Джейсън я улови за китката.
— Достатъчно. По мен вече няма нищо.
Очите му бяха тъмнозелени, със златисти точици около зениците, и тя започна да осъзнава, че добиваха такъв цвят, когато я гледаше. Усети, че се изчервява. Само един негов поглед беше достатъчен, за да се ускори пулсът й.
С напрегнат глас тя каза:
— Ще спра, ако ме пуснете.
За момент си помисли, че той няма да го направи. Погледът му се премести от очите й върху ръката, която държеше, и устните му се свиха.
— Какво е това? — попита той, разтваряйки пръсти, и прокара палеца си по синината, която опасваше китката й. — Да не съм го направил аз снощи?
— Няма нищо — каза тя, опитвайки се да изтегли ръката си от неговата.
Вместо да я пусне, той наведе глава и целуна нараненото място. От допира на устните му по кожата й пробягаха тръпки. Когато тя отново се дръпна, той я пусна. Усещаше как топлината от целувката му продължава да я изгаря.
— Не знаех, че стискам толкова силно.
Думите бяха казани небрежно, но очите му бяха нежни и я накараха да затаи дъх. Означаваше ли тя нещо за него? Това бе глупава мисъл и тя моментално я пропъди. Беше го срещнала едва вчера, и то при необичайни обстоятелства, меко казано. Нищо чудно да е убиец.
— Аз посинявам лесно — промърмори тя, отнасяйки купичката и лъжицата до една маса наблизо, за да се отдалечи от него.
— Никога не бих ви наранил нарочно — каза той. Гласът му бе дълбок и дрезгав и на нея й се прииска да захвърли всички съмнения и отново да усети близостта му. Но не можеше. Освен съмненията към Джейсън, съществуваше и Ричи. Ричи с влажните си устни и постоянните увлечения. Ричи, който й беше годеник и заслужаваше нейната лоялност, макар да не можеше да се похвали с уважението й.
— Това звучи успокояващо — каза тя, стараейки се да прозвучи безгрижно, с надеждата да премахне напрежението, появило се помежду им. — Леля ми е убедена, че ще ни нападнете, докато спим. Сега мога да успокоя и нея.
Сигурно бе разбрал, че иска да промени разговора, защото каза:
— Похищението е нещо, което се опитвам да избягвам. Съществува прекалено голяма опасност да те одраскат или ухапят, а аз не си падам по нито едно от двете.
Погледна го изпитателно, за да разбере дали се шегува. Откровеността му бе приемлива като закачка между двойка флиртуващи. Но само в стая, препълнена с хора, не в уединението на някоя спалня.
Той изви устни точно колкото да й покаже, че се е пошегувал — щом тя иска да е така. Но очертанията на скулите му бяха остри и изопнати, както изглеждаха предната нощ, когато го болеше много. Само че сега в очите му не се четеше болка: това беше глад, глад на човек, който иска нещо и знае, че не може да го има.
Нея ли искаше той? При мисълта за това по гърба й пробягаха тръпки, но разумът надделя. Той не беше мъж за нея. Не знаеше нищо друго за него… пък и съществуваше Ричи. Винаги Ричи.
— Трябва да вървя — каза Джена. — Ще пратя Майкълс да ви смени превръзката. Сигурна съм, че не искате да миришете на говежди бульон. Това определено не е подходящ аромат, ако замисляте прелъстяване — добави тя.
— Страхливка — промърмори той, но сега очите му се смееха.
Джена се шмугна през вратата, затваряйки я плътно, преди да се отпусне с цялото си тяло върху нея. Поемайки няколко дълбоки глътки въздух, тя се наруга вътрешно, че бе такава глупачка. Какво знаеше за този човек? Навярно бе англичанин, щом искаше да говори на английски, но говореше френски като роден език. Бяха го намушкали с нож и оставили да умре. Каквото и да бе сторил, считаше го за достойно. Умът й я предупреждаваше да внимава с него, но тялото й откликваше, както изсъхналата земя на първия летен дъжд.
