ранен, а тя бе обещана на друг мъж.
Тя се опря на раменете на Джейсън, опитвайки се да се повдигне и да се отдалечи от опияняващата близост на тялото му. Ръцете му около талията й се затегнаха, задържайки я от кръста надолу, но позволявайки й да повдигне горната част на тялото си.
— Джена — прошепна той, гласът му беше дрезгав. Усещаше как той трепери под нея. Толкова бе лесно да наведе устни към неговите. Нали това искаше? Искаше го и той.
— Не можем — успя да изрече тя през вдървените си, изсъхнали устни. — Не е редно.
— А и аз съм твърде слаб — добави той с кисела усмивка, мъката, която изпитваше, прозираше в напрегнатия му глас.
Този път, щом тя се надигна, той я пусна. Изправяйки се, тя изглади полите си, опитвайки се да възвърне самообладанието си, преди да го погледне.
Очите му бяха потъмнели от болка и от още нещо, което тя трябваше да забрави, че е видяла. Ричи беше като кинжал помежду им.
— Мъже — измърмори тя, думите с мъка излизаха от гърлото й, което започваше по малко да се отпуска.
Мислят си само за едно. А биха могли да използуват мозъка си за нещо по-разумно.
— Най-добре си вървете — каза той. — Права сте. Не съм готов да ставам от леглото и да се движа наоколо.
Горчивината в думите му разкъса сърцето й. Толкова неща искаше да сподели с него. Толкова искаше да научи за него, но не се осмеляваше.
— Ще изпратя Майкълс да види превръзката.
— Да — каза той. — Няма да е зле.
Тя се намръщи обезпокоено. Макар добре да го прикриваше, знаеше, че падането им сериозно го е наранило. Може би са се разкъсали шевовете и в такъв случай раната трябваше да се шие отново. Този път щеше да е по-трудно. Тя не беше безразлична към него и болката, която би изпитал той, докато го шие, щеше да направи задачата й много тежка. Освен това щеше да забави оздравяването му, нещо, което нямаше да го зарадва. Искаше й се да не се налага да страда отново.
Тя спря до вратата, искаше да говори с него за това, но знаеше, че сега не е време. Само би направила ситуацията още по-неловка. Вместо това, той заговори:
— Някой ден ще използвам всичко, което притежавам, много по-добре, Джена. Ако е рекъл господ, това ще стане скоро.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
— О, не! — простена Джена, дясната й ръка лежеше върху челото на Джейсън. Той пареше като главня. — Защо го оставих днес?
— Вие нямате вина, милейди — обади се Алфонс. — Сутринта беше добре.
Джена погледна безстрастното лице на Алфонс:
— Трябваше да остана при него. Може би сега нямаше да е толкова зле.
Излъчвайки дребната си фигура, лакеят каза:
— Да не би да искате да кажете, че не знам как да се грижа за болен? Да не искате да кажете, че аз съм виновен да се влоши?
Бурната реакция на Алфонс я накара да се пресегне импулсивно през утихналото тяло на Джейсън и да постави ръката си върху тази на лакея:
— Не, Алфонс. Не те виня.
— Тогава защо обвинявате себе си?
Погледът й се плъзна встрани от очите на възрастния човек. Защо се обвиняваше? Защото този непознат твърдоглав мъж, който дори не искаше да й каже пълното си име, да не говорим защо е в Париж, ставаше неотделима част от всекидневните й мисли и действия.
Опита се да срещне очите на Алфонс и мъчейки се да преодолее емоциите, бушуващи в гърдите й, тя каза с тон на шеговито самопорицание:
— Защото съм глупачка. Нали знаеш как преживявах всяко влошаване на Луиджи, дори и когато знаехме, че нищо не може да се направи.
Алфонс изсумтя в знак на съгласие.
— Не! — извика Джейсън, привличайки вниманието им. Тялото му се преви на две и той се изправи в леглото. Очите му се взираха напред към нещо, което само той можеше да види. — Трябва да стигна дотам. Трябва!
— Джейсън! — Джена произнесе името му като дълга въздишка и се спусна към него. Вчерашният инцидент не бе отворил раната му и тя не искаше това да се случи сега. Треската, която го изгаряше, беше достатъчно опасна.
— Той се нуждае от лекар — обади се Алфонс.
Тя обърна невиждащи очи към лакея.
— Знам — прошепна, думите засядаха в гърлото й. — Знам.
Използвайки цялата си сила, тя успя да накара Джейсън да легне, но дишането му продължаваше да е неспокойно и хрипливо. Ръцете му конвулсивно потръпваха, а главата му се люшкаше наляво-надясно. Очите му бяха затворени и тя не можеше да види болката в тях, но лесно можеше да си я представи по бръчките около устата и изпънатите жили на врата.
— Джейсън, Джейсън — прошепна тя, прибирайки влажната му руса коса от челото. — Всичко е наред. Всичко ще се оправи. — През рамо каза на Алфонс: — Донесете ми влажна кърпа. Трябва да охладим тялото му, а аз не знам друг начин.
— Трябва да го прегледа лекар.
Само ако можеше да извика лекар, но знаеше, че Джейсън не иска. По-скоро би умрял, отколкото да рискува мисията си, каквато и да е тя, която го бе тласнала по този опасен път.
— Не, Алфонс. Няма да викаме лекар.
Лакеят впери поглед в нея и тя разбра, че иска да я накара да се подчини на волята му. Най-сетне, виждайки, че тя няма да отстъпи, Алфонс отмести втренчения си поглед.
— Щом настоявате, милейди — рече той неохотно. — Мисля, че правите грешка, но явно не можете да постъпите другояче.
— Не — каза тя тихо, искаше старият й приятел да я разбере, но щеше да продължи, както бе започнала, независимо дали Алфонс разбира или не. За краткото време, през което Джейсън бе с нея, й бе станал по-близък, отколкото смееше да признае… дори пред себе си.
— Тогава по-добре да донеса нова вода, тази вече се е затоплила. — Без да каже повече дума, Алфонс напусна стаята.
Вниманието на Джена веднага се върна към мъжа в леглото. Сега бе по-спокоен, но кожата му все още бе зачервена и суха като фин пергамент.
Поемайки дълбоко дъх, за да успокои ускорения си пулс и треперещите пръсти, Джена се замоли Джейсън да се подобри. В най-съкровените кътчета на сърцето си тя не искаше друго, освен да е жив; знаеше, че за него никога няма да е нещо повече от болногледачка и че той никога няма да бъде друго, освен нейния ранен.
Колкото може по-внимателно тя започна да прокарва кърпата по пламтящото му лице.
Часове по-късно, когато всички в къщата отдавна си бяха легнали, Джена се взираше в притихналото тяло на Джейсън. Очите й бяха подути и пареха от безсъние, едва различаваше силуета му под слабите отблясъци на огъня. Чертите му бяха спокойни и отпуснати, все едно че бе умрял. При тази мисъл гърдите й се свиха болезнено.
Беше направила всичко, за което можеше да се сети: бе мокрила с вода устните му и трила с кърпа всяка част от тялото, свалила бе всички завивки от него, а когато и това не помогна, го бе увила в колкото одеяла можа да намери. Но треската продължаваше да го измъчва.
Тя се изправи, краката й се огъваха от изтощение и трябваше да се опре в ръба на леглото.
— Джена, моя красива, огнена Джена.
