченият начин, по който произнесе името й, беше като ласка и я изпълни с удоволствие, разливащо се по цялото й тяло като живителна струя.
— Милейди! — Гласът на Алфонс ги прекъсна.
Примигвайки, Джена дръпна ръката си от лицето на Джейсън и се обърна към Алфонс. Гневно сви пръстите си в юмрук. Той нямаше право да ги прекъсва, но и те нямаха право така явно да флиртуват. Беше сгодена. Един бог знаеше какво бе семейното положение на Джейсън.
— Трябва да се преоблека за вечеря — каза тя, тръгвайки към вратата, бързаше да излезе, преди да изрече или направи още нещо, което да окуражи ранения. И все пак не се сдържа и погледна към Джейсън, преди да затвори вратата. Лицето му беше напрегнато, очите затворени, а устните стиснати. Вената на шията му пулсираше.
Джейсън закри очи с ръка, за да не я вижда повече. Беше невероятен глупак и все пак я желаеше, желаеше я със страст, която не бе изпитвал досега.
Тя не заслужаваше подобни помисли, щом не можеше да й направи почтено предложение. В живота му нямаше място за усложненията, които щеше да донесе една жена. Трябваше да стигне до Уелингтън и между него и целта му не биваше да се изпречва нищо. Информацията, заради която бяха се опитали да го убият, бе твърде ценна, че да се забави повече, отколкото бе нужно, за да се възстанови и да може да продължи пътя си.
— Предупреждавам ви — каза Алфонс, прекъсвайки мислите на Джейсън. — Ако по някакъв начин я нараните, аз лично ще ви убия.
Джейсън се взря във възрастния човек. Заплахата би прозвучала смешно, ако Джейсън не виждаше светлината, която озаряваше отвътре очите на лакея.
— Тя няма защо да се бои от мен — каза Джейсън уморено. Усещаше последиците от дългия ден и раната, която едва започваше да зараства. Долната му устна се изви презрително: — Слаб съм като коте.
— Гледайте да си останете такъв по отношение на нея — заплаши Алфонс, преди да премести стола от леглото към топлината на огъня.
Джейсън се надяваше, че ще продължи да желае Джена от разстояние, но не знаеше колко още ще издържи. Тя беше олицетворение на женствеността. Състраданието и грижите й към него бяха по-големи, отколкото бе очаквал, а грациозните й движения подчертаваха тялото й на гръцка богиня.
Знаеше за нея толкова, колкото и тя за него, и все пак чувстваше, че си принадлежат. Нищо не ги спираше да се опознаят. Нищо освен заплахата от война, припомни си той язвително. Неговият дълг беше да стигне до Уелингтън.
Трябва да я предупреди, за да е готова да напусне Париж. Според информацията, която носеше, Наполеон щеше скоро да избяга от Елба. И когато това стане, във Франция няма да има нито едно безопасно място за беззащитна жена като нея, която освен това имаше шотландска кръв във вените си. Ако не се налагаше да тръгне толкова бързо, би я придружил. Дългът му обаче отново го принуждаваше да се откаже от желанието си.
Устните му се извиха в гримаса. Дълг. Винаги е бил с него. Следваше го неотлъчно още от люлката. Дълг и чест — мотото на неговото семейство, същността на неговия живот. Сега те стояха между него и жената, с която копнееше да бъде. И отново щяха да надделеят.
Беше късно през нощта, когато Джена и Хестър се прибираха у дома. Буреносните облаци от следобеда се бяха разпръснали и по ясното небе проблясваха диамантите на звездите и среброто на луната, но студът хапеше. Джена се загърна в самурената си наметка, припомняйки си предната нощ и как Джейсън се появи в живота й.
Мисълта за него беше достатъчна да я стопли. Добре ли беше или бе изтощен от треска? Не знаеше, но не успя да си тръгне по-рано от страх да не предизвика гнева и може би любопитството на Ричи. Не искаше годеникът й да се чуди защо е увеличила броя на лакеите или защо Алфонс не е постоянно с нея. Ричи беше такъв дърдорко, че щеше моментално да разпространи новината сред благородниците. Достатъчно беше, че Хестър знае, но пък беше необходимо. Оставаше й само да се надява, че леля й няма да проговори от страх за собствената си безопасност, ако не за друго.
Слизайки от каретата, Джена изчака да се покаже и леля й, преди да тръгне към входната врата, където Майкълс чакаше със запалена свещ да поеме наметките им.
— Майкълс — смъмри го Джена, — колко пъти трябва да ти казвам да не ни чакаш? Достатъчно лакеи ни придружават, за да стоиш толкова до късно.
— Милейди — поклони се Майкълс, но гласът му не трепна, — аз съм вашият иконом и като такъв трябва да съм тук, когато и да се върнете.
Джена поклати уморено глава, но знаеше, че за Майкълс това е въпрос на чест. Достатъчно дълго го познаваше.
— Както желаеш — каза тя, подавайки му наметката, после се обърна към Хестър: — Трябва да видя как е моят болен, затова ти пожелавам лека нощ, скъпа.
— Хм! — беше отговорът на Хестър. — Вместо да помагаш на оня нехранимайко да оздравее, по-добре си помисли върху това, което чухме тази вечер.
Джена замълча, разбираше, че Хестър се нуждае от успокоение, че оставането им в Париж е безопасно.
— Права си, скъпа, но всички са съгласни, че бягството на Наполеон още не означава, че се е насочил към Париж. Дори самият Луи не се бои.
Хестър отново изсумтя:
— Това тлъсто подобие на крал? Мисля, че би трябвало да трепери от страх чак до обсипаните си с диаманти обувки, но не, той е спокоен, значи и всички останали трябва да са такива.
Джена се въоръжи с търпение, макар че страшно й се искаше да изтича при Джейсън, но знаеше, че леля й нямаше да може да се качи в стаята си и да заспи спокойно.
— Скъпа моя лельо, щом чуем, че Луи е избягал, обещавам ти, че и ние ще сторим същото. Дори ще предупредя Алфонс и Майкълс да имат готовност.
— Добре — неохотно отвърна Хестър. — Май ще трябва да се задоволя с това.
Джена поклати глава и преглътна раздразнението, причинено от последните думи на Хестър. Леля й не искаше да я ядоса, просто говореше каквото й падне.
После, не виждайки причина да се тревожи за бягството на Наполеон отсега, Джена изхвърли Хестър и безпокойствата й от съзнанието си и изкачи стъпалата, нетърпелива и в същото време бояща се от това, което можеше да завари. Ако Джейсън имаше треска, тя не би могла да направи друго, освен да го наложи с кърпа, потопена в студена вода.
Отвори вратата с треперещи пръсти и надникна вътре. Огънят беше угаснал, нямаше запалени свещи. Алфонс спеше, проснал се в креслото до камината, с изпружени крака.
„Дано да нямаш треска!“ — молеше се мълчаливо Джена, докато си поемаше дълбоко дъх и се приближаваше до леглото.
Не искаше да запали свещ и да рискува да събуди Джейсън или Алфонс, и двамата се нуждаеха от сън. Джейсън бе едно тъмно очертание в мрачината на леглото и тя присви очи, за да вижда по-добре. Лежеше по гръб и едната му ръка закриваше очите.
Спирайки до ръба на леглото, тя се заслуша. Дишането му бе бавно и равномерно. От полуотворените й устни се изплъзна въздишка на облекчение.
Просто за да се увери, тя се наведе напред в желанието си да го докосне. Сърцето й заби по-силно. Ами ако се събуди, докато ръката й е върху него? Имаше нещо невероятно интимно в допира на пръстите й до