Беше късно следобед и небето бе потъмняло като пред дъжд, когато Джена освободи секретаря си. Ричи скоро щеше да дойде, за да ги заведе с Хестър на вечеря в Пале Роаял, единственото добре осветено място в града. Макар че й се искаше да откаже, не можеше. Беше обещала.
Баща й я беше възпитавал, че една жена трябва да държи на честта си повече от всичко друго. Беше твърдял, че има моменти, когато на човек му остава само честта.
Почукване по вратата на библиотеката я отклони от тези мрачни разсъждения.
— Влезте! — Зави докрай капачката на мастилницата, преди да вдигне глава. Беше Майкълс.
— Милейди — каза той с прокрадващо се английско произношение, черната му дреха бе безупречна, както подобаваше на истински английски иконом, — онзи… хм… господин в Златната стая е по-топъл, отколкото би трябвало. Мисля, че го втриса и е нужно да го види лекар.
— Ще го посетя, преди да се преоблека, но никакъв лекар. Поне засега. — Тя запази безучастен тон, макар че пулсът й се ускори от уплаха. Беше се случило това, от което се боеше и заради което искаше да извика лекар. Сигурно Джейсън не беше направил нещо такова, че да си струва да рискува живота си, но тя му бе позволила да я убеди да не вика лекар. Молеше се Майкълс да греши.
Когато влезе в стаята на Джейсън, завесите отново бяха спуснати. В камината бумтеше огън и няколко свещи хвърляха трептяща светлина върху леглото. Алфонс седеше в стола, който тя бе използвала, за да нахрани ранения.
Джейсън лежеше на леглото с гръб към нея. Превръзката изглеждаше нова, но чаршафът се бе плъзнал по бедрата му, заплашвайки да се смъкне още, щом той се изви, за да я погледне. Тя установи, че подобна възможност би я очаровала и в същото време изпита възхищение от мускулестите му рамене, останали оголени. Това беше неприлично.
Опита се да открие по лицето му признаци на треска. Очите му я гледаха спокойно и шеговито, а гласът му бе ясен, когато каза:
— А, моят огнен ангел. Да не е дошло пак време да ме храните?
Когато заговори, зъбите му проблеснаха, силни и бели, напомняйки й за тигъра, който бе видяла, изложен в клетка на един панаир. От него би излязъл чудесен ловец на хищни животни, ако цивилизацията не го бе опитомила. При тази мисъл пулсът й се ускори, понеже тя изобщо не бе сигурна, че той е опитомен.
— Майкълс каза, че имате треска. Дойдох да проверя.
— Няма ми нищо — отвърна той, извръщайки глава от ръката, която тя протягаше към него.
— Не се дръжте като дете — смъмри го, знаеше, че този път не бива да отстъпва.
— А вие трябва ли да сте толкова лоша? — върна й го той.
— Когато е нужно — каза тя, поставяйки хладната си ръка върху челото му. Топъл беше, но не опасно. Много се надяваше да е така, защото не виждаше как ще убеди този непреклонен мъж, че трябва да го прегледа лекар.
— Виждате ли — рече самонадеяно той, докато тя го проверяваше. — Нямам треска. Или поне не такава, каквато смята Майкълс.
Джена чу изръмжаването на Алфонс от сумрака, който обгръщаше нея и Джейсън, но звукът беше просто спонтанно допълнение към разговора й с Джейсън. Знаеше какво иска да каже Джейсън, понеже можеше да види желанието, разпалило погледа му. Не биваше да му обръща внимание.
Но тя установи, че жадува за възхищението му. Скоро щеше да се омъжи отново и повече нямаше да може да изпита това изкусително чувство, което свиваше стомаха й в очакване, а копнеещото й сърце ускоряваше ритъма си. Джейсън щеше да остане краткотрайно преживяване в миналото й без нищо общо с бъдещето.
Пък и това бе само закачка, той бе твърде слаб за нещо повече. Намираше се в безопасност, що се отнася до него, но можеше ли да се довери на себе си? По този въпрос не желаеше да мисли.
Прокара пръсти по лицето му, спирайки се за миг върху наболата брада на бузата. Деликатно и леко като
