— Е, Джейсън, какво да ви правя сега? — Постара се гласът й да прозвучи спокойно и авторитетно и видя в очите му объркване, което бързо се смени с усмивка.
— Бягате от мен?
— А не трябва ли? — Тя не се сдържа и иронично повдигна вежди. Той разруши начина й на живот из основи.
Усмивката изчезна от лицето му и то стана мрачно и затворено.
— Навярно.
Тя въздъхна, докато премисляше ситуацията. Той бе английски шпионин, комуто тя се доверяваше, но на когото не можеше да позволи да остане повече, отколкото бе необходимо за оздравяването му. Докато той беше тук, хората й бяха застрашени от французите и човека, който го бе нападнал.
И понеже той оставаше, тя почувства, че трябва да доизясни онова, което се бе изплъзнало по време на бълнуванията му. Може би сега вече щеше да й каже нещо повече.
А после какво? Устните й се свиха иронично — тя не би го изхвърлила за нищо на света.
— Джейсън, говорехте насън.
Изражението му изведнъж стана войнствено, миглите засенчиха погледа му. Бавно, провлачено и толкова тихо, че тя едва можеше да го чуе, той каза:
— Сигурно не съм говорил за времето.
Нечувано! Джена поиска да му се разсърди за тази непочтителност, но перченето в такъв момент я разсмя.
— Не, не беше за времето.
Мускулите на раменете му се издуха, а ръцете му сграбчиха чаршафа толкова силно, че го намачкаха. Не се престори, че не я е разбрал.
— Ще ме предадете ли на властите? Допускането, че би могла да го предаде, я прониза като с кинжал и тя заговори, преди да е обмислила:
— Как изобщо може да си помислите, че ще направя подобно нещо, а вие го и казахте! Нима досега не рискувах всичко, което ми е скъпо, приютявайки ви тук, макар че дори не знаех защо сте нападнат? Какво сторих, та ми нямате доверие?
Страданието, което той й причини със съмненията си, бе толкова голямо, че Джена трябваше да се обърне с гръб, за да не види той сълзите на разочарование, напълнили очите й. След всичко, което беше направила, след чувствата, които бе събудил у нея, а и тя у него, той я смяташе за способна да извърши такова подло нещо.
— О, господи! — Излизаше от стаята, но мъчителното му възклицание я спря. — Джена, мой огнен ангеле, не съм искал да ви обидя, но трябваше да попитам. Трябваше да знам със сигурност.
Все още с гръб към него, тя преглътна риданието, което се надигаше в гърлото й. Цял живот бе разумна, защото й се налагаше да бъде такава. Трябваше да приеме натрапения й брак с Луиджи, а после и годежа с Ричи, за да може майка й да остане в швейцарския санаториум, толкова необходим за лечението на туберкулозата й.
Сега трябваше да бъде разумна и с Джейсън. Той беше прав. Трябваше да й зададе въпроса, независимо колко можеше да я нарани. Беше заложил на карта живота си. Трябваше да го разбере и да се освободи от болката, която й бе причинил. Поемайки си дълбоко дъх, тя каза:
— Разбирам. Вие трябваше да знаете. Всичко е наред.
Но не беше, не съвсем. В сърцето й остана болка, която практичният й ум не бе в състояние да потуши. Сякаш усетил лъжата в думите й, той каза:
— Джена, моля ви, елате тук. Не е наред и ми се иска да не бях изрекъл тези думи, но се налагаше. Онова, което върша, е по-важно и от двама ни. Съжалявам.
Вдигна рамене и се обърна с лице към него.
— Знам. И за да ви успокоя, ще ви кажа, че аз съм наполовина шотландка, без капка френска кръв във вените. Нито пък съм лоялна към французите. Не знам защо сте шпионин или защо информацията, която носите, е толкова ценна, че някой се е опитал да ви убие, но няма да ви издам.
Главата му се отпусна на възглавниците, очите му се затвориха и тялото му се освободи от напрежението, сякаш бе отхвърлило огромен товар.
— Благодаря ви.
Джена осъзна, че това е всичко, което щеше да й каже, а и собствените й чувства бяха още твърде объркани, за да продължи да го разпитва.
— Ще ви оставя да си починете — каза тя, копнееща да си тръгне и да се успокои, както по-рано бе копняла да остане до леглото му.
Вместо да й отговори, той впери поглед в нея. Това, което видя в очите му, я натъжи повече, отколкото когато умираше Луиджи. По лицето на Джейсън бе изписано такова съжаление и копнеж, че тя се изплаши, защото знаеше, че е отражение на собственото й изражение.
Без да каже дума повече, тя избяга от стаята и от обещанието в очите му, което никога не би могло да се осъществи.
Заслепена от мъката си, Джена се блъсна в Ричи, преди да разбере, че е той. Ахна изненадано.
— Какво правиш тук?
Очите му се присвиха, а едната му ръка я сграбчи за дясната китка, причиняваше й болка.
— Ц… ц… мила, така ли се посреща годеник? Извивайки ръката си, тя опита да се освободи, но той я стисна още по-силно. Беше безсмислено да се бори с него и тя престана. Не можеше обаче да отмине злобата, с която Ричи й причиняваше болка. Джейсън я бе държал по същия начин преди няколко дни, но без да иска да я нарани. Тя заглуши риданието, което се надигна в гърлото й от разликата между двамата мъже. Ричи не се интересуваше от нея и се наслаждаваше на всяко страдание, което можеше да й причини; Джейсън страдаше колкото нея, когато я наранеше.
Изведнъж Джена сякаш получи просветление, осъзнавайки колко жесток би могъл да бъде Ричи. Тя се обви в достойнството си като в плащ и каза:
— Не очаквах да се появиш по това време на нощта. Обикновено имаш други занимания.
И да бе доловил сарказма в думите й, не му обърна внимание. Освободи ръката й, но тръгна към нея, докато Джена не опря гръб о стената. Повдигна брадичка и го погледна отвисоко, нямаше да му позволи да я изплаши.
Нарочно изговаряйки бавно думите си, той каза:
— Ако присъстваше на нормалните светски събирания, нямаше да ми се налага да прекъсвам удоволствията си, за да идвам при теб. Все пак ти си бъдещата ми жена и като такава трябва да те покровителствам.
Покровител бе последното нещо, с което можеше да нарече Ричи, и тя едва се сдържа да не му се изсмее в лицето. Успя да скрие пренебрежението в гласа си.
— Защо ми е твоята защита в този час на нощта? И как влезе?
Той се ухили:
— Влязох през входната врата, след като чуках достатъчно дълго, за да събудя Майкълс. Отдавна съм ти казал, че икономът ти не струва. Щом се оженим, ще се отърва от него и благоверната му съпруга. Но не съм дошъл тук за това.
Джена затвори очи, за да не види той неприязънта в тях. Искаше й се да му каже, че не е негова работа да определя кого ще задържи тя след сватбата, но не бе толкова глупава. Като неин съпруг той щеше да диктува всичко. Такава беше горчивата истина.
— Както казах — продължи Ричи, — като твой единствен роднина от мъжки пол, мой дълг е да се погрижа за теб. Луи е избягал от Париж. Градът вече не е безопасен за хора с шотландска кръв. Трябва да го напуснем веднага.
— Но аз не мога — изрече Джена.
ПЕТА ГЛАВА
— Какво искаш да кажеш с това „не мога“? — просъска Ричи в лицето й.
Тя не можеше да тръгне сега, не и преди Джейсън да е достатъчно добре, за да е способен да пътува.
